Джоан Харис
Руническа светлина (7)

3

На върха на Хълма Червен кон за Локи бяха настанали трудни времена. Разбира се, Хълмът беше чудесно укрепление, но имаше огромен недостатък. В него се криеше един от входовете към Подземния свят и Феерията. Гоблини, демони, а понякога и по-страшни същества бяха привлечени към това място от стотици мили наоколо.

Локи обикновено се справяше с това. Тъй като самият той беше наполовина демон, изпитваше известна симпатия към гоблините — дребните му братовчеди под Хълма. Тъй като беше наполовина бог, той обикновено се справяше с троловете и останалите неприятности дори и в сегашния си човешки Облик и с все още обърнат рунически знак. Но когато ставаше дума за ефимерите, които си пробиваха път в пространството между Световете и се събираха при Хълма Червеи кон, Локи реши, че вече му е дошло до гуша. Беше спасил Световете веднъж. Не беше негова работа да ги спасява отново.

Разбира се, самата врата беше източник на сила. Но освен ако не искаше да играе Краля на хълма^[1] с всеки заблуден демон, който се изпречи на пътя му, рано или късно щеше да му се наложи да се откаже от местоположението си. Поне такива бяха мислите, които минаваха през ума му, докато стоеше в Окото на Хълма Червен кон и запращаше руни по чудовището, което се извисяваше над него.

Беше се появило от нищото, както и останалите. Мисловните мълнии на Локи само го бяха забавили. Стърчеше на метър и половина над главата му и се олюляваше със сънен поглед, а от острите му зъби капеше отрова, която се стичаше по лицето на Локи. Той вдигна ръка да се предпази и се зачуди какво толкова е сторил, че да заслужи да бъде измъчван по този начин.

Естествено, и преди беше срещал чудовища, но това беше нещо, което нямаше място в Средните земи — ефимера, създание от сънищата, родено от Сън и подчиняващо се само на логиката на сънищата. Локи знаеше, че не би трябвало да е тук. И въпреки това то беше, а и на всичкото отгоре не беше първото.

Приличаше на змия с женска глава, макар Локи да знаеше, че спокойно може да се появи пред него и като гигантски вълк, играчка клоун на пружина или рояк оси, или пък в каквато и да е друга форма, дадена му от сънуващия, чийто сън го беше създал.

В този случай беше змия.

Той мразеше змии.

В истинския си Облик, с непокътнато сияние, Локи щеше бързо да убие съществото. Това все още можеше да стане в Сън и, разбира се, в Асгард. Но Локи знаеше, че това не е сън, а Асгард бе паднал преди години и боговете бяха останали отчаяни и лишени от по-голямата част от силите си.

Той се отдръпна колкото се може по-далеч от нещото и протегна ръка към арбалета на колана си. През годините беше свикнал да носи обикновени оръжия и това се бе оказало полезно в няколко случая. Не и срещу ефимерите, естествено. „От друга страна, за всяко нещо си има първи път“, помисли си Хитрецът и насочи оръжието, готов да стреля.

— Какво е това? — изсъска змията, която изглеждаше развеселена.

Локи се опита да се усмихне самоуверено.

— Това е Тирфингр — отвърна той, — най-великият арбалет от Древните времена. Какво? Нали не мислиш, че боговете ще ме оставят тук сам, без защита? Тирфингр Унищожителят, така го наричаха. Подарък от самия бог на войната. Ако бях на твое място, щях да бягам, за да си спася живота.

Змията пренебрежително сви рамене.

— Предупреждавам те — каза Локи, — само един изстрел от това нещо и ще се превърнеш в пържен калмар.

Ефимерата изплю концентрирана храчка отрова, която строши арбалета в ръката на Локи и прогори димяща дупка в земята. Капчици от отровата го изпръскаха и макар че носеше зимно палто, те прогориха вълчата кожа на ръкавиците му и палтото му чак до плътта.

— Ох! Не беше нужно да правиш това!

— Познавам те, Хитрецо! — заяви змията.

Локи изруга и хвърли няколко малки, бързи руни към ефимерата, завъртайки ги във въздуха като ашици, макар и да не се надяваше, че ще свършат работа. Иза, Лед и Наудр, Връзващият можеха да я забавят за малко, но колкото до това да я прогонят…

Локи запокити с цялата си сила Хагал към съществото. Беше добър удар, който отне доста от сиянието на Хитреца. Но мисловната мълния премина право през тялото на ефимерата, като освети по пътя си вътрешните й органи в блед проблясък от цветове.

— Сссега мой ред ли е? — поинтересува се змията.

— Кой те изпрати? — отчаян попита Локи. — Кой те сънува и защо ме преследваш?

— Идвам, когато съм призована, Хитрецо.

— Призована? От кого?

Ефимерата се усмихна и се приближи още малко. Лицето й беше някак смътно познато, макар че тогава Локи не успя да се сети с какво точно — имаше нещо в златистосивите й очи и добре оформената уста с два реда остри зъби.

— От теб. Ти ме освободи. От Черната крепост.

— О, това ли — въздъхна Локи.

Спасяването на боговете беше първото истински безкористно нещо, което той беше правил за повече от петстотин години, и то не му беше донесло нищо друго, освен неприятности.

— Това беше грешка — призна той. — Разбираш ли, имаше една Змия…

Ефимерата разтвори челюсти.

Локи отстъпи последна крачка назад и използва Ир като щит между себе си и съществото.

— Щом аз съм те освободил от Подземния свят — подхвана той, — то това не ме ли прави твой господар или нещо подобно?

Змията му хвърли изпълнен със съжаление поглед и се приближи още малко.

Локи избягна хипнотизиращите й очи. Руните, които я държаха на разстояние, вече поддаваха. Хитрецът усети как въпреки волята му Наудр и Иза започват да се огъват и когато те рухнеха, Ир щеше да ги последва.

— Просто ми кажи какво искаш от мен.

— Ела по-близзо, Хитрецо, и ще ти кажа.

— Знаеш ли, мисля, че предпочитам да остана тук.

В Окото на Коня имаше мощно сияние — съчетание от древни руни още от времето на Рагнарьок. Дори и сега това сияние беше достатъчно, за да удължи действието на Ир още трийсет секунди, може би дори минута и повече. След това нямаше какво повече да се направи. Отстъплението беше напълно невъзможно. Локи беше притиснат в ъгъла. Дори да се въплътеше в своя Облик на горски пожар, същество, което можеше да се придвижва между световете, нямаше да се затрудни да го проследи вътре в Хълма. Собственото му сияние беше почти напълно изчерпано — в този момент да напусне защитата на Окото на Коня би било равнозначно на самоубийство.

Той нямаше друг избор, освен да подаде сигнал за помощ.

Ос, руната на Аезир, пресечена със собствената руна на Локи, Каен, и хвърлена срещу облаците с всичката сила, която му бе останала, трябваше да уведоми боговете, че той е в смъртна опасност. Въпросът беше дали някого ще го е грижа за това? И дори и този някой да му се притечеше на помощ, дали щеше да стигне навреме?

— Кой те сънува? — обърна се той към змията. — И в името на боговете, защо се заяждаш с мен!

— Не го приемай лично — рече змията. — Приеми го като комплимент, че все още предиззвикваш вниманието на Хаосса.

Иза вече му се изплъзваше, Наудр се беше разпаднала. Само Ир все още се държеше здраво, но през кръга, образуван от палеца и показалеца му, Локи виждаше как мисловният щит е загубил първоначалния си цвят и сега блещука като сапунен балон под лъчите на слънцето.

Той изпрати сигнала отново. Този път беше по-слаб, но Локи видя проблясъка му, който остави цветовете му на фона на снежното небе.

Няколко капки от отровата на змията вече бяха проникнали през мисловния щит и бяха направили малки дупки в снега там, където бяха паднали.

— Защо аз? — повтори Локи и призова последните останки от сиянието си. — Откога Хаосът ми има зъб?

Ефимерата разтвори челюстите си и от тях се разнесе силна воня на отрова и гниеща плът. По зъбите й се стичаха капки, сякаш бяха сталактити. Тя се усмихваше.

— Доссстатъчно е да кажа, че времето ти ссвърши. Мясстото ти не е в Ассгард.

— Асгард? Какво за него? Той падна. От доста високо, доколкото си спомням.

— Асгард ще бъде построен отново — увери го змията.

— Изглеждаш много убедена в това — рече Локи, забелязал искрица надежда.

Искрица руническа светлина, ако трябваше да е точен, която се приближаваше бързо в снежната виелица, Ефимерата, подобно на много други от нейния вид от земите отвъд Смъртта, очевидно притежаваше оракулски способности, а Локи знаеше от опит, че онова, за което най-много жадува Оракулът (дори повече от това да убива богове), е възможността да слуша собствения си глас.

— Значи казваш, че Асгард ще бъде построен отново? — попита той, като държеше под око отслабващия мисловен щит.

— Защо те е грижа? Ти няма да имаш своя зала там.

— Аз нямах своя зала и в стария.

— Но добре ти посслужи за предателсството на Хаосса.

— Почакай малко — каза Локи и падна на едно коляно, когато Ир се огъна. — Хаосът ли стои зад това, или не?

Ефимерата се усмихна. Усмивката й беше любезна — или поне щеше да е любезна, ако не бяха острите зъби.

— Редът построи Асгард. Хаосът ще го построи отново. Нови руни, стари руини. Такъв е редът на Сссветовете, Хитрецо.

Локи трепна, когато капчици от отровата паднаха върху главата и раменете му.

— Навярно можем да сключим сделка — предложи той.

— Какво точно предлагаш?

— О, не знам. Богинята на желанието, слънцето и луната, ябълките на младостта — сещаш се, обичайните неща.

— Ти ссси отрепка, знаеш ли това? Би продал вссеки, за да си ссспасиш кожата.

— Честно казано, доста си ценя кожата. Какво лошо има в това?

— Сссссс — просъска ефимерата и нападна.

Локи го очакваше и с внезапен прилив на енергия той се хвърли от Окото на Коня. Претърколи се петдесет крачки надолу по замръзналия склон на Хълма Червен кон и рязко се спря в една паднала скала, която някога е била част от замъка.

Падането му изкара въздуха и той мъчително се опитваше да си поеме дъх. Ефимерата, която го последва надолу толкова плавно и бързо, сякаш бе струйка вода, стичаща се от извора, сега надигна главата си със странно познати черти и оголи лъскавите си зъби, готова да убива.

— Предполагам, че отговорът ти на моето предложение е „не“… — рече Локи.

Но точно когато съществото нападна, проблесна ослепителна светкавица, последвана от свистенето на два снаряда, които удариха змията и забавиха скоростта й. Проблясък на руническа светлина прикова змията към склона на хълма, а разклонения и потоци от сиянието й пробягаха, извивайки се по снега.

Ефимерата съскаше, мяташе се и се гърчеше възмутено, докато тялото й започна да се разпада на елементите на съня, от който е била създадена.

Локи, който беше избягнал удара, сега хукна извън обсега на чудовището, като се пазеше от подобните на камшици пипала от руническа светлина, които лудешки вършееха ту в една, ту в друга посока. Когато вдигна поглед към върха на хълма, видя там да стои висока, стройна фигура, която държеше по една мисловна мълния в протегнатите си ръце.

Под нея, на осемстотин метра разстояние, той зърна позната следа — цветовете на Тор, които приличаха на облак от гневен червен прах по криволичещия път към Хълма.

— Мади, малко закъсня. — Локи скри облекчението си с дръзка усмивка.

— Далеч не толкова, колкото ти. — Тя заслиза по склона на Хълма, като внимаваше да не се подхлъзне на снега и не изпускаше от очи поразената ефимера. — Добре ли си?

— По дяволите! Това боли! — Локи вдигна ръкавите си, потрепери и натри шепа сняг върху изгорената си от отровата кожа.

— Трябва да отидеш при Идун да го погледне.

Локи не отвърна нищо, а само я погледна, мислейки си, не за пръв път, колко много се е променила тя, откакто се бяха срещнали за пръв път. За три години Мади се беше превърнала от сърдито, несигурно четиринайсетгодишно момиче в поразителна млада жена със студени като гранит очи и тъмна коса, скрита под качулката й от вълча кожа. Преди три години тя беше почти необучена, несигурна в силите си и отделена от племето си. Сега, с младостта си и с ненарушеното си сияние — една от загадъчните нови руни, Аеск, Ясена — тя беше по-силна от всеки Ванир и Аезир, сила, с която трябваше да се съобразяват, истинско дете на Новата епоха.

Ударената ефимера също я наблюдаваше. Докато угасваше и умираше, тя зяпаше Мади без страх и златистосивите й очи се разшириха от нещо, наподобяващо разбиране.

Очите на Локи също се разшириха и той премести поглед от Мади към змията, когато накрая разбра защо съществото му се бе сторило толкова познато. Той отвори уста да заговори, после размисли, когато Мади се приближи до ефимерата с мисловна мълния в ръка, като гледаше да е на безопасно разстояние от създанието с лице на жена, което се извиваше и гърчеше на земята пред нея.

— Познавам ли те? — попита Мади.

Съществото с тяло на змия само я гледаше и Мади не можеше да се отърве от мисълта, че е виждала нещо подобно и преди, че по някакъв начин го познава или че то я познава…

Тя се обърна към Локи:

— То проговори ли?

— Не просто проговори, а изрече пророчество.

— Какво каза? — полюбопитства Мади.

— Че Асгард ще бъде построен отново. Говореше за руни и руини…

— Асгард? — повтори Мади.

Разбира се, тя беше единствената Аезир, която не си спомняше Небесната цитадела. Знаеше за нея само от разказите — Люлката на Боговете, така я наричаха — и имаше много истории за това как Асгард е блестял над облаците, свързан със Световете чрез Моста на дъгите, как е бил построен за тях с използването на руните от Древната епоха, как всеки бог имал там собствена зала, с изключение на Локи, което дори и сега глождеше Хитреца, като се имаше предвид, че именно той бе помогнал за строителството на Небесната цитадела и без него нямаше да има нито Асгард, нито зали, а вероятно и богове.

— Така каза — сви рамене Локи. — Не ме питай какво означава това.

Зачуди се дали да не й спомене какво е забелязал в чертите на лицето на жената змия. Разбира се, нямаше представа какво означава това, но Мади очевидно не го беше доловила, затова той сметна да запази тази информация за по-нататъшна употреба.

Мади заговори на змията.

— Познавам ли те? — попита я отново тя. — Виждала ли съм те някога преди? Защо си дошла да преследваш Локи?

Умиращата ефимера разтвори челюсти.

— Ще сссе видим в Хел… — изсъска тя.

И изчезна в облак от искри, завръщайки се към онова, което я бе създало, като остави след себе си само зловоние и широка оголена лента от разтопен сняг.

— Е, каквото и да беше това, вече е мъртво.

Зад нея Локи не каза нищо. Тя се обърна, като почти очакваше да го намери припаднал или от изтощение, или от отровата на змията. Но Локи просто го нямаше — не беше до скалата, където се намираше съществото, не лежеше останал без дъх в снега, нито пък беше на върха на Хълма.

Преди да пристигне Тор, тя бе претърсила Хълма от подножието до върха, но от Хитреца нямаше и следа — нищо друго, освен захвърлената му ръкавица, разрития сняг там, където се беше опитал да избяга, и отпечатъците от стъпките му (само три), които не водеха наникъде, сякаш нещо го бе грабнало от небето или го бе завлякло към склона на Хълма, или може би го беше глътнало целия, без да остави и най-малкия проблясък руническа светлина, който да отбележи мястото, където той бе стоял.