Джоан Харис
Руническа светлина (69)

1

Колкото и да искаше да повярва, че това не е нищо повече от лош сън, Мади не сънуваше. Бяха минали три часа, откакто двамата с Перт проследиха Адам до един апартамент на последния етаж, близо до Алеята на Екзаминаторите. Там изненадата от предстоящата сватба на стария й враг се оказа нищо в сравнение със смайването, когато научи коя ще е булката.

Адам Скатъргуд и Маги Риди? Адам и Маги са решили да се женят? Мади веднага осъзна, че това трябва да е част от някакъв подмолен план, макар че за нея оставаше загадка как Адам Скатъргуд е замесен в него.

Дали Маги знаеше кой е Адам? Как се бяха запознали? Дали бяха влюбени? Възможно ли беше Адам наистина да има чувства към сестрата на врага си? И как, в името на Световете, можеше близначката на Мади да е влюбена в Адам Скатъргуд? Адам, чието сърце беше толкова развалено и кисело, колкото ябълка в края на ноември, обречена никога да не узрее и да не падне, щом се спусне първата слана.

Сега скрита в сенките, тя наблюдаваше през руната Бяркан и се надяваше да зърне сестра си или по някакъв начин да разбере какво прави тук. Но не откри нищо необичайно, като се изключи Червеният кон в конюшнята. Нямаше признаци за насилие — следи от борба, взривове от сияние — и макар че можеше да различи следата на Маги като по-ярка нишка, очертаваща пътя й, тук нямаше нищо друго, което да показва, че сестра й си е загубила ума, или да обясни какво може да види дете на Тор в Адам Скатъргуд.

Беше необходима цялата убедителност на Перт, за да й попречи да се качи веднага в апартамента и просто да разбие вратата.

— Какво мислиш, че ще се случи — попита я той, — ако просто нахлуеш вътре?

Мади го погледна.

— Да, но…

— Чуй ме. Трябва добре да обмислим това. Нали не искаш да изпрати закона по петите ни или да ни създаде други неприятности?

Мади неохотно се съгласи, че това може би не е най-добрият план.

— Тогава какво ще правим?

— Тя те познава — сви рамене Перт. — Ако те види тук, ще заподозре нещо. Но ако аз успея да вляза и да проуча нещата…

— Ти? — не повярва Мади.

— Защо не? Няма апартамент в Края на света, в който да не мога да проникна и от който да не мога да се измъкна. Довери ми се.

— Да ти се доверя? — усмихна се Мади. — Перт, ако се опитваш да се престориш, че това ти предложение няма нищо общо с намерението да откраднеш сребърните съдове или каквито там други ценности на това място…

Перт докара засегнат вид.

— Твоя работа — рече. — Но знаеш, че мога да го направя. И ако няколко свещника, някоя кесия иди сребърна кутийка за емфие случайно се окажат в мен, то какво толкова лошо има в това, а?

Той се ухили широко и безсрамно и не за пръв път Мади беше удивена от приликата му с Локи. Тя беше не толкова в цвета на лицето му или в чертите, колкото в начина, по който се движеше, в очите му и в променливото му изражение. Може би приличаше на по-голям брат на Локи, който не е толкова разрушителен, но все пак със същата искра на променливост в него, със същото леко загатване за опустошителен горски пожар.

Мина й мисълта, че може би така е изглеждал Едноокият в разцвета на силите си, и я обзе внезапен пристъп на носталгия. Дали старият й приятел някак беше оцелял? Дали сестра й знаеше, ако това беше така? И каква беше връзката му със Стареца от Пустошта?

— Добре — обърна се тя към Перт. — Върви. Но бъди внимателен. Не искам да пострадаш. Гледай, без да пипаш, и се върни да ми разкажеш какво си видял. Разбрахме ли се?

— Дадено — ухили се Перт.

— И без свещници, кутийки за емфие или нещо подобно. Ясно ли е?

— Само ми разваляш удоволствието — сви рамене Перт.

И така, по залез-слънце една безлична фигура, облечена в убити кафяви дрехи, бързо се покатери върху покрива на конюшнята от задна уличка край Алеята на Екзаминаторите. Прекоси го, след това се изкачи по водосточната тръба, прехвърли се през върховете на няколко покрива с керемиди, полуизядени от мъх, и накрая се озова върху скосен покрив, който гледаше към таванския апартамент. Без ярката си роба на жител на Външността Перт можеше да мине за работник, поправящ покриви, за коминочистач или дори за роб. Във всеки случай беше добре скрит и изобщо не се виждаше откъм улицата, както се беше мушнал удобно зад няколко комина.

Той оформи Бяркан към апартамента и погледна през кръга на пръстите си към разкрилата се сцена. За момент виждаше само светлина. Завесите бяха дръпнати, затова с просто око можеше да зърне само малка част от помещението. А дори с магическото зрение единственото, което виждаше, бяха следите, пресичащи надлъж и нашир стаята, сякаш някой крачеше непрекъснато зад дръпнатите до половина завеси. Той си помисли, че това сигурно е сестрата на Мади. Само една фурия можеше да остави такава следа. Стесни фокуса на Бяркан и се приближи още малко. Дори от тази позиция той не виждаше почти нищо, освен следата и движенията й. И едното, и другото показваха вълнение, а сянката й до прозореца се мърдаше бързо напред-назад.

След това се разнесе звукът от криле и една птица кацна на комина точно над главата му — доста едър гарван, който внимателно го наблюдаваше.

— Къш! — опита се да го прогони Перт.

— Грак. Грак.

В този момент към първата птица се присъедини още една — втори гарван с бяло перо на главата. Той нададе пронизителен крясък „Ак-ак-ак!“ и клъвна по-едрата птица по крилото.

Перт оформи руна. По-едрата птица се издигна от мястото, където беше кацнала, но вместо да отлети, се спусна на покрива точно до него и след миг прие Облика на млад мъж, облечен в черно, с чорлава коса и широка усмивка.

— Това не е много учтиво — отбеляза той и седна на покрива с кръстосани крака.

Перт се замисли дали да не направи Хагал, но се отказа. Дори с тези методи да можеше да спре мъжа птица, използването на такова могъщо сияние щеше да накара момичето в апартамента да застане нащрек.

— Кой си ти и какво искаш?

— Наричай ме Хюи — отвърна птицата. — А това е сестра ми Манди. Ние сме помощници на Ездача Клане и единственото, което искаме, е да видим дали Ездачът е готов за Свършека на Световете — освен ако имаш някоя излишна бучка захар или може би дори парче сладкиш…

— Кит! Кит! — извика по-малката птица и клъвна върха на комина.

— Ездачът Клане? — подозрително го изгледа Перт.

Хюи се ухили. На Перт тази усмивка му изглеждаше толкова искрена, колкото и кесия, пълна със злато, направено от сияние, но това беше неговият шанс да научи повече за новата си приятелка Мади и загадъчната й сестра. Перт не знаеше много за пророчествата или историите от Древните времена, но песента за Трите коня от Книга Откровение му беше известна и не му беше нужно много време, за да се досети, че Черният кон, който Мади наричаше Йорги, с неговия странен апетит и склонност да променя Облика си, изобщо не е кон, а някакво създание от Сън, което се преструва на кон. А ето че сега Хюи му говореше за Ездач, чието име е Клане…

— Кой е Ездачът Клане? — попита той. — Да не е онова момиче от таванския апартамент?

— Ъхъ — усмихна се Хюи с бляскавата си усмивка. — Може и да е тя, ако язди…

— И какво общо има това с мен?

— Мисля, че може да е всичко.

Перт за момент се замисли дълбоко. Дали Мади знаеше за всичко това? От негова гледна точка новата му приятелка беше досадно потайна. От пристигането си в Края на света тя не му беше разказала почти нищо за семейството, произхода си и източника на загадъчното си сияние. Кое беше момичето, което тя беше дошла да открие? Какъв беше онзи Старец от Пустошта? Как момиче от Северните земи знаеше толкова много за руните? Какво наистина знаеше Перт за Мади? Че е нова в града, че има сияние и е наясно как да го използва, че има могъщи врагове.

Възможно ли бе тя да е единият от Ездачите? Възможно ли беше Йорги да е Черният кон? На Перт му се струваше, че може би е той. И колкото повече се замисляше над това, толкова по-вероятно му изглеждаше, че може да спечели нещо от всичко това — може би съкровище от Долната земя или информация, за която някой подходящ човек би заплатил.

— Кажи ми — попита най-сетне Хюи, — чувал ли си за нещо, наречено Стареца от Пустошта?

Перт кимна. Няколко пъти беше чувал Мади да изрича тези думи, но продължаваше да няма никаква представа какво е това. Човек? Предмет? По малко и от двете?

— Какво е това?

— Съкровище — отвърна Хюи, — съкровище от Долната земя, по-ценно от злато и рубини.

— Така ли? — зачуди се Перт. — И знаеш ли къде е то?

— Ъхъ. Точно там, в този тавански апартамент.

— Наистина ли? — не повярва Перт.

Манди изграка.

— И какво искате от мен? — попита Перт.

— Да го откраднеш — отвърна Хюи.

— Да го открадна? Но нали казахте, че сте…

— Помощници на Ездача Клане. Което означава, че служим на интересите на Ездача. Дори когато самата Ездачка не знае какви са интересите й.

— И искате да ми кажете, че Ездачът се нуждае от…

— Крадец — довърши вместо него Хюи. — Много добър крадец — усмивката му беше по-широка от когато и да било, — който да може да се изкатери до балкона посред нощ. Който да може да се вмъкне вътре съвсем безшумно и да вземе Стареца от мястото, където е скрит. Крадец, който да може да развърже възлите сияние, в които е овързан, без никой да усети. И най-сетне такъв крадец, който да може да го отнесе на безопасно място, където никой няма да го открие, след което да си прибере наградите…

— Какви награди? — попита Перт.

Хюи махна неопределено с ръка. Сребърните пръстени върху ръцете му издадоха приятен звънтящ звук. Перт, който знаеше как да прецени стойността на сребърен пръстен, без дори да го претегли, почувства как от върховете на пръстите му към колана с парите премина тръпка на удоволствие.

— Каквото ти харесва — отвърна Хюи. — Злато, сияние, каквото сърцето ти пожелае…

— Сърцето ми е много взискателно…

— А пък Старецът е много услужлив — увери го Хюи, — стига ти да си много дискретен.

Перт отново обмисли предложението. Трябваше ли да каже на Мади за това? Но дали наистина й го дължеше? Очевидно и тя искаше тази награда — да получи онова, което сърцето й иска — защо иначе би го изпратила тук, без дори да му каже какво е това нещо?

Замисли се за Мади Смит. Харесваше момичето. Наистина го харесваше. Но от опит знаеше, че приятелството рядко е добро капиталовложение, докато парите в ръка… Е, това поне беше нещо, което разбираше. И колкото и да съжаляваше, че му се налага да измами приятел, мисълта, че ще получи онова, което сърцето му желае, бе достатъчна, за да приспи съвестта му. В края на краищата никой нямаше да пострада.

Той отново призова руната Бяркан и погледна през прозореца на таванския апартамент. През завесите видя легло с балдахин, покривало от кадифе, пиедестал, нишките руническа светлина, които бележеха движенията на обитателя, и някаква синя топка, която светеше…

— Това ли е?

— Аха — кимна Хюи.

Сега и той самият почти можеше да го чуе — слаб глас в дълбините на съзнанието му, който шепнеше името му — „Перт, Перт…“.

— То говори! — възкликна той.

— Прави повече от това. Но първо трябва да го освободиш.

— Да го освободя? — повтори Перт. — Защо? Затворник ли е?

— Да, приятелю — потвърди Хюи. — Роб.

За момент Перт се замисли за работата, която му предлагат. Не изглеждаше много трудна. Очевидно трябваше да влезе от балкона и най-големият риск бяха петнайсетте крачки между целта и леглото. Най-подходящото време бяха малките часове на нощта. Момичето щеше да е заспало и той щеше да се измъкне по покрива. Всичко изглеждаше доста просто — лесна, малка кражба. Разбира се, катеренето нямаше да е лесно и трябваше да е много тих…

— Е? — подкани го Хюи. — Имаш ли план?

— Нима нямам винаги? — отвърна с въпрос Перт.