Джоан Харис
Руническа светлина (93)

6

В самото начало на Древните времена, когато Один и Световете били млади, основата на Сътворението била Сън. Сън в най-чистия си и невинен вид, канализирана през едно-единствено съзнание. Но като всички реки и Сън беше крехка екосистема, подвластна на заразяване и замърсяване. През вековете тя се беше превърнала в място на различни влияния — някои от тях здравословни, други смъртоносни, а през това време феериите, хората, демоните и боговете се потапяха в силното й течение. Сега тя се бе превърнала в отровен бълвоч, която можеше да убива също толкова успешно, колкото и да възстановява. И въпреки това притежаваше сурова енергия, която (ако бъдеше обуздана и пречистена) може би все още притежаваше силата да излекува Световете.

Лудата Нан вече беше виждала част от тази сила при Хълма Червен кон. Там пролуката в Сън беше малка в сравнение с онова, което ги връхлиташе в момента, точно както въображението на хората беше по-малко в сравнение с това на боговете. Щом Нан беше успяла да използва пролуката в Хълма и сънищата на хората, за да построи Бифрост, то тогава с помощта на Слънчевия щит, сънищата на боговете и почти безкрайните ресурси на облака сянка можеше да бъде издигната нова Небесна цитадела…

Поне така смяташе Перт. Имаше само един начин да се разбере дали е така.

— Не е толкова план — обясни той, — колкото идея, върху която работя.

Зад тях Аезир и Ванир се мъчеха да възпрат живата стена от змии. Мади се опита да не им обръща внимание, но нямаше как да избяга от звука — противното плъзгане и хрущене, а освен това се носеше и воня на изгоряло и отрова. Разбира се, тя беше свикнала с Йормунганд, който изглеждаше напълно незаинтересуван от случващото се, като се изключеха заблудените ефимери, дръзнали да се приближат до него. Той просто отваряше челюстите си и поглъщаше нахалника. Мади изобщо не се изненада, че Йорги е канибал. Всъщност щеше да се изненада, ако не е така. Апетитът му, изглежда, се разпределяше по равно между боговете, ефимерите и морската храна.

— Ще се нуждаем от трите Коня, за да свършим работата — изкрещя Перт, за да надвика шума. — Нан, ще си необходима там… — Той посочи една точка в основата на Моста. — Ти, Мади, трябва да си там — показа й далечния край на Моста, — а аз ще бъда там, горе, със Слейпнир. Ще действаме заедно…

Той посочи нагоре и Мади си помисли, че никога не го е виждала по-щастлив. Свършекът на световете беше надвиснал над главите им и пастта на Хаоса вече се беше раззинала, а Генералът се беше заел с план, който в най-добрия случай можеше да бъде наречен недообмислен.

Въпреки това какъв друг избор имаха? Когато погледна надолу към Края на света, Мади видя, че катедралата почти е потънала в сянката. Опита се да не мисли какво ли прави сестра й. Скочи отново върху Йормунганд, който тъкмо засмукваше една змия за опашката, и го накара да заеме позиция. Нан и Перт също възседнаха отново конете си и Мади внезапно проумя какво цели Генералът.

Но Предателство и Клане ведно с Лудост по небето яздят…

Сега тя виждаше, че светлината от Края на света вече не е колона, а кълбо, изтъкано от стотици, може би хиляди руни… а вероятно дори десетки хиляди руни, които се издигаха нагоре в небето от Камъка на целувките в „Свети гроб“. Маги беше пуснала на свобода това сияние, което се извиваше в небето като кълбо прежда.

Перт и Нан също бяха заели местата си. Нан въртеше Слънчевия щит като чекрък. Слейпнир в Облика си с крака на паяк беше стъпил върху осемте свята и предеше ли, предеше кълбото от руническа светлина във форми, които бяха почти познати на Мади — звездни, изящни, наподобяващи паяжини форми, които бяха увиснали на фона на притъмняващото небе като наниз на огърлица.

И сега в наниза имаше стотици руни, които се закрепваха една за друга, образуваха връзки, отразяваха се взаимно, съчетаваха се помежду си твърде бързо, за да може да ги проследи окото, и оплитаха тъканта на Световете в избухване от цветове и сияние.

„Богове! Красиво е…“ — помисли си Мади.

Разбира се, тя никога не беше виждала Один да отприщва силата си в първичния си Облик. Дори не беше смятала боговете за нещо повече от отминали величия. Сега започваше да разбира всичко онова, което Аезир бяха загубили, и всичко, за което се бореха. В Асгард Облиците им щяха да са пълни и щяха да възвърнат силата си такава, каквато е била някога. Кой би се отказал от възможността да притежава отново такава сила? Да блести ярко? Да бъде бог?

Нан също работеше усилено. Мади наистина не можеше да проумее защо Конят, чийто Ездач е Лудост, би предпочел да приеме Облика на стара кошница за пране вместо на нещо по-впечатляващо, но Лудата Нан изглеждаше доста доволна, докато се стрелкаше насам-натам около Слънчевия щит и сновеше между нишките руническа светлина. При всяко нейно преминаване паяжината ставаше все по-материална. Мади чуваше смеха й.

— Кълбото, с което си играе котката! — изкрещя Нан. — Ние правим котешка люлка!

След това тя се насочи право към облака сянка…

— Нан! Не! — извика Мади.

Но вече беше твърде късно — Въздушният кон и Лудата Нан изчезнаха в сянката. Мади гледаше ужасено облака.

— Сега, Мади! — изкрещя Перт през кълбото от руническа светлина. — Сега, Мади, в името на боговете, сънувай!

Отдолу светлината от Камъка на целувките най-сетне взе да отслабва. Облакът сянка беше стигнал до него и един клин от мрак се беше забил в основата му. Руните, които блестяха толкова ярко, започнаха да изгасват една по една. И докато това се случваше, Мостът дъга също взе да се разпада и избледнява, а далечния му край — да потъва в облака. Едновременно с това ръбът на Слънчевия щит потъмня. Мади знаеше, че щом той угасне, Мостът няма да издържи повече.

— Сънувай, Мади! Сънувай за живота си! — Гласът на Генерала беше настоятелен.

Мади отвори уста да каже, че няма представа какво трябва да прави — тя беше просто едно момиче от Северните земи…

Но да сънува? Това можеше да прави. Беше сънувала през по-голямата част от детството си, докато хората като Нат Парсън не я бяха предупредили за опасностите, свързани с това. Сега виждаше с очите си тези опасности, докато излизаха от облака сянка. Вълната от змии беше заменена от обща атака, докато облакът продължаваше да се спуска бавно над Моста и неговите пазители.

Сега целият Сън беше обсадил тази част от дъгата. Имаше бойни машини със зъби от пламъци, паяци, големи колкото къщи. Имаше колони от войници без лица. Имаше сънища за удавяне и осакатяване, сънища за безпомощност, глад, старост и забрава, сънища за миналото и, разбира се, имаше сънища за мъртъвци.

За Тор врагът беше старостта, за Ньорд бяха снегът и дъждът, за Скади беше удавянето, за Локи бяха змиите. А зад всичко това се чуваше плясък на криле — нещо приближаваше. Черна птица от сенки с пера от пламъци, след която се носеше тишина.

Мади видя само части от всичко това, докато пришпорваше Змията към облака. Нямаше време да се страхува за приятелите си, нито да се намесва в техните битки. Сега тя видя какво иска да направи Перт и си даде сметка, че разполагат с малко време. Дъгата беше само временен мост, който скоро можеше да бъде отнесен. И когато Дъгата се счупи, Люлката ще падне — което означаваше, че ако Мостът се счупи, преди Цитаделата да е довършена…

Тя заби пети в хълбоците на Йорги. Облакът беше само на секунди разстояние. Там беше центърът на Сън и сърцето на всичко ефимерно. Но Мади Смит си каза, че досега сънищата никога не са я подвеждали. И нищо сънувано никога не се губи и нищо не се губи завинаги…

„Сънувай за живота си!“ — беше й казал Перт.

Тя се гмурна с главата надолу в облака.

Затвори очи, когато го достигна, очаквайки да усети удар, но Йорги беше свикнал да се движи през Световете и сянката се раздели, за да ги пропусне като шумоляща завеса от черна дантела.