Джоан Харис
Руническа светлина (100)

13

„Прилича на удавяне — беше казал Локи, — удавяне в морето на изгубените сънища.“ Сега Мади наистина разбираше какво има предвид — без Йорги тя бе подмятана и въртяна насам-натам като вързоп парцали, носени от прилива. Над главата й сянката на черната птица се издигаше като платната на смъртоносен кораб, а под нея в цялото си великолепие и безпорядък се простираше многообразието на Сън.

„Защо съм още жива? — запита се тя. — Какво може да иска Хаосът от мен?“

Отговорът дойде почти незабавно — макар, разбира се, не с думи. Думите са езика на Реда, докато в Хаоса единственият език е този на усещанията — безмълвен и непокварен. Усещането, което Мади изпита, беше като потапяне в леденостудена вода. То докосна всеки неин нерв и всяко чувство и в сравнение с него думите изглеждаха тромави и груби. През това време ловките пръсти на Хаоса ровеха в нея отново и отново и разплитаха тайните й мисли, сякаш бяха вретено, намотано с вълнена нишка.

Присъствието, което правеше това, не приличаше на нито едно от съществата, които беше срещала Мади. Тя усети неговото любопитство и предпазливост, колко чуждо и непонятно беше то. Яростта му беше всепоглъщаща и въпреки това някак безпристрастна, като тази на гръмотевичните бури или земетресенията. Не беше покварена от допира с феериите или хората, а студена, далечна и безмилостна.

Сънуванесънуванесънуванесънув… В гласа на присъствието нямаше думи, а само бръмчене на съзнателни полета от статично електричество, които наподобяваха рояк пчели. Списпи задасънува… Продължаваше да я върти насам-натам и да я разопакова, сякаш беше някакъв пакет…

— Какво искаш? — опита се да разбере Мади.

Сънсънуванесънуване. Сън. Статичното бръмчене се усили, подканвайки я настойчиво да се предаде. Тя усети как умът й се поддава и подсъзнанието й започва да се разкрива.

„Най-добрият начин да опознаеш неприятеля е да разбереш сънищата му“ — помисли си тя. Докато осъзнаваше това (което беше съпроводено с вълна на спомени за това как четиригодишна спеше и сънуваше за гоблините на Хълма Червен кон), в ума й проблесна внезапно разбиране — Хаосът се опитваше да влезе в съзнанието й, но не по начина, по който го беше сторил Шепнещият, чрез силата на личността си, а посредством процес на внимателно наблюдение и бавен анализ, който щеше да разкрие не само защитите на Асгард, но и съкровения вътрешен свят на онези, които го бяха построили…

„Той не знае — помисли си Мади. — Не знае колко сме безпомощни…“

Тя скри тази мисъл колкото се може по-добре в друг свой спомен — съня за това как тича през гората на четири крака като ловуващ вълк. Луната подкачаше над главата й, а земята под краката й ухаеше приятно. Мади вдигна глава и започна да вие…

В далечината сякаш някакъв друг вой отвърна на призива й. Звучеше й познато — не беше част от съня — и сърцето й подскочи от изненада и надежда.

Фенрис? Фени? Ти ли си?

Воят се разнесе отново толкова отдалече, че едва го чуваше. Бръмченето в ума й се усили — сънувайсънувайсънувай — СЪНУВАЙ — докато накрая единственото, което Мади наистина искаше да направи, бе да се потопи в сянката на черната птица и да не чувства нищо повече…

Сънувай. Сънувай за Асгард. Сънувай… В този момент тя усети как съзнанието й се разпада и тайните й политат на свобода като листенцата на духнат розов цвят. Тук беше портата на Асгард с двойната редица колони, там — овощна градина с черешови дървета, чиито цветове се носеха на вятъра. На друго място имаше кула, а по-нататък — езеро, и Мади усещаше как те се разпадат, докато Хаосът си връща това, което тя е откраднала. Мади се опита да запази скрито близо до сърцето си онова, което й беше най-скъпо, но въпреки всичко нямаше да мине много време, преди Хаосът да й го отнеме.

Бяха близо, толкова близо! Но това със сигурност беше краят. Тя усещаше как съзнанието й се отпуска като ръката на човек, хванал се за висок клон, който започва да му се изплъзва пръст след пръст. Скоро нямаше да е останало нищо. Нищо, освен забрава. Толкова лошо ли беше това наистина?

Ето там беше усмивката на стар приятел, тук — сянката на роза. Руни, заклинания, спомени — всичко се разтваряше като дим и след него не оставаше нищо, освен мрак. „Сбогом, Захар-в-Чувал — помисли си тя. — Сбогом, Джед Смит, Сбогом, Мей, сбогом, Нан, сбогом на Малбри и Хълма Червен кон. И, Маги, сестричке моя, където и да си — иска ми се да можех да те опозная по-добре…“

И тогава зад нея се разнесе звук като от плясък на гигантски криле. „Свърши се — каза си тя с известно облекчение. — Няма да има повече битки, пито повече загуби. Съжалявам, Один-Перт, стари приятелю, но аз бях дотук…“

В този момент най-накрая сянката на черната птица се спусна отново. Мади дори не вдигна поглед. Защо да си прави труда да гледа? Нямаше къде да отиде. Тя затвори очи и се опита да задържи онези последни късчета спомени:

Уханието на клада през есента. Червенокосият млад мъж, наречен Лъки. Пътник с пътната си торба. Диви гъски над планините. Формата — петното — върху ръката й, което по някакъв начин означаваше нещо важно…

Внезапно Мади чу звук от стремително движение и отвори учудено очи, когато някой каза: „О, не, това няма да стане“ и нещо я блъсна силно странично и я избута от сянката на черната птица, точно когато тя докосваше тока на обувката й…

В този момент тя изхвърча от облака сянка със скорост, която вероятно щеше да е трудно постижима дори за Йормунганд. Тя инстинктивно се вкопчи в гривата на създанието, което я беше спасило. Беше Слейпнир — Мади си спомни, че името на Коня е Слейпнир. И върху гърба му бяха гарваните Хюи и Манди и…

— Маги?

Маги й хвърли кос поглед, в който Мади прочете едновременно гняв и макар и неохотно, чувство на гордост.

— Какво правеше, в името на Световете? — попита Маги. — Какво мислеше, че можеш да направиш тук сама?

— Не може да се каже, че разполагах с много други възможности — сви рамене Мади.

— Е, имала си късмет. Късмет, че стигнах дотук навреме. — Маги отново погледна сестра си и добави: — Знаеш ли, че руната ти е обърната?

Мади кимна.

— Знам — отвърна тя.

— Уф — презрително рече Маги, когато с гигантски разкрач на паякообразните си крака Слейпнир ги изведе извън облака. Над главите им Люлката се поклащаше като гребна лодка при силен вятър, а боговете — вече отново в човешкия си Облик — надничаха надолу от назъбените й стени.

Лудата Нан видя Мади и изръкопляска.

— Знаех си! — изкудкудяка тя. — Ти успя!

Перт стоеше до нея заедно с Хюи и Манди, които бяха долетели да се присъединят към него веднага щом бяха излезли от облака сянка и сега бяха кацнали на раменете му. Зад него Локи (който сега се беше върнал в човешкия си Облик) отправи отчаяна и сквернословия молитва към всяко божество, което може би го слушаше: „Моля ви, в името на боговете, не позволявайте да умра по този начин — гол и женен…“

— Сънувай, Мади, сънувай! — изкрещя той.

Перт го подкрепи. Скоро и останалите се присъединиха и гласовете им едва надникваха звука от приближаващата сянка.

Мади се обърна към Маги:

— Не мога. Ти трябва да ми помогнеш!

— Хвани ръката ми — кимна Маги.

Мади го направи и между двете сестри премина мълния от сияние. Когато я удари, Мади си помисли, че усещането е като да те порази гръм. Полузаслепена, тя се олюля, докато Ак, Гръмотевичният дъб, засия като лятна светкавица.

В същия момент Аеск, Светкавичният ясен, също блесна с внезапна сила. Беше обърнат, но въпреки това светеше и тя усети как по върховете на пръстите й започна да се оформя съвсем слабо сияние. Не беше достатъчно за построяването на мост или за издигането на цитадела, но може би щеше да стигне за сънуване…

— Хайде, Мади! Сънувай! — подкани я Тор, който се беше навел над зъберите на крепостта.

— Можеш да го направиш, скъпа! — извика Сив.

Мади затвори очи и започна да сънува. До нея Маги стори същото. Само да можеха да разберат колко странно си приличат сънищата им. И двете сънуваха места, които обичаха — Мади сънуваше Мечешката гора през пролетта, а Маги — своите катакомби. И двете сънуваха приятелите, които бяха загубили — Мади си спомняше за Захар-в-Чувал, а Маги за Адам Скатъргуд. И двете сънуваха Вътрешността — ниските й живи плетове и виещите се пътища, фермите и пазарите, градовете и градчетата и най-вече хората…

„Нищо сънувано никога не се губи“ — помисли си Мади и отвори очи, когато от облака сянка се появи нещо тъмно, гладно и огромно — не сянката на черната птица, а…

— Фени! — извикаха Черепът и Големият К и затанцуваха върху парапета. — Ау, мой човек, мислехме, че си мъртъв!

Фени все още беше в Облика си на Гълтач с оголени зъби и пламтящи очи. Той скочи върху парапета, след това се обърна към сянката на черната птица, която вече се подаваше от облака, разтвори челюсти и мълчаливо се озъби.

— Направи го, Мади! Направи го сега! — изръмжа той и се обърна с лице срещу Разрушителя.

Тогава Мади призова последната си искрица сияние, протегна се към последните си скъпоценни късчета от Сън и ги запрати към Цитаделата с всичката сила, която притежаваше. Маги обедини сиянието си с това на сестра си и известно време Дъбът и Ясенът стояха заедно под Люлката.

„Дали ще е достатъчно? — запита се Мади. — Или беше твърде малко и дойде твърде късно?“

Тя погледна отново към близначката си. Очите на Маги бяха насочени в точка някъде над Цитаделата и лицето й беше изкривено от съсредоточеност. Сребристата светлина на Ак, Дъба, струеше и бликаше от тялото й, изстрелваше се от пръстите, от очите й и дори от краищата на косата й. Но имаше и нещо друго — Мади забеляза, че Ак вече не е сам. Там имаше и друга следа, почти скрита в светлината, минаваше розова нишка, която наподобяваше червей в окото на бебе…

Тогава над Асгард внезапно блесна Северното сияние. Цялата Люлка пламна с толкова силна светлина, че почти заслепи Мади. Придружаваше я музика — китарата на Браги отново беше настроена и той вече празнуваше.

Над Цитаделата Йормунганд направи триумфална арка.

Лудата Нан танцуваше.

Хугин и Мунин кръжаха и си грачеха един на друг.

Хеймдал извади далекогледа си, за да огледа внимателно облака сянка. Стори му се, че вече вижда някаква промяна — един съвсем лек намек за прозрачност. Разбира се, може би само му се искаше да е така, но работата беше там, че облакът беше спрял да се придвижва напред и сега просто си стоеше намръщено на по-малко от дванайсет крачки от портите на Асгард.

Върху парапета един по един боговете почувстваха как първичният им Облик се завръща. Локи откри, че вече е напълно облечен и в следата му блести руната Каен (която вече не беше обърната). Один, чиито две руни бяха възстановени, се изправи в целия си ръст. Тор изстреля Мьолнир в облака — сянката на черната птица се поколеба и спря.

Те усетиха объркването й — „Какво става?“ — триумфът й неуверено се превръщаше в тревога.

Тор отново нанесе удар с Мьолнир. От неговия блясък облакът сянка засвятка в прашно, раздуто пурпурно. Сянката на черната птица заотстъпва и пламъците по крилете й също промениха цвета си.

— Какво става? — попита Маги.

Мади поклати глава.

— Мисля, че когато завършвахме Люлката, ние не строяхме просто крепост. Опитвахме се да възстановим Реда в Деветте свята. Изградихме отново Първия свят, където Аезир могат да възвърнат Облика си и да отблъснат сенките на Хаоса…

Маги погледна към черната птица. Тя почти се беше оттеглила, бе останал само върхът на едното й крило. Фенрис в ужасяващия си Облик на Гълтач нанесе удар върху него. Чу се звук като от разкъсване или разцепване. Черната птица изчезна в облака.

— Струва ми се, че загуби няколко пера — отбеляза Маги.

— Май наистина е така — ухили се Мади.

 

 

Сега Слейпнир се движеше по-бързо, готов да отнесе сестрите у дома. Фенрис изръмжа и със зейнала челюст захапа за последно облака сянка и скочи обратно върху крепостните стени, а Обликът му се промени — от демон вълк се превърна в блед младеж, облечен в дрехите на Края на света и с обица във формата на череп на едното ухо.

— Фени! Мой човек! — Братята вълци не бяха на себе си от щастие. — Ти напрано разби това сенчесто нещо…

— Искам да кажа, като — гррррр, врарр…

— Жестоко!

— Да! Направо жестоко…

— Защо говорят по този начин? — попита Маги, докато се спускаше от гърба на Слейпнир върху парапета на Асгард.

Но Мади имаше нещо друго наум. Тя пристъпи до Вълка Фенрис, който вече се готвеше да разгледа новата си зала в Асгард, както беше измислена от Братята вълци, богато украсена с черепи (според тях черепите бяха декорацията на бъдещето).

Той я забеляза да се приближава.

— Ъъъ, да… — каза той.

Мади знаеше какво означава това.

— Сигурен ли си? — тихо попита тя, като си мислеше, че той навярно греши, че Захар може някак да е оцелял, както Один на бреговете на Хел. Тя си каза, че той е създание на Феерия. Хаосът би трябвало да е в кръвта му. А и в края на краищата Фенрис беше оцелял…

Фени сви рамене.

— Сигурен съм — потвърди той. — Въпреки това се справи доста добре за новобранец.

Мади кимна мълчаливо. Върху клепачите й пареха сълзи. Беше й толкова трудно да повярва, че Захар-в-Чувал си е отишъл завинаги. Смъртта на Один на бреговете на Хел я беше накарала да потъне в скръб, но смъртта на малкия гоблин сякаш беше оставила рана в душата й. Може би защото Захар беше последната връзка между Асгард и Малбри или може би просто заради факта, че един страхлив гоблин, живеещ под Хълма, беше показал, че има толкова храбро сърце.

При портите на Асгард облакът сянка вече беше започнал да се отдалечава. Бледа светлина от изток озаряваше хоризонта. Задуха свеж ветрец. Мади си помисли, че той скоро ще изчисти всички следи от облака сянка.

Маги гледаше надолу към Края на света. Скоро и той щеше да бъде изчистен от облака. Оцелелите щяха да започнат да строят отново. Може би този път щяха да успеят да създадат по-мъдро, по-добро и по-щастливо място. Може би този път щяха да го направят както трябва.

Навсякъде около Мади се разнасяха звуците от тържеството на боговете. Докато Редът се възстановяваше, всичките й приятели бързаха да разгледат какво се крие в новия Асгард. Построен от спомени и Сън, той не беше същият като първоначалната Небесна цитадела, макар, разбира се, да притежаваше Облика й. Но имаше и Облика на Края на Света, включително целия площад „Свети гроб“, фонтана и катедралата, както и част от „Водните плъхове“ (вероятно сънувана от Перт), както и Облика на Малбри с Хълма Червен кон през късното лято и няколко от къщите — сред тях и къщата на енорийския свещеник, която Етел беше сънувала малко по-голяма (и с онези нови тапети, които от край време искаше да сложи).

Имаше и версия на ковачницата на Джед Смит, превърната в нещо малко по-внушително, с поредица от гардеробни за Сив и огромна сводеста зала за пиршества за случаите, когато Тор се събираше с приятелите си. Имаше стая и за Веселко, който беше запазил своя Облик на гоблин и беше поискал да има собствено място недалеч от Тор, но добре заредено с бира и достатъчно пай, в случай че огладнее.

Както й беше обещано, Анджи получи собствена стая близо до Желязната гора, която Братята вълци бяха докарали (поне част от нея) и поставили недалеч от владението на Скади като естествено обиталище за вълци.

Всъщност всички богове и техните съюзници си бяха представили идеалната за тях обстановка, което означаваше, че новата Небесна цитадела беше колоритна смесица от планини и пещери, кули и тунели, части от уединени градски и селски имения, наблъскани на площ, която ако бе принудена да се подчинява на най-строгите закони на пространството и пропорциите, в най-добрия случай би покрила не повече от няколко квадратни мили.

За щастие законите на Сън бяха променливи, както и самата му същност, и като се имаше предвид, че Асгард е построен от сънища, всеки беше получил онова, за което най-много беше мечтал. Браги имаше концертна зала, Идун — поредица от градини и горички. Хеймдал притежаваше морски фар, а Скади — лабиринт от пещери. Ньорд имаше подводна зала, Фрейр — зала за пируване, а Фрейя — зала с огледала. Нан получи старата си къщичка, котките, чекръка и Епона, А Перт (освен скривалището си във „Водните плъхове“) се сдоби с Университета, който сега беше дори по-величествен отпреди, с камбанария за неговите гарвани, с личен кабинет и библиотека, в които да си отпочива, когато отговорностите в работата му станат прекалено натоварващи.

Само двама души нямаха зала — Маги, защото беше дошла твърде късно, за да допринесе с нещо повече от сияние, и Локи, който поначало никога не беше имал зала в Асгард и чиято енергия в по-голямата си част беше изразходвана в опити да прекъсне Съпружеството.

Разбира се, той не беше успял да направи това и сега откри, че стои пред мястото, което Сигин беше сънувала за двама им. Приличаше на пещерата край Спящите, но по-голяма и по-практична, с малка леха зеле край вратата и поточе отзад. Мястото беше семпло, весело и скромно — всъщност беше всичко онова, което Хитрецът презираше най-много — и въпреки това в него имаше нещо приятно, почти отпускащо.

Той хвърли поглед към Съпружеството върху ръката си. Дори в Облика си не можеше да го свали. Но навярно можеше да се научи да живее с тази мисъл.

Пристъпи към вратата. Сигин седеше на стол вътре. Дългата й кестенява коса се спускаше върху бялата й рокля. Локи отново отбеляза колко е красива. Тази мисъл не беше типична за него и при други обстоятелства може би щеше да му се стори обезпокоителна, но днес той се чувстваше необичайно. „Я края на краищата — каза си — не се случва често да се върнеш от мъртвите, да победиш Хел в собствената й игра, да сриташ Пандемониума и да построиш отново Асгард в един-единствен ден…“

Сигин вдигна поглед, когато той влезе.

— Скъпи — обади се тя, — какво те забави толкова?

Тя се изправи и го целуна по устните. Той си помисли, че усещането наистина е доста приятно — в края на краищата бяха минали петстотин години, откакто някой беше правил с устата му нещо друго, освен да се опитва да я запуши завинаги.

Той затвори очи. Ръцете на Сигин се преплетоха зад врата му и го притиснаха и за първи път от петстотин години насам Хитрецът се предаде на нещо, наподобяващо…

Любов?

Но тогава зад тях се разнесе звук и Локи отвори очи.

На прага, хванати за ръце, стояха две момченца — може би на три или четири години, с яркочервени коси и очи с еднакъв пламтящо зелен цвят. Локи позна децата, които беше видял в съня, който беше споделил със Сигин, и когато се върна петстотин години назад, той си спомни за синовете си, как те бяха умрели толкова отдавна и как ги беше видял в царството на Хел…

„Те ни убиха — бяха му казали те в онзи ден в Хел. — Убиха и двама ни заради теб.“

— Не — поклати глава Локи. — Те умряха, Сиг, това е невъзможно.

Сигин се усмихна.

— Наистина умряха — съгласи се тя. — Но Хел беше отворен, Пазителят му го беше напуснал, а и в пророчеството не се ли казва: „И нищо сънувано никога не се губи и нищо не се губи завинаги“?

Мина му ужасяваща мисъл.

— Нали не смяташ, че Балдер може да се е върнал?

— И по-странни неща са ставали.

Не за пръв път през този дълъг и тежък ден Локи не знаеше какво да каже.

— Значи сега съм отново баща? — попита той. — Защото всички знаем как е свършвало това преди…

Сигин се засмя.

— Скъпи, настроен си толкова отрицателно. Получаваш шанс да започнеш отначало със съпруга, която толкова те цени, с две прекрасни деца и с дома на мечтите и единственото, което правиш, е да се държиш пасивно агресивно. Сега ела и поздрави момчетата, а аз ще се заема с вечерята.

Устата на Локи внезапно пресъхна.

„Съвършено — помисли си той. — Това звучи просто съвършено.“

— Е, какво чакаш?

— Ъъъ… трябва първо да се видя с Мади — заяви той и приемайки Облика на ястреб, избяга от мечтания си дом с такава скорост, сякаш целият Хел бе по петите му, без да изпитва каквото и да е съжаление, защото на мига беше решил, че съвършенството всъщност не е в негов стил.

Пет минути по-късно се приземи до малка и донякъде позната част от онова, което някога беше Мечешката гора, където Мади седеше сама до едно дърво и ридаеше така, сякаш сърцето й се късаше.

— Какво става? — попита Локи, след като си възвърна Облика (който, разбира се, беше напълно облечен в Асгард).

Мади извърна лице.

Хитрецът седна на покритата с мъх земя.

— Няма ли да се прибереш у дома? — попита той накрая.

— Това е той — отвърна Мади и безразлично махна с ръка. — Или поне всичко, което успях да спася — Хълма Червен кон, Мечешката гора, бащината ми къща, странноприемницата „Седемте спящи“ и онзи забавен, малък кръстопът на пътя към Фарнли Тайъс…

Локи сви рамене.

— Всеки си има предпочитания. Очевидно моите са за дома мечта. — Той погледна Съпружеството върху ръката си и усмихнат рече: — Ще си построя една барака, за предпочитане някъде много далеч от тук…

Мади му се усмихна уморено.

— Не мога да повярвам, че Захар вече го няма. Все още имам чувството, че ще го видя да наднича иззад някое дърво.

— По-вероятно от някоя изба — ухили се Локи. — Особено ако наблизо има странноприемница.

Очите на Мади се разшириха.

— Какво каза?

— Казах… — започна Хитрецът. — Хей, къде отиваш?

Мади вече беше скочила на крака.

— Избата — задавено отвърна тя. — Точно това е, Локи — избата!

 

 

Избата беше тъмна и миришеше на плъхове, Локи не беше никак впечатлен.

— Е, ако аз си строях своя дом мечта, щях поне да се опитам да го пооправя. — Той хвърли поглед към тухления под, където зееше дупка с големината на лисича бърлога, а в склада бяха разхвърляни парчета от счупени бъчонки, тухли, чакъл и пръст.

— Май тук е имало празненство — добави той и почука едно от празните буренца. — Изглежда, някой добре се е позабавлявал.

Но Мади не го слушаше. Вместо това тя коленичи до дупката, без да обръща внимание на праха и паяците, и прошепна нещо в тъмното.

— Наричам те Забраденкрал.

Тишина. Просто една празна къща.

— Има ли име, питомно е — продължи Мади. — Захар-в-Чувал… о, моля те, ако си там…

Иззад една купчина с буренца се разнесе съвсем слаб шум от движение, Мади се обърна и очите й светнаха.

— Това е просто плъх — рече Хитрецът.

Мади се изправи и поклати глава.

— Познавам плъховете — прошепна тя. — Захар, там ли си?

Тя бутна бурето встрани (то й се стори подозрително леко) и зад него се показа дребно мустакато лице и странни очи, златисти като сватбен пръстен, които надничаха изпод очукан шлем. Мади видя, че руната Тир вече не блести в следата му.

— Знам какво ще кажете, госпожице — Гоблинът вдигна покритите си с козина ръце. — Но се кълна — в живота на Капитана си — че не знам какво се е случило с всичката тая бира…

— Захар! — извика Мади и го вдигна в обятията си.

— Ей! — запротестира гоблинът.

— Мислех си, че си мъртъв! — възкликна Мади и отново заплака.

Захар я изгледа предпазливо. Очевидно беше луда. Но имаше силно сияние и…

— Капитане? — учуди се той, когато Локи се появи от сенките под стълбището на избата.

Хитрецът се ухили.

— Кой друг — отвърна той. — Върнал се е от света на мъртвите в чудесна… Сега пък защо плачеш, в името на Хел? — обърна се той към Мади, която явно не можеше да спре сълзите си, макар че едновременно с това се смееше на обърканото изражение на Захар.

— Той не си спомня, нали? — попита тя и избърса очи с опакото на ръката си.

— Какво да си спомням? — поинтересува се Захар.

— О, нищо особено — отвърна Мади. — Само това, че помогна Световете да бъдат спасени — на два пъти. Че прие Облика на Тир Смелото сърце, че се изправи срещу Сурт, яздейки демон вълк, че умря в битка и че беше мой приятел…

Очите на Захар се разшириха от изненада.

— Направил съм всичко това?

— Всичко това и повече.

— Тая бира трябва да е била по-силна, отколкото си мислех — изгледа я със съмнение Захар. — Сигурна ли сте, че и вие не сте си пийнали от нея, госпожице? Щото бирата има много неприятно действие върху ония, дето не са свикнали да я пият.

— Ще го имам предвид… — усмихна се Мади.

— Обаче нямам против да съм ваш приятел.

— Тогава всичко е наред — увери го Мади.

Тя излезе на слънчевата светлина.