Джоан Харис
Руническа светлина (25)

9

В една стая в далечния Край на света Маги се опитваше да сънува. През последните двайсет и четири часа тя беше научила много неща от Адам Гудуин, включително редица истини, полуистини и откровени лъжи за неговия живот, за Огнения народ и за плановете как да се борят с тях. И Маги слушаше разказа му с широко отворени очи, а руническият знак на врата й пареше, сякаш върху него бе сложено нещо горещо.

Адам беше намерил място, където да отседнат, в един от по-светските квартали на Вселенския град. Тавански апартамент, близо до Алеята на Екзаминаторите, на по-малко от десет минути от площада „Свети гроб“. Имаше всекидневна, балкон, полилей, вана с крачета, диван и огромно легло с балдахин, със завеси от пурпурно кадифе.

Маги Риди никога не беше виждала толкова луксозно жилище. То я караше да се чувства малко неудобно от факта колко пари има Адам. Освен това тя си каза, че човек от Ордена, свикнал на молитви и въздържание, би предпочел да не живее в толкова разкошна обстановка, а на място, което подхожда повече на задачата им.

— Не се безпокой, ще спя на дивана — увери я Адам, когато забеляза смущението й.

— Нямах това предвид, аз… — изчерви се Маги.

Адам махна презрително с ръка. Всъщност той самият също се чудеше защо Гласът в съзнанието му толкова настоява да харчат златото си. Той й посочи най-очевидната причина.

— Избрах това място, защото ако госпожа Блекмор проговори — а тя ще го направи, — новината за нас ще обиколи града за броени дни. Ще ни търсят в евтини странноприемници, кръчми и ресторанти. Ще търсят двама скитници. Никога няма да очакват да ни открият тук.

Всичко това беше вярно, разбира се, но Адам подозираше, че истинската причина е много различна. Двамата със спътника му подготвяха Маги за участие в нещо с огромно значение. Тъй като не беше глупак, от някои неща, изпуснати от Гласа, Адам вече беше подразбрал каква роля може би е определено да играе той самият. Обстоятелството, че Гласът го използваше, не го безпокоеше ни най-малко. Онова, което ги свързваше, беше отмъщението — отмъщението на боговете и най-вече на Мади Смит, чиято намеса на брега на Сън преди три години беше струвала скъпо и на Адам, и на спътника му.

През последните двайсет и четири часа двамата с Гласа бяха наблюдавали как Маги Риди изучава сиянието си. Това беше трудна и понякога обезсърчителна работа. Адам я беше предупредил да не очаква незабавни резултати. Обясни й, че на Екзаминаторите от Ордена е можело да им се наложи да чакат трийсет години, за да получат силата на Словото, а някои въпреки всички усилия, които са положили, изобщо не са успели да я заслужат. Но Маги, с нейния рунически знак и необучените си инстинкти, вече беше далеч по-могъща от кой да е обикновен Екзаминатор.

С Адам до себе си тя научи да стяга сиянието си като мускул, да го кара да заема прости форми и да го възпламенява като клечка кибрит. С негова помощ се научи да прави Бяркан за възприемане, Турис за сила и Хагал за нанасяне на удар на врага.

Само за един ден Маги се беше променила до неузнаваемост. Беше се отърсила от страха и несигурността си също толкова лесно, колкото беше остригала косата си. Разбира се, до голяма степен заслугата за това беше на Адам. За двайсет и четири часа Маги беше започнала да вярва безрезервно на младия мъж. Не само защото я защити, когато госпожа Блекмор видя руническия й знак, а и защото, изглежда, я приемаше каквато е наистина — приемаше я и дори я харесваше.

Сега в таванския им апартамент точно преди зазоряване Маги най-сетне затвори очи и се опита да прогони света около себе си.

— Не знам дали ще мога да го направя — каза тя и отново отвори очи.

— Съсредоточи се — подкани я Адам. — Концентрирай се върху думите в Книгата.

Маги опита отново. Затвори очи. До нея Книгата беше отворена на страницата, която Адам беше посочил. Върху пергамента се открояваше част от текста, изписан изцяло с руни. Над нея имаше рисунка на кон. Маги си помисли, че този кон е странен. Изглеждаше така, сякаш има осем крака.

— Но аз дори не знам какво означават думите…

— Довери ми се. Това няма значение — увери я Адам.

Маги въздъхна и опита отново. Съсредоточи се върху думите в Книгата. Затвори очи и се опита да сънува…

Отзад на тила й руната Ак внезапно засия със сребрист блясък.

— Сигурен ли си, че е безопасно? — попита тя.

— Нали ми вярваш?

Маги кимна.

— Тогава довери ми се сега. Отвори съзнанието си. Отвори съзнанието си и го остави да се носи. Не се безпокой, аз ще те пазя. Нищо няма да ти се случи.

— Ще се постарая — отново въздъхна Маги.

— Сигурно си изтощена — каза Адам. — Затвори очи. Отпусни се.

Тя легна на леглото. Наистина беше много уморена. Бяха изминали повече от двайсет и четири часа, откакто беше спала за последно. Затвори очи. Леглото беше меко — по-меко от всяко легло, в което някога беше лежала. Възглавницата беше напълнена с гъши пух. Покривката беше от украсена с пискюли коприна.

Адам нежно придърпа кувертюрата върху раменете й.

„Добре“ — тихо прошепна Гласът.

— Добре — повтори Адам.

Сега Маги усети, че се носи и че леко се издига във въздуха. Издигаше се над себе си, над стаята, рееше се над уличката. За момент се видя отстрани — отрязаните й къдрици светеха с руническа светлина. Зърна Адам до себе си, как я наблюдава с любопитно и не съвсем приятно изражение и за частица от секундата видя как маската му пада — видя подлостта и арогантността под хубавата външност.

Опита се да го извика, но вече беше полузаспала. Продължи да се издига над тихите улици, малките магазини и пиянските свърталища, които бяха пусти сега, в хлада преди зазоряване. Видя площада „Свети гроб“, блестящ като корона на светлината на фенерите. Видя странноприемницата на госпожа Блекмор. Видя лабиринта и мрежата от улици и в далечината — пристанището с ветроходите и лагера на чуждоземните с неговите палатки, пазари и обори, пълни с коне и спящи роби.

— Това е удивително! — възкликна Маги.

„По-високо“ — каза шепнещият Глас. Приличаше малко на гласа на баща й — тих, интелигентен и суховат. „Всичко е наред. Аз съм приятел“ — добави той.

— Приятел на Адам?

„Да. Точно така. Тук съм, за да се погрижа да не ти се случи нищо лошо.“

Сега Маги се издигаше още по-високо над Вселенския град. Вече можеше да различи булевардите, приличащи на спиците на гигантско колело около Университета на Неизменните истини с всичките му колежи, библиотеки, църкви и вътрешни дворове, които бяха част от общата картина подобно на семейни гербове върху боен щит. От едната страна се виждаше извивката на стръмните сини скали, от другата — възвишенията на зелените хълмове, а в центъра се издигаше стъкленият купол на огромната катедрала „Свети гроб“…

— Толкова е красиво — отбеляза Маги.

— Дори и разгромен — каза Гласът, — Асгард винаги е бил красив.

— Асгард? — повтори тя. — Но това не беше ли…?

— Да. Паднал е преди цяла вечност. Но семето никога не пада много далеч от дървото. Не си ли съгласна, Маги Риди?

— Знаеш името ми.

Разнесе се тих като шепот смях.

— О, аз знам много повече от това. Някога бях Оракул.

— Някога? Какво се е случило? — попита Маги.

Отново се разнесе онзи далечен смях. Той караше Маги да се чувства някак неспокойна. И въобще, какъв беше този сън? Що за сън ти дава силата да летиш, да говориш с духове и оракули? Това ли беше мястото, за което я бяха предупредили? Където демони, богове и феерии очакваха своя шанс да откраднат душата? И ако Адам знаеше за Гласа, то тогава защо не й беше казал?

— Не се страхувай, Маги — успокои я той. — Докато съм с теб нищо лошо няма да ти се случи.

— Кой си ти? — попита тя. — Демон? Бог?

— Нито едното — сухо отвърна Гласът. — Но ако все още изпитваш нужда да използваш имена, то можеш да ме наричаш… Магистъра.

Ако имаше име, което да събуди доверието на Маги Риди, то със сигурност беше това. Беше титла от Ордена и тя я свързваше с култура, знание и чистота. Както я бяха учили, тя реагира с уважение и облекчение и нещото, което наричаше себе си Магистъра, се усмихна вътрешно и отново се обърна към нея:

— Ще пътуваме през Сън. И може да видиш неща, които да те разстроят.

— Какви неща?

— Ще видиш…

Тя вече летеше още по-високо — по-високо от покривите, по-високо от шпила на катедралата. Облаците се разделяха като муселинова драперия, за да й направят път. Две черни птици — може би гарвани — изгракаха предупредително в небето.

— Сън е река — обясни Гласът. — Тя носи всякакви останки. Там нищо не се губи. Накрая всичко се връща. Каквото и да търсиш, ще го намериш там някъде между островчетата на Сън. Стига да знаеш какво търсиш…

— А ние какво търсим?

— Кон.

По-късно, когато Маги се опита да възстанови пътуването си през Сън, тя откри, че си спомня само някои отделни неща — части от по-голяма картина, от която бяха оцелели само детайли. Спомняше си реката, цялата в мъгла, с острови, които се издигаха и потъваха като удавници. И докато наблюдаваше, Маги разбра, че всеки остров е сънуващ в своя собствен, мимолетен свят.

Имаше сънища от случайни срещи и сънища от миналото, сънища за храна, за това, че си погребан жив, за котки, за неизпълнени задължения, за водени битки, за това, че си гол на обществено място, за летене, за платноходи и изоставени сгради, за океани, крепости и мъртъвци. Около нея се оформи водовъртеж от чудовищни, крещящи и призрачни неща. Едно същество с око вместо глава я гледаше свирепо от водовъртежа.

— Не им обръщай внимание — посъветва я гласът на Магистъра. — Те не са нищо, просто ефимери. Потърси Коня.

Но какъв кон? Сън беше пълен с коне. Яздещи, подскачащи, пасящи, тичащи. Въртележка с коне със златни гриви, диви коне, които препускаха на воля в галоп, впрегатни коне, които дърпаха плугове, коне играчки с тела от слама, коне с копита като ковашки чукове, попита с панделки в гривите, състезателни коне. И те се отдалечаваха!

Дълго време, както й се стори, Маги претърсваше островчетата на Сън. Гласът я беше уверил, че ще разбере какво търсят веднага щом го види, но засега тя нямаше никаква представа какво е то.

И тогава най-сетне тя забеляза нещо. Нещо от онези мимолетни сънища, които й говореха като спомени. В началото то не й се стори кой знае какво — просто две фигури на един хълм много далеч под нея. Но нещо в тях привлече погледа й. Маги направи Бяркан и видя плетеница от блестяща светлина, която пресече надлъж и нашир хълма и се издигна в утринното небе…

— Какво е това? — попита тя. — Огънят на Свети гроб?

Не че някога беше виждала нещо подобно, с изключение на рисунките в книгите, разбира се. Но северните светлини — или Огънят на Свети гроб, както бяха по-известни в Края на света — бяха нещо, което тя от край време искаше да види въпреки историите, свързани с тях. Истории за небесни демони в облаците, които отнасят непредпазливите на мястото, известно някога като Асгард.

— Не, това е следа — обясни Гласът. — Знамето на Огнения народ. Сега се приближи още. Виждаш ли коня?

Очите на Маги се превърнаха в очи на орел — сцената под нея беше ярка и ясна. Сега тя беше точно над Хълма — хълмът, покрит до половината със сняг — и погледна надолу към коня, оформен в червената глина.

— Кон — изненада се тя. — Червен кон…

— Точно така — потвърди Магистърът. — В Северните земи има една стара поговорка, която гласи: „Ако желанията бяха коне; просяците щяха винаги да яздят“. Знаеш ли тази поговорка?

— Не.

Гласът в съзнанието й се засмя сурово и рече:

— Е, тези просяци ще правят точно това. По целия път до Асгард.