Джоан Харис
Руническа светлина (49)

7

Добре оборудвана група, която пътува с малко багаж и сменя конете при всяко спиране, вероятно би могла да стигне до Края на света за седмица. Но скоро за всички заинтересовани стана ясно, че боговете и техните съюзници от Хаоса не могат и да се надяват пътуването им да трае по-малко от две седмици.

Не ставаше дума просто за разстоянието, което трябваше да бъде изминато (и което беше достатъчно голямо), а за броя на постовете, през които се налагаше да преминат. Това включваше всички установени досадни формалности като проверка на документите, претърсване на багажа, проучване на имената и самоличностите. В най-добрия случай тези формалности щяха сериозно да забавят групата.

Те си казаха, че е по-добре да пътуват не по пътя, а напряко, като избягват постовете, доколкото могат, и минават на известно разстояние от градовете. Това щеше да удължи малко пътуването им, но нямаше да им се налага да си имат твърде често работа с хората, които с вроденото си недоверие към всичко чуждоземно нямаше лесно да им позволят да преминат, без да ги проверят обстойно.

В Облика си или в образа на животни можеха с лекота да изминават километри. Но за повечето от тях бяха отминали дните, в които можеха да използват толкова сияние, без да заплатят цената за това. Сега боговете бяха предпазливи и пазеха силите си за онова, което им предстоеше, защото знаеха, че всяка миля, измината в тази форма, ще ги направи по-слаби, когато пристигнат на мястото, където ще се сблъскат с все още неизвестния враг.

Но Хеймдал (който отговаряше за провизиите) беше болезнено наясно, че най-ограниченият им ресурс е времето и че ако искат да стигнат до Края на света, преди то да е изтекло, трябва да постигнат чудеса със скоростта си на придвижване и работата в екип. Той си каза, че това е твърде жалко, защото резултатите далеч не бяха задоволителни и в двете отношения.

Вече бяха изминали двайсет и четири часа, откакто бяха потеглили от Малбри. За това време бяха успели да покрият не повече от осемнайсет мили, или разстоянието между Малбри и Хайндарфел. Прекараха мрачна и почти безсънна нощ в една колиба край пътя, а през по-голямата част от следващия ден Фрейя се оплакваше, че я болят краката, Идун спираше да събира билки, Братята вълци ядяха всичко, което мернеха, и гонеха всеки заек, доближил се на миля разстояние от пътя. Гарваните на Один дразнеха вълците, Браги се опитваше да ги развесели с различни стилове на пеене, Скади се караше с Ньорд, Веселко се караше със Захар, а Тор се караше с всички. Падането на нощта беше облекчение за цялата група, въпреки че не бяха напреднали особено и докато дойде време да спрат, за да нощуват, Хеймдал вече беше изтощен.

Откриха малка странноприемница, наречена „Луна и звезди“, в която срещу щедро заплащане (осигурено, разбира се, от руната на парите Фе) Стражът първо успя да подкупи съдържателя, който се оплакваше, че никога не с виждал подобно поведение, и второ — да плати за шест стаи. Те не бяха достатъчни за всички, но съдържателят настоя, че в сградата не се допускат животни, което означаваше, че неколцина от групата трябваше да бъдат изпратени в плевнята, в това число и Скади. Тя, разбира се, се обиди, че трябва да е заедно с Братята вълци и Ньорд (който се беше присъединил към тях, за да въдворява ред).

Както Хеймдал скоро разбра, това се оказа грешка, защото до края на вечерта Хюи и Манди бяха намерили начин да се вмъкнат в килера с провизии, където си бяха устроили импровизирано пиршество (на което бяха поканени само те) и успяха да вдигнат такава шумотевица, че съдържателят се събуди и окуражен от справедливия си гняв (както и от изгледите за щедра компенсация), нахлу в стаята на Хеймдал, за да иска обяснение.

Беше решено, че по време на пътуването Хеймдал ще представлява групата. Той от край време се разбираше най-добре с хората. Умееше да се изразява и изглеждаше представителен. Освен това го биваше в преговорите, докато представата на Скади за преговори се свеждаше до това да нападне първо и да говори едва по-късно, а Тор дори не знаеше как се пише думата „преговори“.

Ето защо съдържателят, чието име беше господин Маунтджой, правилно беше предположил, че Хеймдал е шефът. Това беше причината в един часа сутринта той да се озове край леглото на Стража по нощница и с нощна шапчица на главата, с настръхнали от възмущение мустаци.

— Господине, трябва да протестирам! — каза той.

За късмет на господин Маунтджой Хеймдал спеше с едно отворено око. Ако беше събудил Тор по този начин, последствията щяха да се окажат сериозни. В случая Стражът се изправи и се озъби на съдържателя.

— Не можеше ли да почака до сутринта? — попита той със застрашително спокойствие.

— Разбира се, че не можеше — отвърна господин Маунтджой. — Мога ли да ви уведомя, господине, че за двайсетте години, през които съм съдържател на „Луна и звезди“ и така да се каже, съм добре запознат с обичаите на пътниците, Странниците и хората от Пустошта като вас…

Хеймдал се замисли дали да не използва магия за мълчание, но знаеше, че трябва да пази сиянието си. Просто присви очи и каза:

— Моля те, карай по същество, става ли?

Но господин Маунтджой беше набрал скорост.

— Трябва да разберете, господине — продължи той, — че никога не съм виждал такова поведение като онова, на което станах свидетел тази вечер. Птици, разпуснати жени, джуджета, диви кучета, които лаят… Трябва да ви кажа, че не мога да търпя, когато разни лаещи кучета (независимо дали са опитомени, или не) се мотаят свободно навсякъде и ми плашат клиентите…

— Но ние сме единствените хора тук! — отчаяно възрази Хеймдал.

— Въпреки това принципът си остава.

— Добре, добре — почти изръмжа Стражът. — Колко ще ми струва, за да забравиш… принципите си?

— Ами — почеса се по главата господин Маунтджой, — четири шилинга за телешкия пай, който си бях приготвил за обяд за утре, двайсет за двата чувала със захар, десет за една була масло, десет за един бушел^[1] ябълки, шест за опустошението, нанесено на пудинга, който бях приготвил за Зимното слънцестоене. О, и за хляба, разбира се. Да кажем още двайсет. Плюс щетите и бъркотията… Да го закръглим на сто.

Хеймдал още повече присви очи. Тези трижди проклети птици ставаха все по-досадни и като се имаха предвид звуците, които беше чул иззад плевнята, докато се опитваше да заспи, той предположи, че скоро щяха да поискат от него да плати и за щетите, нанесени на някогашните обитатели на кокошарника от трима демони вълци и един орел.

Да не би да си мислеха, че той прави парите, тъжно се запита Хеймдал. Дори с руната Фе средствата в брой не можеха да се появят просто така от нищото, без сериозни последствия за сиянието му, а Вселенският град беше още далеч. Само след седем дни нещо голямо щеше да се случи в Края на света и ако правилно беше разчел знаците, то това беше тържество, за което никой от тях не можеше да си позволи да закъснее.

За пръв път в живота си Хеймдал започна да съжалява за отсъствието на Локи, чието сладкодумие и остър ум бързо щяха да решат проблема им.

— Ще си получиш парите, съдържателю — увери го той. — Сега ще ме оставиш ли малко да поспя?

Оказа се, че той успя да поспи по-малко от час, преди съдържателят да се върне отново. Захар-в-Чувал, който все още беше повече гоблин, отколкото бог, когато ставаше дума за силни напитки, бил направил тунел в избата, където вече го чакал Веселко, след като изпил цяла бъчонка бира.

Последвала разправия, обилно подсилвана с кани бира, която бързо се превърнала в сбиване, когато Веселко се обидил, задето бил наречен „нисък и дебел“, и на свой ред нарекъл Захар „тлъст“.

В този момент съдържателят извика служителя на закона Фредерик Лоу, който, след като дошъл на сцената на местопрестъплението, открил и двамата виновници да лежат пияни до безсъзнание в локва от разлята бира. Той ги отнесъл в местния арест, след това се върнал заедно с господин Маунтджой, за да се увери, че Хеймдал ще бъде надлежно уведомен за случилото се.

— Тъй като — започна служителят на реда — точка деветнайсет от местния закон ясно посочва, че човек трябва да поема отговорността за своите подчинени, включително и за щетите, причинени от същите, а доколкото съм осведомен, тези две джуджета ви принадлежат… — Той направи пауза и погледна Хеймдал.

— Да?

— Просто тук не виждаме много джуджета, господине. Какви точно дела ви водят по тези места?

Хеймдал си пое дълбоко дъх.

— Два часът сутринта е — изсъска той. — Събудете ме в девет.

Този отговор само затвърди подозренията на Фред Лоу, че мъжът със златни зъби и красива броня е някакъв военачалник от Пустошта, който не уважава чуждото имущество, нито закона. Затова той извика своя отряд и им нареди да наблюдават „Луна и звезди“ просто в случай че групата реши да окаже съпротива и да си тръгне, без да си плати сметката.

Ето защо в четири часа в онази сутрин, когато Ньорд и Скади напуснаха плевнята, за да продължат с лова, първото нещо, което видяха, беше отряд хора, въоръжени с копия и лъкове, които се бяха разположили на верандата на странноприемницата и ги наблюдаваха с удивление.

Първото нещо, което Фред стори, бе да отиде и отново да се оплаче на Хеймдал. Това не остави друг избор на Стража, освен да заповяда на зверовете си да се върнат в плевнята (която сега беше заключена с катинар) и да се надява, че нищо друго няма да се случи.

Този му оптимизъм се оказа краткотраен. Беше събуден още веднъж (този път на зазоряване) от звука на силни гласове. Бързо стана, за да разбере каква е причината за суматохата, и откри, че целият отряд служители на реда се е събрал в по-малката от двете трапезарии, където Фрейя (която никога не можеше да устои на изкушението да спретне някое представление) забавляваше дузина шумни обожатели в истинския си Облик. Междувременно в по-голямата трапезария Тор ядеше цял печен вол, Фрейр беше нападнал един говежди бут, Сив се оплакваше гръмогласно пред чиния с наденички, Браги и Идун пееха в дует, а Етел спокойно топеше бисквитите си в чая, докато в съседната стая сякаш се беше развихрил самият Хел.

— Може да имаме малък проблем — отбеляза тя.

— О, богове — въздъхна Хеймдал.

Сцената в по-малката трапезария вече беше повече от катастрофална. Хората можеха лесно да бъдат омаяни. Богинята на желанието вече ги беше накарала глупаво да се съревновават за благоразположението й — имаше насинени очи и носове, разни мебели бяха преобърнати в надпреварата за нейното внимание.

Един мъж лежеше в краката й като куче, друг се завтече да й донесе чаша вино. Неколцина се опитваха да й пишат стихове с наистина ужасяващи резултати и дори Фред Лоу и господин Маунтджой се хилеха като глупаци, докато Фрейя, облечена цялата в бяло, с проблясваща в златно руна върху голото й рамо и дългата й червена коса, разстлала се на гърба й като приказен сватбен воал, ги наблюдаваше под свенливо спуснатите си клепачи и се усмихваше като острието на златен нож.

Стражът незабавно прекрати магията, като оформи руната Фе на обратно.

Фрейя скочи на крака в човешкия си Облик.

— Ти! — изфуча тя към Хеймдал. — Ти винаги разваляш нещата!

Хеймдал й хвърли смразяващ поглед.

— Самозабравяте се, госпожо — каза й.

— Не ми викай „госпожо“, ти, който винаги разваляш удоволствието на другите. Забавлявах се добре, преди да се появиш ти! Защо просто не ме заключиш в плевнята заедно с останалите? Или заедно със Сив в свинарника…

— Сив не е в свинарника — възрази Хеймдал и хвърли неспокоен поглед към Фред Лоу.

— Е, може би това се дължи на факта, че има Тор, който да я защитава. А аз съм съвсем сама на света… — Тя избърса очи с носната си кърпичка. — Нямам си никого да се грижи за мен…

— Спри с това! — побърза да й нареди Хеймдал, когато вадя очите на мъжете от отряда да стават отново изцъклени и боготворящи.

Той отиде при Фрейя и я отведе в далечния край на стаята.

— Опитвахме се да не привличаме внимание! — изсъска той в ухото на богинята. — А сега богът на войната е в тъмницата, както и чукът Мьолнир. Скади и Ньорд са заключени в плевнята заедно с онези, които съдържателят шеговито нарича „нашите домашни животни“. Толкова по въпроса за така наречените ни съюзници. Сега ми трябва само да се появи Вещицата от Желязната гора и… — той спря, за да си поеме дъх, и точно в този момент видя Ангрбода да слиза по стълбите, дискретно обута във високи до бедрата ботуши и с корсет от кожа и люспи на дракон.

Хеймдал нададе отчаян стон и промълви:

— Защо все на мен? Защо все на мен?

— Чудя се дали бихте могли да ми отделите няколко минути, господине? — хвърли му предпазлив поглед Фред Лоу. — Преди да продължите, аз все пак трябва да разбера с какво се занимавате и какви са вашите планове…

„Просто да спасим Световете — помисли си Хеймдал. — Стига нещата да бяха толкова прости.“

В добрите стари дни на Древните времена той просто щеше да използва някоя и друга магия, за да го омае и подчини на волята си. Дори и сега той знаеше, че заедно с останалите богове разполагат с повече от достатъчно сияние, за да разгромят отряда на хората. От друга страна, можеха ли наистина да си позволят да предупредят за присъствието си всеки служител на закона от тази страна на Хайндарфел? Можеха ли да се преборят с всички хора по пътя до Края на света? И колко време (и сияние) щеше да им коства това?

Той успя да се усмихне насила и се обърна към служителя на закона.

— Разбира се — процеди през зъби. — Ще съм повече от щастлив да отговоря на въпросите ти. Но първо ми позволете да почерпя всички ви със закуска… — той направи гримаса на Ангрбода, — докато се посъветвам с моята колега тук…

— Неприятности? — попита Анджи с тих глас, когато Хеймдал се приближи към нея.

— Изминахме осемнайсет мили. Осемнайсет мили! — изстена Стражът, изпълнен с отчаяние. — Как изобщо ще се доберем до Края на света? Тръгнахме преди трийсет и шест часа, а едва сме напуснали долината!

— Нуждаеш се от Локи — сви рамене Анджи.

Хеймдал, на когото му беше минала точно същата мисъл, изрева обезсърчено:

— Не!

— Не мисля, че имаш избор — продължи Анджи. — Освен ако ти самият не можеш да измислиш правдоподобно обяснение, с което да обясниш всичко това на служителя на закона.

— Като се има предвид, че ти и твоите вълчета донякъде сте виновни за всичко това, както го нарече… — Хеймдал втренчи суров поглед в Анджи.

Анджи се наежи възмутено. През повечето време тя беше сговорчива, но всяка нападка срещу децата й я връщаше към Облика й от Желязната гора, който беше студен, мрачен и смъртоносен.

— Не замесвай Фенрис в това — предупреди го тя с тих и опасен тон.

— Защо не? — попита Хеймдал. — Ти самата го направи.

— Защото се нуждаем от него — рече тя. — От Фенрис и Вълчетата.

— За какво са ни нужни? — извика Хеймдал. — Единственото, което са направили досега, е да ядат и да ни въвличат в неприятности! И сега ти ми предлагаш Локи — Локи, чието второ име е Неприятност — като най-добрия начин да решим всичките си проблеми?

Пророчицата, която наблюдаваше сцената от вратата на по-голямата трапезария, погледна Хеймдал със съчувствие.

— Може би Анджи е права — намеси се тя. — Може би наистина се нуждаем от Локи.

— Но ние нямаме представа къде е той… — оплака се Хеймдал.

— Забавно е, че го споменаваш — отбеляза Пророчицата. — Всъщност знам точно къде ще го намерим.

— Къде? — попита Хеймдал със светнали очи.

— Той е в една пещера край Спящите — отвърна тя. — И мисля, че вече би бил истински щастлив да ни сътрудничи.

Хеймдал помисли за момент.

— Но ако си знаела през цялото това време къде е той…

— Исках го жив — прекъсна го Етел. — Съдейки по начина, по който говорехте за него вчера, бях убедена, че ще го линчувате още преди да си е отворил устата.

Хеймдал се готвеше да възрази срещу това, но после се отказа.

— Значи ти наистина мислиш, че можем да му се доверим? — попита той.

— Да му се доверим? Разбира се, че не — усмихна се Етел. — Все пак говорим за Локи. Той е лъжец, страхливец, мошеник и най-вероятно и предател. Но в ситуация като тази кого би повикал Один?

— Один не е тук — изсумтя Хеймдал.

— Още една причина да постъпим както предлагам.

Ето защо няколко минути по-късно над Хайндарфел можеше да бъде забелязан сокол, чиято следа беше яркосиня на фона на мъгливата утринна зора. Трийсет минути по-късно той кацна върху една голяма скала пред пещерата, която Етел беше описала на Хеймдал.

Локи усети приближаването му и почувства как в него се надига отчаяна надежда. Знаеше какво означава такова едно посещение. Или боговете го искаха мъртъв, или имаха някаква работа за него. Той погледна към изпълненото с обожание лице на Сигин (тя седеше в краката му и свиреше на арфа) и се опита да потисне тръпките на ужас. Помисли си, че каквато и да е причината за посещението, за него то ще е като избавление.