Джоан Харис
Руническа светлина (77)

9

Беше късен следобед в Края на света. Вече бяха минали почти дванайсет часа, откакто Маги беше изчезнала в Сън — дълбоко обезпокоителен период за Адам и неговия спътник.

„Къде е тя? КЪДЕ Е ТЯ?“

В началото гневен, гласът на Шепнещия сега жално мърмореше. Адам не му обръщаше внимание. Не го интересуваше. Всъщност ако научеше, че Маги Риди е претърпяла фатален инцидент, изобщо нямаше да го е грижа, като се изключи фактът, че тя му бе обещала да го освободи от спътника му.

Беше наблюдавал от балкона, докато слънцето се издигаше над Вселенския град, вслушвайки се в гласовете на търговците, трополенето на каруците върху паветата, песента на птиците и виковете на момчетата за доставки — всички онези познати звезди на живота, които сега му се струваха много далечни.

Трудно му беше да си представи, че някога ще се върне към този живот, а още по-трудно — да си припомни, че е бил част от него. За пръв път от много месеци той откри, че мисли за Малбри. Беше толкова нетърпелив да избяга, да усети градския живот. Сега си спомняше Хълма Червен кон, Мечешката гора и брега на реката, където заедно с останалите момчета играеше през дългите сладостни лета от детството си. Спомни си майка си, странноприемницата „Седемте спящи“ и собствената си малка стая под стрехата, както и за войниците играчки, наредени върху перваза, и сливата, която растеше до прозореца му.

Всичко това сега изглеждаше толкова далечно — беше сънувал сънища, които бяха по-реални, и усещаше болка в гърдите си, тъпа, едва доловима пулсация като рана, която е забрала. Адам не беше особено склонен да разсъждава за чувствата си. Ако беше, може би щеше да разпознае в тъпата болка тъгата по дома. Шепнещият обаче я разпозна и демонстрира язвителното си презрение към него. Но за изминалите три години Адам се беше научил да не обръща внимание на подигравателния Глас в главата си.

И така, той просто седеше до прозореца и чакаше Маги да се върне от Сън, без да осъзнава, че по лицето му се стичат сълзи или че юмруците му са стиснати толкова болезнено силно, че ноктите му са се впили в кожата. Всъщност той толкова беше изгубил чувството си за реалност, че когато Маги най-сетне се прибра, му беше необходимо известно време, за да осъзнае, че тя не е част от някакъв сън наяве, а жената, на която той беше обещал сватба в „Свети гроб“ на следващия ден.

Каза си, че тя изглежда ужасно. Дрехите й бяха обгорени, едната й обувка липсваше, а бергата й беше разкъсана. Драскотина над веждата й беше изцапала с кръв косата й. Имаше синина на лицето, а кокалчетата й бяха ожулени и кървяха.

— В името на Хел, какво се случи? — попита Адам.

— Малко груба езда — отвърна му Маги с уморена усмивка. — Нуждая се от почивка. Има ли нещо за ядене?

Адам огледа стаята.

— Аз… мога да отида да взема нещо от някой ресторант. Но…

— Добре — съгласи се Маги. — Умирам от глад, но го направих. Справих се с всичко.

В съзнанието на Адам Шепнещият кипеше от възмущение.

— Да не би вече да съм й слуга? И да трябва да изпълнявам всяко нейно желание? ИСКАМ тя незабавно да ми каже какво се е случило! Кажи й, че няма да позволя да ме държи в неведение!

Адам предаде съобщението по възможно най-тактичния начин, на който беше способен:

— Господарят ми се чудеше…

— Знам — прекъсна го тя. — Кажи му, че го направих. Разправих се със Стареца. Това е всичко, което трябва да знае.

— Но как! Къде е той? — изстена Адам.

— Унищожих го. Изпратих го в Хел, както каза Магистърът.

— КАКВО? — извика Шепнещият. — Какво си направила?

Маги можеше да види как спътникът на Адам наблюдава през очите му. Имаше усещането, че гледа в дупка, пълна със змии и паяци.

Като говореше тихо с гласа на Адам, Шепнещият каза:

— Но аз исках да видя как го правиш.

— Знам това — увери го Маги. — Ако можех да върна нещата…

— Да го видя изправен пред мен, безпомощен, напълно осъзнал, че е загубил, и разбрал, че именно аз съм причината за неговото поражение. ТОВА е, което исках, момиче. За ТОВА се договорихме.

Маги виждаше как с всяка дума яростта на Шепнещия нараства. Тя знаеше, че сега трябва да е внимателна — съществото беше нащрек и щеше да нанесе удар при първия признак за слабост. Тя непоколебимо се изправи насреща му, макар че сърцето й щеше да се пръсне от страх, и се обърна към него с глас, който беше толкова спокоен, че звучеше почти безразлично.

— Така удоволствието щеше да е по-голямо — призна тя, — но трябва да приготвим тигана за по-голямата риба. Не можем да си позволим лукса да злорадстваме над враговете си.

— Да не би да си мислиш, че можеш да ме поучаваш? — Очите на Адам се разшириха невярващо.

— По никакъв начин — увери го Маги, като все така не отвръщаше очи под гневния поглед на Шепнещия. — Но знаеш, че Старецът беше опасен. Видя как се опитваше да ме подмами на своя страна. Не можех да си позволя да го оставя да живее.

Посочи себе си.

— Погледни ме, изтощена съм — каза тя. — Още една битка на волята с него щеше да ме довърши. Ето защо сторих онова, което трябваше. Спазих обещанието си. И ти ще направиш същото.

Шепнещият дълго я наблюдава от очите на Адам. Маги хладно издържа на погледа му, защото знаеше, че от това зависи всичко — бъдещето й с Адам, детето й, животът й. Докато тя гледаше тези очи, си каза, че след двайсет и четири часа в тях ще вижда само Адам. Спътникът му щеше да си е отишъл завинаги и нямаше да има повече лъжи и страх…

— А сега трябва да се нахраня и да поспя. Имам нужда от гореща баня. Утре е моят голям ден и дотогава не искам нито да те виждам, нито да те чувам. Разбра ли ме?

Шепнещият мълча доста дълго. Маги усещаше гнева му, но имаше и нещо друго — нещо подобно на развеселеност, почти задоволство.

— Най-сетне започваш да порастваш — каза той накрая. — Один щеше да се гордее с теб.

След това той се отдръпна и Адам се върна отново — сините му очи бяха широко отворени и уплашени.

— Наистина ли го направи? Наистина ли уби това нещо?

— Не искам повече да говоря за това — отвърна Маги. — Моля те, Адам, остави ме сама.

В задната част на съзнанието му Гласът на спътника му прошепна тихо предупреждение:

— Не й задавай повече въпроси. Прави каквото ти каже. Не можем да й позволим да изложи на опасност бебето.

Адам сви рамене.

— Добре — рече той. — Ще отида да ти взема нещо за ядене.

Маги се обърна, за да скрие облекчението си, и се приготви да се изкъпе. Водата течеше във ваната от кран във формата на сребърен лебед.

— Тогава донеси ми една дузина „Дебели момчета“ — каза тя, — печено агнешко с пържен ориз, бобена чорба, о, и малко кестени. И свински кнедли, ако има. Питка с маслини и аншоа, рулца с бекон, пиле с подправки, рибен пай, наденички, плодова торта и тарталети с конфитюр. Обожавам тарталети с конфитюр…

„Още един ден“ — каза си тя, когато той се отправи да изпълни желанията й. След това щеше да е свободна. Съпруга, майка, дете на хората. Ездачът Клане щеше да изчезне и всички събития от изминалите девет дни — сестра й, Червеният кон, Старецът — можеха да се върнат в Книгата Слово, където им беше мястото, и след това бързо да бъдат забравени. Стига да успееше да бъде достатъчно силна. Стига това да проработеше…

Моля те, направи така, че да проработи!

И докато Адам обикаляше Алеята на Екзаминаторите, за да намери всички храни, поръчани от Маги, Ездачът Клане, който беше станал ездач по неволя, влезе във ваната на четири крака и отми праха на Сън с помощта на милиони мехурчета, ухаещи на рози. А когато Адам се завърна, въпреки умората си тя успя да отдаде дължимото на изобилието от храна, което би засрамило дори Кралицата на свинете, преди най-сетне да се просне в леглото и да потъне в сън без сънища до сутринта.