Джоан Харис
Руническа светлина (40)

12

Маги Риди не се доверяваше на сънищата, както не се доверяваше и на сънуващите. Но Адам обясняваше толкова добре и тя започна да разбира как Сън е бил разкъсан от Огнения народ, за да пуснат на свобода Хаоса в Световете, и как от този Хаос те смятали да построят отново Моста дъга и оттам да завладеят самия Небесен свод, Първия свят на Сътворението.

— И така, виждаш — рече Адам, — че отговорът на всичко се крие в сънищата. Твоите сънища, Маги — твоите и моите. Така освободихме Огнения кон. Така ще открием Стареца. И така ще победим Огнения народ и ще върнем Реда в Деветте свята.

— Но защо трябва да съм аз? — попита Маги.

— Заради това коя си — отвърна Адам. — Защото във вените ти тече тяхната кръв.

— Но това не е вярно — възрази Маги. — Чичо ми беше Екзаминатор. Родителите ми бяха хора от Ордена. И двамата ми братя бяха в Ордена.

Адам докосна врата й, където руническият знак Ак, Гръмотевичният дъб, все така проблясваше под късо подстриганата й коса.

— Не си получила това от Донал Риди. Или от благоверната му съпруга Сюзън.

— Тогава от кого съм го получила?

Адам въздъхна и хвана ръката й.

— Попита ме за момичето — каза той.

Маги го погледна нетърпеливо. Откакто се беше завърнала в Края на света, тя копнееше да научи повече за момичето на Хълма, което толкова приличаше на нея, повика я по име и знаеше за семейството й.

— Новината може да е шок за теб — предупреди я Адам.

Всъщност това му доставяше удоволствие. За пръв път, откакто спътникът му се беше настанил в ума му, той изпитваше насладата да притежава сила.

— Коя е тя? — попита отново Маги. — Каза ми, че не тя е врагът.

— Може би не за теб — съгласи се той. — Но за мен, за моя господар, за всички Светове, за всичко, което ни е скъпо…

— Какво искаш да кажеш? Коя е тя?

Той се усмихна.

— Името й е Мади Смит — отвърна той. — Познавам я — бих се с нея преди много време, преди да срещна господаря си. Изглежда доста обикновена, но всъщност е една от най-опасните и могъщите сред Пророческото племе. Тя ме мрази. Винаги ме е мразила. И… — Адам направи пауза за по-голям ефект.

— Да?

— Маги… тя е твоя сестра.

Той очакваше сълзи, може би дори истеричен изблик — за Адам това щеше да е нормално. Но Маги Риди не беше обикновено момиче и макар че за момент стисна устни, изражението й остана неестествено спокойно. Шокът и отвращението й, когато беше открила руната на врата си, сякаш бяха останали някъде далеч в миналото. Адам помисли възмутено, че всъщност тя беше точно като Мади — устата, упорита и твърде умна за свое добро.

— Как бихме могли да сме сестри? — попита тя. — Аз никога преди не съм я срещала.

Адам се усмихна неискрено.

— Разбира се, че не си я срещала — каза той. — Но въпреки това двете сте сестри. Вие сте двете близначки на Тор и Ярнсакса, на Хаоса и Огнения народ. Ето защо моят господар искаше да я убиеш, докато имаш тази възможност. Връзката помежду ви е опасна и докато не бъде прекъсната, душата ти винаги ще е на везните и Пророческият народ няма да те остави на мира.

Дълго време Маги не каза нищо. Възможно ли беше в един свят някой да изглежда толкова безобиден — дори мил, — а в друг да е нечестен и разрушителен, както твърдеше Адам Гудуин?

Тя се сети за Червения кон долу в конюшнята. Той изглеждаше като обикновено животно. И въпреки това в един друг свят беше Червеният кон на Последните дни. Възможно ли беше онова, което казваше Адам, да е истина? Възможно ли беше врагът да е собствената сестра близначка на Маги?

Адам сложи ръката си върху нейната.

— Знам, че не искаш това, Маги — рече той. — Точно както и аз никога не съм го искал. Но нещата се промениха, когато те срещнах. Заедно можем да се изправим срещу всичко. Заедно, с помощта на моя господар, можем да променим Деветте свята, да отстраним онова, което е повредено, и да го построим наново.

— Можем ли да го направим? — усъмни се Маги.

— Разбира се, че можем.

След тези думи той я погледна в очите и целият здрав разум на Маги се разтопи в розова мъгла. Ето че имаше някой, който познаваше сърцето й, който я приемаше, някой, с когото можеше да сподели всяка тайна, колкото и мрачна да е тя.

Ръката й се плъзна по врата й, където руната Ак блестеше като факла.

— Не мислиш ли, че съм омърсена? От това? — попита тя.

— Разбира се, че не — усмихна се Адам. — Всъщност мисля, че си красива.

Маги го погледна изненадано. Разбира се, тя никога не се бе смятала за красавица, дори и преди да си отреже косата. Беше твърде бедна, за да си позволи скъпите дрехи, които бяха модерни в Края на света, и винаги я бяха смятали за прекалено обикновена — твърде висока и буйна, твърде умна и устата, нежелаеща да играе игрите на съблазняване, така обичани от другите момичета на нейната възраст. Искрящите й очи бяха прекалено прями, косата й, която преди беше красива, винаги беше скрита под шарфа. Сега дори нея я нямаше — точно в момента, когато Маги за пръв път в живота си бе започнала да се интересува как изглежда.

Разбира се, Адам знаеше това много добре. Маги Риди и Мади Смит си приличаха не само по външен вид. Те имаха един и същи темперамент и дори различната среда, в която бяха живели, не беше променила особено сходствата помежду им. И двете бяха самотни деца — Мади прекарваше часове сама в Мечешката гора, а Маги в леговището си под стария Университет. Маги беше горда като сестра си, имаше нейния кураж и увереност. Но под всичко това той виждаше, че момичето копнее за някой, на когото да може да се довери, за приятел, с когото да споделя тайните си и в когото може би да се влюби…

Любов? Само преди няколко дни Маги Риди би се присмяла на тази мисъл. Сега в очите й имаше нещо — топлина, която озаряваше обикновеното й лице с нещо, наподобяващо красота. Адам Скатъргуд вече не беше някогашният разглезен и сърдит младеж. На седемнайсет той беше красив, в него имаше някаква загадъчност, знаеше много неща и беше различен от останалите млади мъже, които Маги беше срещала. Най-важното от всичко беше, че той й казваше онова, което тя желаеше да чуе — че се нуждае от нея, че я иска. А за нея най-привлекателното беше някой да се нуждае от нея.

Той нежно дръпна бергата, която покриваше остриганата й коса.

— Наистина ли трябва да носиш това? Сега, когато те виждам без него…

Маги се поколеба още веднъж, за последен път.

— Но Адам, косата ми…

— Така ми харесва. Прави те различна.

Маги за пръв път чуваше тази дума, използвана не за да изрази отрицателно отношение.

— Различна? — повтори тя и му позволи да развърже шарфа и да го свали.

Адам нежно докосна косата й.

— Красива е — каза той.

Придърпа Маги към себе си и тя положи глава на рамото му. Челото сякаш беше създадено за това място. Тя затвори очи и се отпусна.

— Все още не се доверявам на господаря ти — предупреди го тя.

— Доверяваш ли се на мен?

Маги бавно кимна.

— Тогава ела с мен — прикани я Адам. — И сънувай…