Джоан Харис
Руническа светлина (46)

4

Маги зяпаше втренчено парчето скала. Значи това беше Старецът, за когото тя беше слушала толкова — нещото, което Адам ценеше така високо. Сега, когато го погледна по-отблизо през кръга, образуван от палеца и показалеца й, тя ясно различи чертите му, които бяха слабо осветени във вулканичното стъкло. Помисли си, че ако се съсредоточи достатъчно силно, може дори да чуе гласа му…

Бяха го преместили в таванския апартамент, където Адам и Маги имаха стаи. Сега, при предпазливо дръпнати пердета, двамата младежи разглеждаха своята плячка.

— Живо ли е? — попита Маги.

— Живо е и е в ръцете ми. Да. — Шепнещият се засмя с гласа на Адам.

— Какво е? Кой е?

— Няма значение. Важното е колко е ценно за нас. С твоята сила и моите познания няма нещо, което да не можем да постигнем.

Маги отново погледна камъка. Създанието, което, изглежда, беше хванато в капан вътре, оформяше с устни безумни фрази. В люлката си от руни то блестеше със слаба, студена светлина, а в сърцевината му пламтеше по-ярък блясък като от паднала звезда.

— Паднала звезда? — повтори Шепнещият. — Да, предполагам, че можеш да го наречеш така. Паднала от Небесния свод в дълбините на Задгробния свят, спасена от света на Сън и сега най-сетне мой затворник ограничен от собственото си сияние в Облика, в който аз бях затворен толкова дълго… — Адам отново се засмя със смеха на Шепнещия. — Какво е усещането, Генерале, да си толкова безпомощен, колкото бях аз?

— Искаш да кажеш, че този някой е от Огнения народ? — невярващо попита Маги. — Създанието, затворено вътре, демон ли е?

— Демон или бог. Кого го е грижа? Няма особена разлика. Накарай го да говори — подкани я той. — Можеш да го направиш. Имаш сиянието. Можеш да го накараш да изрече пророчество. Можеш да го накараш да ти даде руните на По-новото писмо — онези, които ще изградят отново Асгард и ще ни направят господари на Деветте свята.

— Мога ли да го направя? — попита Маги, изпълнена със съмнение.

Тя сложи ръце върху парчето скала. Светлината в средата му блестеше раздразнено. Тя проследи контурите на лицето, откривайки чертите му в камъка.

— Как да го накарам да направи каквото и да е? В името на боговете, това е камък…

С усилие на волята Шепнещият се опита да сдържи нетърпението си.

— Имаш Добрата книга. Използвай я!

Маги изгледа Адам със съмнение. Тя знаеше, че тази стържеща нотка в гласа му не е негова, а на спътника му. Не й се нравеше фактът, че приятелят й може да бъде манипулиран по този начин, като кукла на конци. Освен това не й харесваше безцеремонността, с която й говореше Магистърът.

— Обеща ми да пуснеш Адам да си върви — напомни му тя. — Аз изпълних своята част от сделката…

— Сделка? — повтори Шепнещият и стържещата нотка в гласа му беше по-остра от всякога. — Трябва ли да говорим за сделки, когато идва Свършекът на Световете? Старецът е в ръцете ни, а ти се пазариш, все едно си в селската бакалия?

Маги отвори уста да отвърне, но Адам я прекъсна.

— Всичко е наред, Маги — каза той вече със собствения си глас. — Господарят ми понякога се държи доста безцеремонно. Но ако искаме да спасим Световете, тези нови руни са единственото, от което се нуждаем.

Маги сякаш се усъмни в думите му.

— Колко нови руни?

— Никой не знае със сигурност — отвърна Адам. — Известно ни е, че Огненият народ има поне две — той хвърли поглед към Стареца, който сега блестеше още по-ярко, и добави: — Маги, това е нашият шанс. Това е нещо като Оракул. Може да ни разкаже за Огнения народ. За техните планове. За силите им. За броя им. С руните ще успеем да ги спрем. Можем да предотвратим тази война.

Маги погледна Добрата книга, която лежеше отворена до нея. Един текст, целият изписан с руни, сякаш проблясваше на страницата, където Раедо светеше в яркосиньо.

— Това ли е текстът?

Адам кимна.

Маги оформи с пръсти руната на Пътешественика. Дори в необучените си ръце тя усети необичайната й мощ. Насочи я към каменната Глава и с това накара люлката й от руни да светне още по-ярко. След това започна да чете от Добрата книга:

— Именувам те Один, син на Бор.

Беше ли този едва доловим проблясък, дълбоко в сърцето на камъка, някакъв вид отговор? Дали беше просто отражение от слънчевата светлина, проникнала през завесите? Или беше някакво намигане от единственото му проблясващо око? — зачуди се тя.

— Внимавай — предупреди я Адам. — Той е опасен.

Маги кимна и продължи:

— Именувам те Грим и Ган-глари…

Сега Главата блестеше ожесточено, сякаш съществото в камъка знаеше, че е подложено на атака. Маги я заболя глава и тя осъзна, че това е част от защитата на нещото, на демона, който с нарушеното си сияние беше далеч по-силен от Шепнещия. Тя вече беше преполовила стиха, когато един глас заговори в мислите й — глас, който за демон беше едновременно изненадващо изтънчен и леко развеселен. Тя се запъна и спря насред изречението.

— Маги Риди. Най-сетне — рече той. — Мога ли само да кажа колко съм горд?

— Какво? — не разбра Маги.

— Недей да скромничиш. Мисля, че се справяш много добре за първия си опит като мъчител. Макар че може би трябва да поработиш върху интонацията си.

— Кой казва, че имам намерение да те измъчвам?

— Като се има предвид в каква компания си, това предположение ми се стори смислено.

— Не знаеш нищо за мен — заяви Маги и се обърна отново към Книгата.

— Грешиш. Знам всичко за теб. Знаел съм всичко за теб през целия ти живот. Да не мислиш, че беше сама под стария Университет? Какво смяташ, че правеше там? Нито веднъж ли не ти мина през ума, че всеки път, когато четеш от онези книги; крещиш с всички сили на всеки, който би могъл да те чуе?

Маги насочи отново поглед към Добрата книга.

— Опитваш се да ми отвлечеш вниманието — обвини го тя.

— Изобщо не е така — отрече Старецът. — Разбира се, чувствай се свободна да продължиш. Между другото, ти си много могъща. Със сигурност си изкарала акъла на брат ми Локи. Мисля, че змията беше хитър номер. Чудя се какво ли ще сънуваш за мен.

Маги стрелна Стареца с поглед и се върна към кантиката:

— Именувам те Болверк — продължи тя, — Гримнир, Блин-ди, Хар-Харба̀рд…

— Ха̀рбард — поправи я Старецът. — Ударението трябва да е на първата сричка, моля. И се опитай да не заекваш. Някой по-чувствителен би го взел за подигравка.

— Нямам нужда от помощта ти — отсече Маги.

— Така ли? Мислех си, че по-скоро е обратното.

— Просто ме остави да прочета кантиката. След това можеш да ме питаш каквото пожелаеш.

Тя продължи да чете древния текст от Добрата книга и докато четеше, руните на страницата трескаво светваха една след друга.

— Именувам те Оми, Тъй-Висок, именувам те Сан и Сангетал…

Кантиката действаше. Докато говореше, мрежата от руни припламваше, като всяка руна светваше, когато дойдеше нейният ред. Докато това се случваше, Маги усещаше как силата на Стареца чезне и се изчерпва. Неговото нарушено сияние не можеше да се сравнява с нейното.

— Маги, моля те. Боли ме.

Тя трепна. Лишеното от тяло нещо можеше да изпитва болка. Страданието му я накара да стисне зъби, сякаш вървеше по натрошени стъкла. Опита се да не му обръща внимание и да продължи, но внезапно устата й пресъхна. Каза си, че Старецът е прав. Тя наистина беше неговият мъчител.

— Маги, трябва да ме чуеш. Огненият народ е на път. Не можеш да ги спреш, каквото и да сториш. Дори ако ме убиеш…

Маги стисна зъби.

— Именувам те Вили и Вотан, и Ве…

— Маги! Моля те! Просто ме послушай! Това ли е Редът, за който мечтаеше?

Маги се поколеба и после спря.

Тя си помисли за Адам, затворник на съществото, което наричаше себе си Магистъра. Помисли си за родителите си, умрели от чумата, и за братята си, умрели от Блаженството. Замисли се за Вселенския град, гъмжащ от главорези и крадци. След това се замисли за себе си, за сънищата си за смърт и разрушение и за това, как й доставя радост да вижда, че неприятелите й страдат и кървят…

Каза си, че Старецът е прав. Не откриваше Реда във всичко това. От три години в живота й нямаше нищо друго, освен Хаос, скръб и самота. Възможно ли беше Старецът да й даде нещо различно?

Адам изглеждаше нетърпелив.

— Какво правиш, Маги? — изсъска той.

Маги си помисли, че това е добър въпрос. Сега Старецът беше в ръцете й. Още един куплет и волята му щеше да се пречупи. Но нещо в нея отказваше да продължи. Тя се бе докоснала до съзнанието на съществото. Знаеше за страданието, което предизвиква Словото. И да измъчва мислещо, рационално създание — дори и от Огнения народ — дотам ли беше стигнала? Такава ли беше цената за Реда?

Съпротивата на Стареца отслабваше. Сиянието му беше почти изтощено. Да изрече последните думи от кантиката и да унищожи това древно същество, когато то вече беше във властта й, сега й се струваше едновременно ненужно и жестоко.

Маги затвори Добрата книга. Последните два реда на кантиката — заклинанието, което щеше да подчини Стареца на волята й, си останаха неизречени.

Съществото в парчето скала издаде нещо като мислена въздишка.

Благодаря ти, Маги. Длъжник съм ти.

В съзнанието на Адам Шепнещият нададе вой на безсилие.

— Не спирай! Не спирай! Какво й СТАВА? Кажи й да го довърши — да го довърши СЕГА!

Но вниманието на Маги беше насочено другаде. В съзнанието й присъствието на Стареца разцъфваше като цвете. Онова, което не беше успяла да получи със сила, й беше предложено доброволно, страница след страница, като отворена книга — текстът, цветните илюстрации и картите, всичко това се разстилаше пред очите й във възхитително изобилие.

— Какво е това? — попита тя.

— Искаше да ме опознаеш. Ето ме.

В този момент се появи поредица от картини, някои странни, други обезпокоително познати. Истории за Древните времена, лица и места, сигли и сияния, битки, пирове и части от сънища, герои, чудовища и отдавна забравени приятели, стари предателства и изгубена любов. И под всичко това — толкова дълбока тъга, такъв свят на мъка и загуба, че макар на Маги чувството за загуба да не й беше непознато, тя пак не можеше да понесе мисълта за това.

Осъзна, че Старецът е наистина стар. По-стар от Ордена, по-стар от Вселенския град. Один, синът на Бор, беше видял как Световното дърво израства от фиданка, беше видял издигането и упадъка на една империя, беше видял порастването и смъртта на децата си, беше наблюдавал танца на Реда и Хаоса през вековете. Беше измамил Смъртта, бе оцелял в Сън и дори се беше измъкнал от Проклятие.

И всичко това за какво? Беше сам. Народът му беше разпилян, без цел и разединен. Двама от синовете му бяха мъртви. Третият все още се скиташе сред хората с отслабени сили. От целия му народ сега единствените, които имаха значение, бяха внуците му — близнаците Моди и Магни, деца на Тор, Дъбът и Ясенът, които щяха да построят Световете отново…

Маги отвори очи, шокирана.

— Не… Не го вярвам!

Гласът на Стареца в ума й беше сух.

— Ако искаш, вярвай, ако искаш, недей. Ти видя каквото видя.

— Лъжеш!

— Мисля, че и двамата знаем, че не е така.

За момент Маги беше твърде зашеметена, за да разсъждава. Мислите на Стареца продължаваха да се разкриват пред очите й, но тя беше неспособна да ги възприеме, смазана от една-единствена чудовищна истина…

Ако тя беше сестра на Мади, то…

Старецът беше неин дядо.

С помощта на магията тя прекъсна връзката между своя ум и този на Стареца. Изпълни я облекчение, което беше толкова силно, че коленете й се подгънаха и тя се строполи на земята. Разтрепери се.

— Какво не е наред? — попита Адам.

Маги откри, че й е трудно да говори. В нея се бореха да вземат връх множество различни чувства — чувства, които тя едва успяваше да осъзнае. Накрая се вкопчи в чувството, което наистина разбираше и което беше изпитвала през целия си кратък и неспокоен живот.

Гняв.

— Защо не ми каза? — попита тя и гласът й накара Адам да трепне.

Въздухът пропукваше от сиянието, което тя излъчваше и от което настръхнаха косъмчетата по ръцете му.

Дълбоко в съзнанието му неговият спътник прошепна предупредително:

— Гледай сега да не се издъниш, момче.

Но Адам не се нуждаеше от предупреждение. И преди беше виждал Маги разгневена и знаеше, че тя може да бъде опасна.

— Какво ти каза той, Маги? — отвърна с въпрос той. — Научи ли те на Новото писмо?

Тя поклати глава. Знаеше, че яростта й не е насочена срещу Адам, а че все още не вярва на самата себе си. Пое си дълбоко дъх, почувства се замаяна и се хвана за леглото, за да запази равновесие.

— Това нещо — започна тя, — Старецът — знаеше ли, че е мой дядо?

Адам го знаеше и се опасяваше от мига, в който Маги щеше да научи истината. Една лъжа би била пагубна — тя веднага щеше да я види в цветовете му — затова той просто кимна и отвърна:

— Знаех го. О, Маги. Съжалявам.

Маги усети как яростта я напуска и почти беше готова да избухне в сълзи.

— Защо не ми каза? — попита тя.

— Исках да те защитя. — Адам коленичи до нея. — Мислех, че може и никога да не научиш… — Той я прегърна.

За момент тя се скова, след това сложи ръка върху рамото му и се разрида.

— Не плачи, Маги — започна да я утешава Адам. — Ти не си първата измамена. Същото се случи с господаря ми, със сестра ти, дори с мен…

— Сестра ми?

— Тя е пионка в тази игра от самото начало. — Адам я целуна по косата. — Той я използва, за да се добере до господаря ми, след това я използва отново, за да стигне до теб. Сега иска и теб. Ето защо трябва бързо да се справим с него. И с останалите от Огнения народ.

Маги кимна. Във всичко това имаше смисъл. Старецът я беше подвел. Като се преструваше, че й сътрудничи, той беше открил нейната слабост и след това й бе нанесъл този удар. Дали така беше спечелил Мади Смит? Като беше играл на тънката струна на верността й?

Тя насочи поглед към Адам.

— Той ми каза, че те вече са тръгнали насам.

— Кои? — попита Адам.

— Огненият народ.

За момент Адам замълча. В съзнанието му спътникът внезапно беше утихнал, силно разтревожен. Адам се приготви да посрещне яростта на съществото, но когато накрая Шепнещият заговори, гласът му беше много спокоен и мек като кадифе.

„Огненият народ идва? Добре. Нека дойдат.“

„Не изглеждаш много разтревожен“ — отбеляза Адам.

„Не съм — отвърна Шепнещият. — Пътят до Края на света не е лек, особено за такива като тях. Дори да успеят да разрешат някак си личните си спорове, те пак ще трябва да се справят с хората. Служителите на закона, хайките и граничните патрули — всички те ще ги забавят, ще поставят на изпитание възможностите им и ще отслабят сиянието им. И ако ние трябва да се намесим — е, тогава разполагаме с нашата сънуваща.“

— Маги — продължи той с гласа на Адам. — Всичко това те изтощи. Засега е най-добре малко да си починеш. Утре можем да опитаме пак.

Маги го погледна с благодарност.

— Следващия път ще го направя както трябва — увери го тя. — Обещавам, че няма да те подведа.

В този момент Шепнещият отново заговори в мислите на Адам, като от време на време прекъсваше инструкциите си, за да види дали момчето го е разбрало. Адам го слушаше внимателно и дори и да беше изненадан от някои от нещата, които господарят му искаше от него, благоразумно не направи никакъв коментар.

Каза си, че едно момче от Северните земи не би трябвало да попадне насред такава битка между Световете. Той самият отдавна се беше отказал от всякакво желание за власт. Гласът в главата му го увери, че наближава времето, когато той ще е свободен. Трябваше само да се подчинява и много скоро щеше да може да прави каквото поиска — да се върне у дома, ако желае, или да остане в Края на света и да получи последната си награда.

„Просто прави точно каквото ти казвам и ще ти дам всичко, което някога си искал. Всичко, за което някога си мечтал…“

„Не искам повече да сънувам — помисли си Адам. — Ако имах право на желание, бих поискал това.“

В главата му Шепнещият се разсмя.

„Дадено — обеща му той. — Сега прави каквото ти казвам.“

Адам Скатъргуд се подчини.