Джоан Харис
Руническа светлина (59)

7

Оказа се, че Карнавалът на объркването на капитан Хаос има още номера, скрити зад червената завеса. Докато Фрейя ту си вееше с ветрило, ту си позволяваше да изпадне в лека истерия, артистите на Джобния цирк пандемониум на Лъки, засрамени от провала на един от своите, се опитваха да възстановят равновесието на силите.

Никога не бяха попадали на толкова взискателна публика, никога преди не бяха претърпявали такова унизително поражение. И Аезир, и Ванир споделяха огорчението на Фрейя и дори демоните нямаха търпение да покажат, че са по-добри. Вследствие на това капитан Хаос (чиято усмивка беше по-широка от всякога) беше направо залят от желаещи да отправят предизвикателство.

Най-доброто от Деветте свята или си взимате парите обратно! Такъв беше облогът и купчината разпръснати монети върху малката сцена сега се бе превърнала в килим — търкалящ се и дрънчащ килим от богатство, който извикваше блясък в очите на Хитреца.

Разбира се, проблемът с парите от сияние бе, че те привличаха вниманието. Трябваше да използват сиянието си, за да ги призоват, а и след няколко часа се превръщаха в онова, от което бяха направени — прах, пясък, пепел и камъни. Използването им означаваше да рискуват да се издадат и може би да ги арестуват, ето защо боговете трябваше да си заработят преминаването по пътищата.

Ако спечелеха този облог, то тогава можеха да платят пътя до Края на света, без да им се налага да работят отново. Поради това дори и сега Локи не се беше отказал да спечели облога с капитан Хаос.

Боговете обсъдиха кой трябва да е следващият след Фрейя.

— Аз ще го направя — изгрухтя Сив в Облика си на бойна свиня.

Посредственото представяне на Фрейя я беше изпълнило с крайно презрение и макар че негодуваше срещу сегашната си роля, тя също така много добре знаеше, че като Кралицата на свинете няма равна в Деветте свята по величие, мускули и апетит.

Облогът беше сключен, както му е редът. Таксата, която се бе удвоила след представлението на Фрейя, бе заплатена и Петула, Кралицата на свинете се качи на сцената, сподирена от окуражителните викове на тълпата. Локи я представи с обичайния си замах. Петула никога преди не беше изглеждала толкова царствена, космата, розова или дебела. Никога преди не беше изяждала наведнъж толкова много тарталети с конфитюр и не беше показвала толкова изящен танц на пръсти с лъскавите си свински крака.

Капитан Хаос наблюдаваше мълчаливо. След това, докато публиката ревеше за още, той представи втория си номер — Оливия Слона, Олигарха на слоновете, с хобот, огромен като Световното дърво, и неутолим апетит. Сцената беше твърде нестабилна, за да я издържи. Вместо това тя си запробива път през тълпата като изхвърлен на сушата кит, като поспря само за да погълне трийсет и девет подноса „Дебели момчета“, една дузина бъчви с бира, цял шиш печени пилета и едно дете от публиката, което извадиха в последния момент измежду беззъбите й челюсти под бурните аплодисменти на тълпата.

Решението беше (почти) единодушно. Капитан Хаос призна достойнствата на претендентката, но победителят несъмнено беше Оливия и Локи трябваше да плати за всичко, което тя и Сив бяха изконсумирали (сума, възлизаща на доста повече, отколкото бе решил да заложи).

Следващите бяха Браги, Човешкият славей, и Лини, Човешката чучулига. Браги свири на китарата си и пя толкова нежно, че публиката избухна в ридания, но когато на сцената се качи съперницата му Лини (тя беше красива жена с обърнатия рунически знак Сол върху гърдите), някои от по-чувствителните зрители наистина умряха и дори Скади проля една сълза (нещо, което Локи не вярваше, че е възможно).

— Вината не беше моя — оплака се Браги. — И преди ви казах, струните са износени…

— О, млъкни — сряза го Хеймдал и се качи на сцената. — Името ми е Зоркият като Ястреб Хеймдал и аз се обзалагам, че мога да стрелям по-добре от всеки, когото посочиш.

Но шампионът на капитана беше Сам Орловото око и въпреки че беше достоен противник, Хеймдал се провали и загуби облога.

Един след друг боговете си опитваха късмета и един след друг биваха побеждавани.

Ньорд, Богът на морето, които се обзаложи, че може да плува по-добре от всеки жив мъж, загуби състезанието срещу Фреди Фин, Човешката риба.

Момчетата вълци и Фенрис загубиха срещу Могъщия Цербер.

Дори и Ангрбода не успя да надделее над Саси, Укротителката на змии.

„Стига толкова“ — помисли си Хитрецът.

Не, нямаше да отстъпи. Беше изгубил твърде много, за да спре да играе сега. Беше заложил конете, фургоните и храната им и единствената му надежда беше да ги спечели отново, преди на неговите хора да им се наложи да продължат.

Но с какво щеше да играе? Вече беше загубил всичко. Нищо не му беше останало — нито една монета, нито една вехтория, беше изгубил дори ризата на гърба си.

Той си помисли, че въпреки всичко със сигурност ще спечелят следващата среща. Каза си, че красотата е въпрос на вкус. И беше всеизвестно, че действията на едно животно винаги са непредвидими. Но при просто изпитание на силата — без номера и хитрости, а само с чисти мускули…

Какво можеше да се обърка? Тор беше най-силният мъж в Деветте свята. Дори и с обърната руна, той със сигурност можеше да смачка фасона на всеки от трупата на капитан Хаос. Затова със самодоволно (макар и малко преждевременно) усещане, че този път ще спечелят, Локи бавно се качи на сцената и без дори да си прави труда да омайва тълпата със своето красноречие, обяви участието на могъщия Гръмовержец.

Капитан Хаос изглеждаше впечатлен. Той също обяви своя шампион. Стоманеният мъж се изправи до Гръмовержеца пред алената завеса.

Изпитанието беше добре познато. Мади щеше да го познае от Ясните дни на Север. На върха на изрисуван стълб имаше камбана, прикачена към проста противотежест. От едната страна имаше скрипец и верига, които позволяваха на тежестта да се движи плавно нагоре и надолу по стълба. От другата имаше надута гумена възглавничка. Изпитанието беше да удариш достатъчно силно възглавничката, за да накараш тежестта с тракане да се вдигне достатъчно бързо, за да удари камбаната. За целта беше осигурен дървен чук.

Локи хвърли поглед към чука и се засмя.

— Гръмотевичният мъж с един удар ще строши това на парчета — заяви той на капитан Хаос. — Имате късмет, че си носи собствения инструмент… — И той посочи Веселко в Облика му на Мьолнир, който старателно беше пъхнат под мишницата на Тор.

Хитрецът си каза, че точно това прави този облог сигурен. Със своя чук Мьолнир Тор нямаше равен в Деветте свята. И макар на Хитреца вече да му беше ясно, че капитан Хаос не е онзи, за когото се представя, той беше сигурен, че в този случай техният шампион е непобедим.

За момент капитан Хаос сякаш се поколеба. Той присви очи към Веселко и промърмори кратко заклинание. След това усмивката му се върна и той каза:

— Не виждам защо да не приема, приятелю. Стига и моят човек да може да направи същото. Оказва се, че той също предпочита да използва собствен инструмент.

Локи, който знаеше със сигурност, че нищо не е по-силно от Мьолнир, се съгласи с махване на ръка. Разбира се, Стоманеният мъж беше едър — може би малко по-висок от Тор — но размерът не е всичко. Като начало той беше левак, докато Тор предпочиташе дясната си ръка, което му даваше известно предимство. Разбира се, освен това Тор притежаваше силата на сто мъже и Мьолнир. Нямаше начин да загуби — което беше добре, защото този път Локи нямаше какво друго да заложи, освен свободата си. Ако загубеше, съперникът му щеше да притежава изцяло душата и тялото му.

Хвърлиха монета, за да определят кой ще е пръв. Тор спечели.

Той нави ръкави. Вдигна Веселко и удари възглавничката. Тежестта се издигна с тракане до средата на стълба и след това падна отново на мястото си с трясък.

— Като за пръв път става — сви рамене капитан Хаос. — Ще изберем най-добрия от три опита, става ли?

Втория път Тор удари възглавничката с цялата си огромна сила. Тежестта се издигна нагоре по стълба и за съвсем малко не докосна камбаната.

Сред тълпата се разнесе продължителна въздишка.

— Този път е по-добре — похвали го капитан Хаос. — Ще ти дадем още един шанс. Така е честно. Може би не си свикнал с нашата машина.

Тор скръцна със зъби. Пристегна колана си. Размърда мускули. Изпука кокалчетата си. Разтри малко прах върху изпотените си длани, за да е сигурен, че дръжката на Мьолнир няма да му се изплъзне. Вдигна могъщия си Чук и го стовари надолу със страшна сила.

Тежестта затрака нагоре по веригата — в началото бързо, после инерцията й намаля. Трябваше да се издигне само още пет брънки от веригата, четири, три, две, една…

Всички богове затаиха дъх.

Дзън!

Тежестта едва докосна камбаната.

Дори изпусната карфица щеше да издаде по-силен звук.

Но Тор беше победил машината.

Тълпата заръкопляска. Тор направи поклон. Локи избърса потта от очите си. И после настъпи моментът Стоманеният мъж да се изправи пред изпитанието.

Локи наблюдаваше с лека усмивка. Само боговете знаеха кой е този Стоманен мъж, но беше ясно, че не може да се мери с Тор. Чукът, който той изнесе на сцената, беше малко по-голям от Веселко, но Хитрецът вече се чувстваше на върха на Световете и просто аплодира Стоманения мъж, когато той застана пред стълба.

Боговете и техните съюзници от Хаоса се струпаха около Локи.

— За теб ще е добре това да свърши работа — процеди Хеймдал между златните си зъби.

Локи забеляза, че Хеймдал доста е пребледнял, и се ухили.

— Успокой се. Твърде много се тревожиш — каза му. — Няма начин той да бие Гръмовержеца.

— Дано да си прав — изръмжа Скади. — Защото ако той загуби, всички ние губим. Особено ти, Звездно куче.

Локи направи презрителен жест, но забеляза, че и Скади изглежда леко разтревожена.

— Всички вие се безпокоите твърде много. Голяма вяра имате в мен, няма що. Сега просто се отпуснете и се наслаждавайте на представлението. Ще бъде много забавно.

Стоманеният мъж вдигна високо чука.

Тълпата затаи дъх…

Чукът се спусна надолу. Веригата затрака толкова бързо нагоре по стълба, че очите на Стража не можеха да я проследят. Камбаната издаде звучен звън и после, сякаш това не беше достатъчно, изхвръкна от върха на стълба и полетя към долната част на моста.

Чу се далечен металически звук, когато тя се удари в подпорите, последван няколко мига по-късно от плясък, когато падна в реката. Тълпата заръкопляска лудо и върху сцената заваляха златни монети, а Локи пребледня като платно.

Скади скръцна със зъби.

— Опа…

— Трудно решение — отбеляза капитан Хаос.

За момент Локи се замисли дали да не отлети. В Облика си на горски пожар вероятно щеше да стигне до горната част на моста, преди боговете да успеят да го настигнат. Но Етел беше там с фургоните и ако тя не го спреше, то тогава Ньорд щеше да го стори в Облика си на морски орел и Хеймдал в своя птичи Облик. Да не говорим за вълците и Скади, които щяха да са повече от щастливи да си изкарат яда върху него.

Хеймдал хвърли на Хитреца ироничен поглед.

— Е, това беше много забавно — рече той. — Видът ти в момента почти компенсира факта, че загуби цялото ни пътно оборудване за един облог!

Но Локи не слушаше.

Внезапно той усети невероятна слабост. Вероятно беше изтощил сиянието си, защото краката му не го държаха. Седна на ръба на сцената и се почувства по-зле от всякога. Главата го болеше, погледът му се замъгли, следата му изглеждаше толкова слаба, че дори Тор, който беше напуснал сцената с намерението да счупи всички кости в тялото му, се отказа и също седна.

Като се замисли, Гръмовержецът установи, че и той самият не се чувства кой знае колко нахъсан. Не се случваше особено често да пропусне възможността да използва юмруците си срещу Хитреца, но дребосъкът наистина не изглеждаше добре. Тор се надяваше да не е нещо заразно.

— Локи, изглеждаш ужасно — каза Идун, която единствена от боговете (с изключение на Сигин, която не се броеше) все още имаше вяра в Хитреца. — Да те донеса ли ябълка?

Но капитан Хаос скочи от сцената, по-жизнен от всякога. Очите му бяха като звезди, зъбите като кварц, а искрящият му жакет беше направо ослепителен. Никога преди Локи не беше виждал някой да изглежда толкова жив и въпреки мъглата следата му беше като дъга, по-широка от път.

— Време е да си платите, приятели — каза той. — Беше добра битка, но сделката си е сделка.

Локи се опита да стане и не успя.

— Какво ми стори? — попита той.

— Нищо — отвърна капитан Хаос.

— Лъжеш — обвини го Хитрецът. — Зад завесата има нещо. Някакво сияние — и преди ми се стори, че го забелязах, но не успях да разбера какво е. Успя някак да ни измамиш. Богове, проклет да съм — главата ми!

Остра болка прониза слепоочията му. Зрението му отново неприятно се замъгли.

— Ако бях на твое място — подхвана капитан Хаос, — щях да се откажа, докато още мога да се движа. — Той се обърна към боговете. — Време е да си платите.

— С какво? — попита Тор. — Ти ни взе всичко.

— Не съвсем — възрази капитан Хаос.

— Какво искаш да кажеш? — попита Локи, който вече знаеше отговора.

Капитан Хаос му се усмихна.

— Мисля, че знаеш отговора, Хитрецо — отвърна той. — Плати ми и приятелите ти ще могат да продължат по пътя си. Няма да се опитвам да ги задържа. Но ако се опиташ да се отметнеш от сделката ни, ще задържа всички ви. Знаеш, че мога да го направя.

И сега най-сетне със замъгленото си съзнание Локи проумя истината. Той се обърна към другарите си, но знаеше, че това е безполезно. Всеки, който се беше качил на сцената, беше в същото положение като него — апатичен, с изтощено сияние, а следата му бе станала слаба като трептящ пламък. Сега нямаше шанс да промени Облика си или да се опита да избяга. В това изнемощяло състояние дори вървенето вероятно щеше да се окаже твърде много за него.

Само Идун беше останала недокосната — Идун, която не се беше присъединила към играта — и сега Хитрецът сграбчи ръката й така, както удавник се хваща за сламка.

— Моля те — прошепна той. — Помогни ми да се изправя…

Доколкото си спомняше Идун, това беше първият път, в който Локи молеше за помощ. Тя си помисли, че той наистина трябва да е болен. Нежното й сърце се изпълни със състрадание и тя му помогна да се изправи на крака. Локи се олюля, но остана прав и се обърна с лице към капитана, на чиято ръка сега се бе появила руната Каен, която не беше обърната, нито счупена.

— Това е огледало, нали? Нищо чудно, че Тор не успя да го победи. Той се съревноваваше със собственото си отражение — както е в Облика си, с Мьолнир. А това, което Фрейя видя, беше собственият й Облик, друга версия на самата нея. Ето защо така и не можахме да те победим. Затова успя да откраднеш сиянието ни…

— Да го открадна? — повтори капитан Хаос. — Вие ми го дадохте доброволно. Нали си спомняте, че имахме облог? — Усмивката му се разшири. — Каквото и да правехте, го правехте срещу самите себе си. Не сте ли виждали как птицата се блъска в собственото си отражение?

— Какво е това? — попита Локи.

Сега, когато беше спрял да се съпротивлява, силата му беше започнала бавно да се възвръща. Не дотолкова, че да използва сиянието, но достатъчно, за да може да вижда ясно.

— Какво е? Или може би трябва да попитам какво си ти?

Капитан Хаос се ухили отново.

— Ами, днес аз съм ти — отвърна той — или поне някаква твоя версия. Кой знае кой ще бъда утре? Трябва да кажа, че от Свършека на Световете насам не се бях наслаждавал така на игра. Пътуващ цирк? Това е гениално. Предполагам, че идеята е твоя?

— Попитах какво си ти — настоя Хитрецът. — Хайде, знаеш, че съм безпомощен. Отне ми всичко, което имах. Дължиш ми поне това. Какво си ти?

Капитан Хаос го погледна.

— Името ми беше Свалин — най-сетне рече той. — Спомняш ли си Свалин, Слънчевия щит? Яздех по небесата със Сол, слънцето. Отразявах светлината й над целите Светове. Сега съм в капан в Северните земи, насред нищото, под основите на моста. Да, оставиха ме точно тук — продължи капитанът, когато пролича, че Локи е изненадан. — Откриха ме след Рагнарьок, когато паднах от небето. Видяха руните ми и знаеха, че имам сияние. Затова ме вградиха в този мост и…

— И оттогава си все тук. Като паяк в мрежата си. И всички тези хора под моста — Локи посочи тълпата зад гърба си — не са точно обикновени хора, нали? Те са хората, които си събрал през последните петстотин години. Всички те са просто отражения, сенки, гледани през тъмно стъкло… — Покритите му с белези устни се изкривиха и той добави: — Ами, поздравления. Добре ме изигра. Какво ще се случи сега?

Капитанът се усмихна със злорадата си усмивка.

„Моята усмивка — поправи се горчиво Локи наум. — Всичко в него — номерата, начинът на говорене, коварството — всичко е взето направо от мен. И сега…“

— Сега, разбира се, ти не можеш да ме пуснеш да си тръгна. Така е, нали?

Всичко му изглеждаше ужасяващо ясно. Начинът, по който бяха привлечени — следата от подхвърлени трохи, която ги беше довела тук, мъглата, която беше прикрила капана, задоволството, с което това древно същество беше възприело чертите на Локи, поведението му и неговия стил.

За момент по лицето на Хитреца се мярна несигурност. Как бяха попаднали в капана? Той разбираше как Слънчевият щит е откраднал сиянието от Пророческото племе, веднага щом влязоха в неговото царство, но как беше разбрал, че идват? Кой го беше предупредил за приближаването им? И как беше успял да се скрие от тях?

Пламтящите зелени очи на капитана проблеснаха.

— Знаех, че ще се досетиш — каза той. — Работата е там, че не искам да те пускам да си ходиш. Останалите, може би, но не и теб. Ти си най-доброто забавление, което съм имал от петстотин години. И не искам да се върна към отразяването на обичайната тълпа от пазарните дни или от баржите по реката. Освен това сделката си е сделка — добави той. — Играхте и загубихте. Аз ви притежавам.

Локи стрелна с отчаян поглед лицата, които го заобикаляха. Всички те бяха студени, с изключение на това на Идун, което изглеждаше натъжено.

— Не можеш да говориш сериозно — възпротиви се той. — А и ако можеш да запазиш спомена за онова, което щитът отразява, защо ти е оригиналът?

— Защото отражението не трае дълго — обясни капитанът. — Използвам взето назаем сияние. Когато то свърши, изображението избледнява. Не мога вечно да черпя живот от сенките.

Локи отново погледна приятелите си. Усещаше накъде отиват нещата. Публиката отдавана се беше разпръснала и се беше насочила към другите забавления — жонгльорите, огнегълтачите и продавачите на сладкиши, които се тълпяха по брега на реката. Беше останал само капитан Хаос, изправен срещу боговете с подигравателна усмивка на лицето. Локи реши, че ще е твърде много да се надява, че боговете ще се бият за него. Като птица, блъскаща се в собственото си отражение?

— О, хайде де — тихо каза той.

Фрейя сви презрително рамене.

— Ти сам си навлече това — отбеляза тя. — Не очаквай помощ от нас.

Сив оголи бивните си.

— Ако си мислиш, че всички ние ще рискуваме живота си заради твоето комарджийство…

Очите на Идун с цвят на незабравка бяха влажни.

— Какво ще му сториш? — попита тя капитан Хаос.

Капитанът се ухили.

— Не се безпокой. Няма да нараня Локи. Искам да кажа, аз самият съм Локи по толкова много начини. Заедно ще станем знаменити.

Хитрецът се замисли за момент върху думите му и осъзна, че те са почти истина.

— С мен ще си в безопасност — увери го капитанът. — Повече никой няма да може да те докосне. Нито Аезир или Ванир, нито дори господарят Сурт ще може да те докопа. Свършекът на Световете ще дойде и ще отмине, а ти ще си в пълна безопасност.

— Наистина ли? — попита Локи и седна.

— Разбира се — отвърна капитан Хаос. — Оцелях след Рагнарьок, нали? Мога да издържа топлината на Слънцето. И ако ме измъкнеш от тук, и двамата ще можем да сме отново свободни. Само дето ти ще бъдеш непобедим. Срещу което, предполагам, едва ли ще имаш нещо против.

— Не, мисля, че едва ли ще имам нещо против това — ухили се Локи.

Най-сетне започваше да разбира какво иска от него капитан Хаос. В края на краищата не за пръв път му се случваше да се сблъска с артефакт от Древните времена, който беше станал отстъпник. Той знаеше колко опасно можеше да е това — колко опасно и колко полезно. Идеята да притежава Слънчевия щит — да притежава, вместо да бъде притежаван — внезапно му се стори много привлекателна. Ако успееше да го измъкне от моста и да го подчини, всичките му грижи щяха да останат в миналото.

Разбира се, можеше да се окаже, че това не е лесно. Мислите на капитана бяха огледало на неговите собствени. Беше твърде вероятно, докато той обмисля как да го надхитри, отражението му да прави същото. И все пак…

„Мога да го победя — помисли си Локи. — Вероятно не със сияние, а с хитрост…“

Идун продължаваше да изглежда загрижена. Тя хвърли изпълнен със съмнение поглед на капитан Хаос.

— Не смятам, че можеш да му се довериш — рече тя. — Според мен той се опитва да те измами.

— Да не бързаме толкова — усмихна се Хитрецът. — Нека видим какво е предложението му.

Зад нея боговете се бяха съвзели, за да проявят някакъв интерес. Хеймдал отново изглеждаше изпълнен с подозрение. Скади беше оголила дългите си бели зъби.

— Типично за Хитреца — отбеляза Фрейя. — Като плъх, който напуска потъващия кораб.

— По-добре да не ни изоставяш — предупреди го Анджи тихо.

— Защо да не го прави? — изгрухтя Сив. — Тая невестулка винаги това прави.

Локи хвърли поглед през рамо.

— Първо трябва да се отървеш от тях — каза той. — Не искам да споделям могъществото си с тях.

— Сигурен ли си, че приятелите ти ще те зарежат? — повдигна вежди капитан Хаос.

Хитрецът леко повиши глас, така че боговете да го чуят добре.

— Те не са ми приятели — отвърна той. — Чу ги какво казаха преди малко. Няма да повярваш на какво са ме подлагали — заплахи, мъчения, змии, женитба — опитали са всичко, което може да ти дойде наум. В някои случаи дори по два пъти. Разкарай ги от тук, пусни ги да си вървят и след това можем да говорим делово.

— Сигурен ли си? — попита отново капитанът. — Съгласно сделката, която сключихме, аз те притежавам. Ако позволя на приятелите ти да останат, може би един ден те ще изплатят дълга ти. Иначе ще останеш мой завинаги.

— Нямам нищо против — заяви Локи. — Хайде, за какво са ти останалите? Искам да изчезнат от тук заедно със сенките си. Само ми пречат. Изпрати ги да си вървят… — Той не довърши, сведе поглед и добави: — Искам да кажа, изпрати ги да си вървят, господарю.

За момент капитанът сякаш се колебаеше. Очите му се преместиха от Локи към боговете и след това се насочиха обратно към Локи. Накрая той кимна.

— Добре. Но запомни, че те познавам, Хитрецо. Ако смяташ да ми извъртиш някой бърз номер…

— Защо бих го направил? — попита Локи. — Помисли какво ми предлагаш. Ще бъде лудост, ако се откажа от него. Освен това чу какво мислят те за мен. Мислят, че съм хитрец и ренегат — плъх, който напуска потъващия кораб. — Той отново сведе поглед не толкова в знак на подчинение, колкото, за да скрие усмивката си, след което допълни: — Може би са прави да мислят така. Никога не съм демонстрирал лоялност към когото и да било. Никога не съм правил нещо за другиго, освен за себе си. Може би заслужавам да бъда изоставен. Никой никога не ме е обичал. Единственото, на което се надявам — той подсмръкна, — е понякога да мислят за мен с някакво подобие на обич. Може би когато вече ме няма, ще си спомнят колко е било забавно, когато Локи е бил наоколо, и ще си кажат: „Той не беше толкова лош. Малко буен може би, но…“

Веселко изсумтя оглушително.

Идун избухна в сълзи.

Капитанът ги погледна замислено и след това се обърна към Хитреца.

— Предполагам, че си прав — най-сетне каза той. — Приятели, чухте го. Свободни сте да си вървите.

Боговете се смутиха и за момент не знаеха какво да правят. Идун ридаеше неспирно. Фрейя изглеждаше засрамена. Захар си издуха силно носа и се опита да се престори, че има алергия. Тор погледна намръщено Локи. В ума му бавно започна да се промъква ужасяващото подозрение, че Хитрецът може наистина да е сторил нещо благородно.

— Не мога да ти позволя да направиш това — изръмжа той.

Локи смотолеви ругатня и размаха ръце към Гръмовержеца.

— Хайде! Махайте се! — изкрещя той. — Забравете, че някога ме е имало, ясно ли е? — Той се обърна към Идун. — Махни ги от тук. Дай им малко ябълки или каквото там е необходимо и, в името на Хел, се махайте от Ридиан.

— Но какво ще стане с теб? — попита Идун с широко отворени очи.

— Забравете ме. Знам какво правя.

Докато Идун и изтощените богове напускаха изпълнената с магии сцена, Хитрецът вдигна поглед към двойника си и се усмихна с най-искрената си усмивка.

— И така. Кажи ми къде е — рече той.

— Слънчевият щит ли? — присви очи капитанът.

— Ами, ако ще освобождавам двама ни, трябва да знам къде го държиш.

Капитанът се усмихна с кривата си усмивка.

— Добре — съгласи се той. — Но има една дреболия… — Той вдигна маншета на ризата си, разкривайки златен жълъд, който висеше на верижка около дясната му китка — огледален образ на онзи, който Локи носеше през последните пет дни. — Какво е това?

Хитрецът трепна. Беше се надявал да запази това в тайна поне за още известно време.

— Това е… амулет за късмет — отвърна той.

— Свали го — нареди му капитанът.

— Защо?

— Просто го свали — настоя той. — Нещо в него ме безпокои.

Вътрешно Локи беше съгласен с него, но нещо му подсказваше, че в този случай благоверната му съпруга може да се окаже полезна.

— Има… сантиментална стойност — обясни той. — Бих предпочел да не го свалям.

— Наистина ли? — зачуди се капитан Хаос. — Не ми изглеждаш сантиментален.

И той призова руната Каен, която засвети необърната върху ръката му, и я насочи към Хитреца. Около стиснатия му юмрук се оформи топка от зловеща виолетова светлина, която засъска като кълбо от змии.

— Знам, че е някакво сияние — рече той. — Мога да го усетя върху себе си. Така че не се опитвай да направиш нещо глупаво — разбра ли? — Той почти завря шепата пурпурен пламък в лицето на Локи. — Огледалото има хиляди очи. Аз няма да страдам особено, ако ослепееш.

Устата на Локи пресъхна.

— Добре, добре, сияние е — призна той. — Боговете ми го сложиха преди пет дни. Някаква обвързваща руна е — това е всичко, което знам. Опитах се да я сваля, но не мога. Бяха ме приковали с нея към фургона.

Капитанът повдигна вежди.

— Значи и ти си затворник? — учуди се той. — Защо не ми го каза по-рано?

— О, хайде стига — рече Хитрецът. — Да ме водят на верига като куче — едва ли може да се каже, че това е нещо, с което се гордея. Прости ми, задето не исках всички в Деветте свята да се забавляват за моя сметка.

Помисли си, че това беше достатъчно близо до истината, за да заблуди похитителя му. Или поне се надяваше да е така — онази огнена топка можеше да причини големи вреди. Известно време капитанът го наблюдаваше внимателно през Бяркан. След това, изглежда, отново се отпусна.

— Добре, вярвам ти — каза той. — Може би по-късно ще се заемем с това. Сега имаме работа за вършене.

И като продължаваше да държи огнената топка, той започна да обяснява плана си на Локи, докато над тях, върху Ридианския мост, Джобният цирк пандемониум на Лъки потегли отново с тракане, а Съзнанието и Духът на Один наблюдаваха в мрака изпод моста с прибрани черни криле и немигащи стъклени очи.