Джоан Харис
Руническа светлина (80)

2

След като напусна площад „Свети гроб“, Мади се отправи към „Водните плъхове“. Там тя откри под кея Йормунганд, който изглеждаше дори по-мързелив от обикновено. Обликът на змия, който той явно предпочиташе, биеше по-малко на очи, а и така можеше да задоволи желанието си да похапва мекотели, без да привлича нежелано внимание.

От поведението му Мади предположи, че цял ден е бил на лов за тюлени, което обясняваше подутия му вид и очевидното му нежелание да прави каквото и да било, освен да се прозява и да се излежава (и от време на време да се оригва с дъх на риба).

Мади знаеше, че няма смисъл да се опитва да събужда у него чувство за срам. Йорги нямаше никаква етика и щом не желаеше да помръдне, нямаше много начини да го принуди да го стори. Все пак можеше поне да опита.

— Йорги, имам нужда от помощта ти — започна тя.

Той й отвърна със страшно оригване, което разтърси целия кей.

Мади изправи рамене.

— Сериозно, Йорги — продължи тя. — Аз наистина, наистина се нуждая от помощта ти.

Демонстрацията на безразличие от страна на Йорги беше почти съкрушителна.

— Хайде — бодро го подкани Мади, — ти си Черният кон на Предателството, в името на боговете! Ти си един от предвестниците на Последните дни. Не можеш просто да се криеш под кея и само да плюскаш през цялото време…

Йорги се изви противно, неговият еквивалент на свиването на рамене.

— Моля те — не се отказваше Мади. — Трябва да намерим Генерала. За тази цел трябва да спасим Перт. А той е в тъмницата. Което означава, че се нуждая от помощта ти, за да се вмъкна там. Защото очевидно няма просто да вляза там и да поискам да го освободят, нали разбираш? Докато, ако ти ме преведеш през Сън… Йорги, слушаш ли ме изобщо?

Йорги отвори едното си око.

— Така е по-добре. Обещавам ти, че като свършим, ще можеш да изядеш всичката риба, която искаш. Но сега трябва да потърсим Перт. Разбра ли?

Йорги прие отново Облика си на Черния кон и сега изглеждаше по-жалък от всякога. Освен това миришеше и доста силно на риба, макар с положителност да не вонеше чак толкова, колкото в Облика си на змия. Дългата му черна грива беше мазна — Мади си помисли, че вероятно това се дължи на тюленската мас — но иначе изглеждаше достатъчно послушен, когато се отправиха в лек тръс към градската тъмница.

Тя се намираше на десет пресечки от площад „Свети гроб“, в комплекс от сгради, известен като Арсенала. Орденът го беше използвал като център за обучение на младите ученици, далеч от развлеченията на Университета. Сега там имаше затвор, казарми, оръжеен склад и място за екзекуции.

Освен това имаше и тунел, който минаваше под Арсенала и водеше към Магистърския двор, простиращ се край Университетската библиотека. Дори в дните на Ордена малцина знаеха за него, а сега единственият човек, комуто бе известен, беше онзи, отговорен за сцената, на която се натъкнаха Мади и Йорги при приближаването си към мястото.

Мади зърна руническата светлина още преди да види огъня. Следата на сестра й в небето беше като гигантски подпис — огромна и неясна, но не можеше да бъде сбъркана. Тя осветяваше небето над Арсенала като втори залез с удивителни пръски от руническа светлина, които висяха над покривите, оцветяваха сградите в охра и червено и закриваха звездите.

Мади разбра, че тук се е състояла битка, при това съвсем скоро. Отдалече се усещаше миризмата на дим и се виждаше тъмночервеното сияние на горяща сграда. Тя пришпори Йорги по тесните улици, докато не стигнаха до сърцето на Арсенала — градския затвор на Главния площад, — където пред очите й се разкри истинска касапница.

Затворът беше изчезнал. Две от стените още стояха, но самата сграда беше натрошена на парчета. Мади беше чувала за земетресения — особено в далечния Север — които имаха същия ефект: дълбоки пукнатини в земята и сгради, превърнати в купчина камъни. Дървените греди бяха разхвърляни като сламки, имаше пожари, а въздухът беше изпълнен с прах. Тя си каза, че каквото и да се е случило, трябва да е било само преди часове, защото пожарите вече бяха овладени и мястото все ще беше обградено от служители на закона.

Един от тях я забеляза.

— Стой настрана — предупреди я. — Някои от тези сгради може да се срутят.

— Какво се е случило? — попита Мади.

— Не знаем — сви рамене приставът. — Може би земетресение.

Той не спомена руническата светлина или сиянието, което се стори необичайно на Мади — в един или друг момент повечето от тези служители на закона бяха работили за Ордена и трябваше да са наясно с признаците за използване на магия. Мади заключи, че това означава, че мъжът нарочно не й казва истината. И защо ли би го направил? Тя беше никой. Просто някакво момиче от Северните земи.

Въпреки това трябваше да разбере какво се е случило с Перт. Дали е бил в тъмницата, когато нападението е започнало? И ако беше така — дали бе оцелял? В името на боговете, мястото беше в развалини! Единственото, на което можеше да се надява, бе точно тогава да са го премествали другаде или поне краят му да е бил бърз.

— Някой успял ли е да се измъкне? — попита тя. — Някой от затворниците…?

Но приставът, изглежда, не я слушаше. Йорги беше привлякъл вниманието му. Може би беше заради миризмата или заради мътния му поглед, или пък заради отблъскващия начин, по който се движеше. Мади внезапно осъзна, че това не е място, където е добре да бъде забелязана. Тук може би все още имаше хора, които разпознават действието на магията — някакво вътрешно ядро от служители на закона, които все още помнят Ордена.

— Този кон е много необичаен. — Гласът на пристава беше спокоен и любезен.

— Да. Принадлежи на мой роднина.

— Какъв е, да не е някаква порода от Външността?

— Така мисля — кимна Мади.

Тя започна да обръща коня, но ръката на пристава внезапно сграбчи юздата на Йорги.

— Мисля, че е по-добре да дойдете с мен, госпожице — каза той и тогава Мади разбра, че няма да се измъкне просто така, разбра го от изражението на лицето на служителя на закона.

— Проблем ли има? — попита тя и оформи с пръсти зад гърба си Иза.

— Получихме сведения за бегълка, госпожице. Млада дама, отговаряща на вашето описание, която язди необикновен кон. Имаме основания да предполагаме, че тя може да е отговорна за, ъъъъ, щетите, нанесени на градската собственост.

— Наистина ли? — учуди се Мади. — Колко ужасно.

Тя вдигна поглед и забеляза още трима служители на закона да се приближават към нея. Още миг и щяха да я обградят. Знаеше, че трябва да се маха от тук. Но се разкъсваше между инстинкта си да побегне и желанието да научи повече.

— Какво е направила?

— Наистина ли не знаете? — усъмни се приставът.

Беше човек на средна възраст, висок и с широки рамена под униформата. Сивеещата му коса беше спретнато прибрана назад. Очите му бяха студени и пронизващо сини.

Прилича на Екзаминатор.

Маги веднага си каза, че това, разбира се, не е възможно. Всички Екзаминатори бяха загинали. Но си помисли, че Орденът е имал охрана — мрежа от шпиони и служители на закона. Кой знаеше колко от тях са останали? Кой знаеше какви тайни пазят?

— Конят беше червен — каза приставът (макар че Мади вече не вярваше този мъж наистина да е пристав). — Червен кон, а сега и черен…

Ръката му сграбчи китката на Мади. Очите му се впиха в нейните.

— Познавам те — заяви той. — В теб има нещо. Нещо необичайно. Точно както в онзи мъж, когото днес вкарах в ареста. Онзи, който не поиска да ми каже името си…

Мади внезапно осъзна, че той се опитва да я омагьоса. Не със Словото, а с някаква сила, която самата му личност притежава. Зад нея тримата други пристави бяха само на десетина крачки разстояние. Само след миг щяха да са до нея.

Тя призова ледената Иза и я запрати срещу служителя на закона. Мъжът веднага замръзна на място. Другарите му стреснато отстъпиха назад и докато се окопитят, Мади вече беше сграбчила юздата на Йорги, след което пришпори хълбоците му и изкрещя:

— Йорги! Да се махаме от тук!

Последва миг на объркване. Сенките се размазаха, проблесна руническа светлина и въздухът внезапно се изпълни с прах. Спусна се мрак — толкова плътен, че Мади почти можеше да го докосне. Усещането беше като от докосването на прах, на сажди, дори миришеше на пушек.

Йорги отново беше променил Облика си с този на Световната змия, Мади можеше да почувства гривата му под ръцете си — сякаш се беше хванала за пипалата на мъртва сепия.

След това той спря и Мади слезе от гърба на змията, като стъпи върху камък.

— Къде сме? В Сън ли?

Все още не виждаше нищо. Тя оформи Сол и откри, че се намира в тунел, изграден от тухли, пълен с паяжини и покрит с мек прах.

— Не сме ли били тук и преди?

Гласът на Мади отекна в камъка и тя започна да разбира. Това не беше Сън. Бяха под земята. Йорги вероятно ги бе отвел под града, точно както беше сторил и в деня на пристигането им. Това беше един от тунелите, водещи към Университета, които не бяха използвани от края на Ордена насам, обвити в праха на столетията.

— Добра работа, Йорги!

Тя осъзна, че се намират под Арсенала. Част от тунела пред тях частично се беше срутила и помещението под него беше осеяно с тухли и останки. И сега, когато погледна през руната Бяркан, Мади забеляза нещо, което я накара да извика. Скорошна следа — слаба, но различима — минаваше през купчината отломки и водеше към мрака.

Перт?

Там имаше и още нещо — сребриста следа от руната Ак, която като острие прерязваше сенките, както и яркосиня завъртулка, която можеше да принадлежи само на Генерала.

Тя си помисли, че ето така го е направила Маги — първо е минала през Сън върху Слейпнир и след това през подземния лабиринт, за да нанесе удар на най-неочакваното място.

— Йорги, направо бих те разцелувала! Само да не миришеше толкова лошо.

Йорги се оригна и разшири Облика си, докато не запълни целия тунел. Сега приличаше на гигантски плужек — слузест и много самодоволен.

— Можеш ли да ме отнесеш там, където води това? — посочи следата Мади.

Йорги отново сви рамене и с гърчене започна да се придвижва през тунела, Мади се държеше колкото се може по-здраво и се притискаше върху му, докато той се промушваше през разни препятствия. Напредъкът им беше бавен и белязан със слуз, но Световната змия беше подвижна и изненадващо добра в промъкването през тесни пространства. Не след дълго напуснаха Арсенала и поеха през тунел, в който почти нямаше други следи, освен трите дири, водещи в мрака.

Сега Мади вървеше по следата пеша. Сиянието на Перт беше много слабо. В сравнение с него следите, които го покриваха, бяха направо ослепително ярки и слоят от руническа светлина по стените наподобяваше останки от някаква силна експлозия. Тя си помисли, че вероятно е имало битка. Но кой беше победителят?

Откри Перт на стотина метра по-нататък, на място, където покривът частично се беше срутил. Беше се свил и почти не се виждаше зад купчина отломки и прах и за момент Мади бе убедена, че е мъртъв.

Тя нададе вик и започна да разчиства останките. Под тях приятелят й лежеше неподвижен. Сиянието му беше толкова слабо, че тя едва го виждаше дори през руната Бяркан. Той едва беше в съзнание, задушен от праха, одран, насинен и кървящ. И въпреки това още дишаше — беше жив.

Перт се закашля.

— Вода. Моля.

Мади бързо намери място, където през тавана се процеждаше вода. Изглеждаше чиста. Тя събра малко в шепите си и го накара да я изпие. Това сякаш го съживи, той се закашля отново и с усилие седна.

— Какво сънува робът?

— Какво? — намръщи се Мади объркана.

— Това е стара гатанка, която често си казвахме, когато бях на галерите. Какво сънува робът? Робът сънува, че е господар. Само преди миг се сетих за нея, за пръв път от много, много години. — Той докосна главата си. — Боли. Сигурно съм се ударил в нещо.

— Без майтап — натърти Мади. — Какво се случи? Изглеждаш ужасно.

— Имаше спор. — Перт вдигна поглед към Мади и се ухили. — В един момент бях в килията си и се опитвах най-сетне да си почина и изведнъж бум! Изненада! Казвам ти, ако знаех, че ще се забъркам в такива неприятности, в името на Световете, нямаше да открадна тази Глава.

Мади трепереше от облекчение.

— Трябваше да ти кажа истината — призна тя. — Можеше да те убият. Ако беше…

— Ако желанията бяха коне, просяците щяха винаги да яздят — сви рамене Перт.

Мади усети как сърцето й се сви.

— Имах приятел, който често казваше това.

— Наистина ли? Какво се случи?

— Няма значение — поклати глава тя. — И ако Главата е у сестра ми…

Перт изглеждаше изненадан.

— Но тя не е у нея.

Мади се втренчи в него.

— Какво?

— Нали ти казах — ухили се той. — Имаше спор. И трябва да ти кажа, че съм разочарован от предположението ти, че в битката между мен и някакво момиченце, момиченцето непременно ще спечели…

Мади усети как главата й се замая.

— Моля те, Перт. В името на боговете, спри да бърбориш!

Перт доби засегнат вид.

— Да не искаш да кажеш, че е още у теб? — не повярва тя.

Перт отново се ухили. Той се протегна към купчината останки зад гърба си и извади парче вулканична скала, което Мади помнеше много добре. За последен път го беше видяла в равнините на Хел, когато Захар го беше хвърлил в Сън…

За момент беше толкова изпълнена с емоции, че не можеше да говори. Тя протегна ръце към каменната Глава. Дали наистина в нея беше Генералът? Дали можеше да й каже какво да стори, за да избегне предстоящия Апокалипсис?

Взе скалата с треперещи ръце. След това призова руната Бяркан и погледна в каменното й сърце.

— Один? Еднооки? Там ли си?

Нямаше отговор. Нямаше никаква следа от сияние.

— Мади е. Один, там ли си?

Продължаваше да няма никакъв проблясък.

Опита отново с цялото си сияние, но Бяркан не разкри никакви признаци на живот. Никаква магия не можеше да го събуди. Гласът на Мади пресипна от викане.

Накрая, след като беше опитала всяка руна, всяка магия, която беше научила, тя най-сетне разбра. Главата беше просто празна черупка. В нея не беше останало и най-слабо блещукане. Камъкът беше само камък и нищо повече.

Каквото и да е било вътре, вече го нямаше.