Джоан Харис
Руническа светлина (29)

1

Боговете (с изключение на Мади, разбира се) не знаеха нищо за случилото се. Червеният кон беше спал петстотин години в очакване на Последните дни. Сега той беше изчезнал, Хълма го нямаше и суровият, неразреден и неконтролируем Сън беше отприщен в долината.

Това беше най-голямата вълна ефимери, която боговете бяха виждали от Рагнарьок насам. Тя извираше под Хълма Червен кон, където цялата утайка на Долната земя — феерии, гоблини и други нежелани създания, включително Локи, който все още беше в немилост — живееше необезпокоявана от Аезир, Ванир и хората.

Беше се случило доста рано сутринта, когато слънцето едва се беше подало над Хълма. Повечето жители на Малбри бяха все още в леглата си, с изключение на няколко по-ранобудни измежду тях и на Лудата Нан, която ставаше призори да нахрани котките си и беше видяла хаотичните следи в небето над Коня. За по-голямата част от тях обаче първият знак беше някакъв боботещ звук като от предстояща буря, последван от взрив, сякаш всички гейзери от Долната земя бяха решили да изригнат едновременно.

Първи го усетиха плъховете, които побягнаха нагоре с хиляди, изпълзявайки от най-мрачните дълбини. Обезумели в опита си да избягат, те излизаха на пълчища от дупките в шупливата скала, като пищяха, хапеха се и се разкъсваха едни други, без да пощадяват нищо, изпречило се на пътя им.

В къщата на ковача Захар и Тор откриха, че дворът е пълен с тях — кафяви, черни, сиви плъхове и плъхове албиноси с червени очи излизаха от канализацията и отводнителните тръби, докато Долната земя се готвеше за масова евакуация. Някои дори изскачаха направо от земята като коркови тапи от бутилки джинджифилова бира и Захар забеляза, че над селото започва да се събира облак птици — орлите, лешоядите, ястребите, враните, гаргите и чайките бяха възбудени от изобилната плячка и кръжаха над Малбри в невиждани досега количества.

Мади беше побягнала от случващото се при Хълма Червен кон колкото й крака държат. Тя си спомни за случая отпреди три години, когато, опитвайки се да хване един гоблин, случайно бе призовала всички вредители от Малбри в избата на госпожа Скатъргуд. Сегашното разкъсване беше нещо подобно, но умножено хилядократно. Нещо идваше — нещо голямо — освободено от близначката й и от Коня, когото те двете бяха събудили. Мади бягаше, за да се скрие някъде, и междувременно не спираше да се чуди защо Маги не бе направила опит да я нападне, докато тя лежеше безпомощна и замаяна в подножието на Хълма.

Дали не беше загубила контрол над Коня? Или просто сиянието й се беше изчерпало? Дали не беше решила да остави врага си да бъде довършен от онова, което идваше от Долната земя? Беше ли това някакъв знак за лоялност — усещането за роднинска връзка ли беше спряло ръката й да нанесе удар? Или пък причината да се въздържи бе, че някак бе разбрала, че Мади също не се е подчинила на заповедите и е предпочела по-скоро да загуби Червения кон, отколкото да нанесе удар върху сестра си? Дали Шепнещият не я използваше и тя беше невинна жертва на неговите планове? И ако беше така, можеше ли да бъде спасена от самата себе си и върната при семейството си?

Разбира се, нямаше кой да й отговори на тези въпроси. Хюи и Манди отдавна бяха изчезнали, изгубени сред разрастващия се водовъртеж от птици. Оглавникът на Один също беше изчезнал. Планът да впрегнат Слейпнир беше завършил с грандиозен провал, а що се касае до пътуването до Вселенския град — естествено, и дума не можеше да става за това сега, когато тази нова заплаха беше надигнала глава.

„Не, първо трябва да се справим с това нападение“ — каза си Мади, докато тичаше. Въпреки това тя осъзнаваше, че засега случилото се на Хълма трябва да остане тайна — поне докато не разбере истината за Шепнещия и за своята тайнствена близначка. Да я предаде на боговете в този момент щеше да доведе до истинска катастрофа. И ако, въпреки че я беше нападнала, Маги усещаше някаква връзка с нея, то тогава Мади й дължеше истината.

Тя подготви сиянието си за неизбежното, докато около нея въздухът беше почернял от птици, а земята сякаш бе оживяла от вредители, които излизаха от дупките и цепнатините и прииждаха към Малбри.

Междувременно Локи, който знаеше за всяко движение под Хълма, моментално беше усетил разцепването. Той беше приел птичата си форма, докато мрежата от капани и руни, която беше изграждал през тези петстотин години, се разкъса като паяжина и първо плъховете, след това вълната от ефимери изригнаха нагоре от Осмия свят и подгониха всичко живо пред себе си.

Той избяга в последния момент. Докато се рееше в Облика си на ястреб над Хаоса на земята, се надигна вълна от вихри, която за малко не го събори от небето. Въпреки това той имаше достатъчно време, за да забележи следата на Мади във водовъртежа и да се запита какво прави тя там. И каква беше тази друга следа, едва доловима сред общото объркване? Дали си въобразяваше? Дали просто не му се бе привидяло?

Тогава откъм Хълма дойде третата вълна и Локи загуби интерес към всичко, вълнуваше го само как да се отдалечи колкото се може повече от епицентъра. Внезапно от цепнатините на земята изригна вода — леденостудена вода от Седмия свят. Беше толкова много, че река Стронд придойде десетократно за десет минути и дигите при брега край Малбри бяха пробити. Първата приливна вълна на наводнението се втурна по главната улица на Малбри като стадо биволи, мина покрай църквата и събори дървените къщи най-близо до реката, преди да се разлее по обработваемите земи и пасбищата по целия път до Края на дълбините.

Локи знаеше, че това не е обикновено наводнение. Беше реката Сън, пусната на свобода и носеща нещата от Хаоса. Хитрецът нямаше никакъв шанс, изправен пред такава могъща заплаха, и изоставил всякаква лоялност, той полетя възможно най-бързо в птичия си Облик към Седемте спящи, където можете да избяга през наскоро почистения проход Хайндарфел от онова, което го преследваше.

Сред хората в селището беше настъпил хаос. Някои изтичаха навън, за да видят какво се случва, и бързо бяха отнесени от наводнението. Други побягнаха към църквата с надеждата там да са в безопасност. Трети довлякоха чували с пясък и пръст пред вратите си, за да се защитят от приливната вълна. Но водата не беше краят. Сега от земята бликнаха огън и кипяща кал, която, сблъсквайки се с приливната вълна, предизвика изригването на огромни облаци от пара от вече придошлата Стронд, които се търкаляха като гръмотевици по земята и припомниха на някои от старите хора разказите за демоните вълци, които погълнали Слънцето и донесли мрак, макар да било лято.

Мади видя какво се задава и се покатери на най-близкото дърво. Беше закърнял дъб, но тя се надяваше, че той е достатъчно голям, за да издържи на напора на водата и калта. Застана на разклонението на ствола и вдигна поглед към мътното небе, като напразно се опитваше да различи очертанията на гарваните на Один измежду хилядите кръжащи птици.

— Хюи! Манди! Там ли сте?

Стори й се, че дочу слаб отговор от облаците.

— Га. Гра.

— Стойте наблизо! — извика тя.

В отговор отново се разнесе същият дрезгав звук.

От убежището си на дървото Мади извади мисловния си меч, защото сега, след огъня и наводнението, идваше пуснатият на свобода Пандемониум.

След талазите от пара, пълчищата плъхове и подземните води дойдоха същества, които само Сън можеше да роди — създания с нокти, създания, които летяха, и създания, които приличаха на мъртъвци. Най-смъртоносният вид ефимери, оформен от суровия материал на Сън и роден от кладенците на Хаоса, си пробиваше път през пролуката в Световете към леговището на Огнения народ.

Аезир бързо реагираха на заплахата. Те възприеха, доколкото можаха, истинския си Облик и с мисловни мечове и оръжия от руни се изправиха срещу настъпващия враг. Разбира се, никой от тях не беше в най-добрата си форма — руническите им знаци бяха нарушени или обърнати, мускулите им бяха отслабнали, инстинктите — притъпени. Бяха подвластни на всички несъвършенства на своите приемни тела. И въпреки това се изправиха срещу врага. Въпреки това се сражаваха с него.

Пред дома на свещеника Тир Смелото сърце, макар и дребен на ръст, се справяше добре с унищожаването на всеки плъх, доближил се до него. Те лежаха на купчини около площада и телата им създаваха преграда срещу надигащата се вода.

Приоритетът на Етел бяха хората. Докато селяните бяха обхванати от паника в опитите си да избягат, тя плетеше руни във въздуха, които да предпазят невинните от нараняване, и насочваше хората към църквата, която беше достатъчно голяма, за да побере всички. Събираше разделени семейства и им обещаваше, че всичко ще е наред. И въпреки Облика й на Фриг Пророчицата в нея все още имаше достатъчно от Етелбърта Парсън, за да успокои хората от селото, които иначе можеха спокойно да решат, че странниците са виновни за случващото се и да насочат яростта си срещу защитниците си.

Междувременно Ванир не стояха със скръстени ръце. Под Спящите те също бяха видели напастта от плъховете, които извираха от Хълма и изпълваха тунелите под Окото на Коня, както и гибелното наводнение след тях, вълните от ефимери от Сън и противния гейзер от Долната земя, който запуши всяка дупка, пукнатина и цепнатина в леда.

Сега от ледената си пещера под земята Ньорд правеше всичко възможно да задържи наводнението, докато Браги свиреше акордите на силата на своята китара. Фрейр беше извадила мисловния си меч и методично косеше с него неприятелските редици, а Фрейя в нейния Облик на мършояд (който тя ненавиждаше през повечето време, но чийто наподобяващ скелет вид беше достатъчен, за да всее страх дори и в сърцето на Сън) летеше над битката, надаваше писъци, пикираше с извадени нокти и откъртваше снопове сталактити, които падаха от тавана като копия върху главите на враговете.

През това време обаче в селото на Тор не му достигаха хора. Изправен срещу облака от ефимери — поглъщащите души паразити от Задгробния свят — той съвсем разбираемо предположи, че по време на схватката неговият чук ще бъде до него. Но Веселко, изглежда, нямаше никакво желание да участва и на Гръмовержеца му се наложи да го увещава няколко дълги, минути, преди да успее да го убеди да зареже закуската си и да приеме Облика си на Мьолнир.

— Препечената ми филийка ще изстине — запротестира той. — Не можеш ли да се справиш сам?

Тор се опита да обясни, че ситуацията е доста критична.

Веселко направи гримаса.

— Ами, не мога да кажа, че си избрал много подходящ момент — натърти той. — Не понасям изстинали препечени филийки. И какво ще стане с наденичките ми?

Тор си пое дълбоко дъх, усмихна се и обеща на Веселко всички наденички, които може да изяде — но малко по-късно, след като спасят Световете.

— Кажи „моля те“ — настоя Веселко.

В този момент търпението на Тор най-сетне се изчерпа и той се възправи в трапезарията на Етел Парсън в пълния си Облик на Гръмовержеца — с ръста си от над два метра, с червена брада, от която изскачаха огнени искри, с очи като факли, с юмруци като наковални и с ръце, осеяни с дебели сини вени. В този миг Мьолнир се озова до него, все още странно наподобяващ Веселко с огромната му безформена глава и блестяща двойна руна, озарена от сияние.

Тор изръмжа доволно, сграбчи оръжието в юмрука си, излезе отново на двора и се захвана да прави онова, което най-много му се удаваше, а именно да удря разни неща с чука.

А имаше толкова много създания, които да налага. Ефимерите не бяха в такива големи количества като пълчищата, които боговете бяха срещнали в Задгробния свят, но бяха доста повече, отколкото бяха виждали в Горната земя от времето на Рагнарьок преди пет века, когато Сурт беше излязъл от Хаоса и Асгард бе паднал от небето.

Имаше пернати змии и птици със зъби, огнени котки и кални маймуни. Имаше паяци, рояци от летящи очи, орли с човешки лица, прилепи и неща, които не бяха нищо друго, освен пипала, като съществата от Единното море.

Ефимерите могат да приемат всякаква форма и дори когато са разбити на парчета, те често успяват да се възстановят. Тор и Мьолнир обаче бяха силен тандем и с Тир Смелото сърце до тях, който убиваше плъхове, както и със Сив, която беше зарязала сегашния си Облик и се бе изправила срещу врага като свирепа бойна свиня със златни бивни и очи като въглени, те ожесточено се нахвърлиха върху ордите на Задгробния свят със силата на малка армия.

— Каква е целта им? — изкрещя Тир Смелото сърце и запрати мисловна мълния срещу взвод от маршируващи чадъри.

Когато тя ги удари, чадърите се превърнаха в дъжд от въртящи се полумесеци, остри като бръсначи. Те разсичаха въздуха със свистене, преди да се забият в замръзналата земя.

Тор сви рамене.

— В името на Хел, откъде да знам? — Той се прицели с чука в една приближаваща се бяла мечка и я запрати виеща обратно в Задгробния свят. — Не аз отворих пролуката…

— Не, Локи го направи — съгласи се Тир Смелото сърце. — Сигурно най-накрая е поддала!

— Е, ако преследват него — изръмжа Тор, — тогава да заповядат. По всяко време.

И вдигнал чука си, Гръмовержецът продължи с онова, с което се бе захванал.