Джоан Харис
Руническа светлина (79)

1

От създаването на Вселенския град бяха минали петстотин години. Човекът, който го беше проектирал, отдавна си бе отишъл и уменията, използвани за построяването на Края на света, бяха забравени от векове. Но както казват — нищо никога не се губи и ако Маги Риди беше обръщала повече внимание на онези скучни стари истории, вместо да изучава разкази за приключения, може би щеше да си спомни името на архитект (някога професор по математика в Университета на Неизменните истини), който в края на Зимната война проектирал почти сам наново Края на света и го построил, като започнал с един-единствен камък от падналата Цитадела, и след като издигнал множество шпилове и куполи, го преименувал на Вселенския град.

Името на този мъж било Джонатан Гифт и след смъртта си той бе погребан в градската катедрала, чийто гигантски куполен покрив бе най-амбициозното му начинание. Но още преди появата на Ордена името на Джонатан Гифт било забравено и останало само наследството му. Гробницата му — Крайъгълният камък — се беше превърнала в най-почитаното място в целия Край на света и Южните земи.

Върху Крайъгълния камък на Края на света (или Камъка на целувките, както отскоро беше станал известен) бяха издълбани руни и кантики, които вече никой не помнеше, и той беше придобил митичен статут. Хората идваха тук, за да се оженят, да бъдат благословени или за да целунат камъка за късмет, и имаше много истории за чудеса, разкази за неочаквано изцеряване, за гласове и видения от Отвъдните светове.

Тези разкази бяха толкова широко разпространени, че накрая Орденът беше обявил Гифт за светец — Свети гроб на Светия огън — и в Добрата книга имаше разказ за това как с помощта на Безименния е построил отново града за седем дни, без да използва нищо друго, освен постене и кантики.

Один можеше да им разкаже още неща, но точно в момента имаше свои проблеми и смъртта му беше само един от тях. Локи също знаеше истината, макар че понастоящем имаше други, по-належащи грижи от запълването на празнотите в историята на Края на света. На шестия ден от пътуването им, когато шпиловете на града вече почти се виждаха, за голямо разочарование на всички на Джобния цирк пандемониум на Лъки му се наложи да спре.

Тази сутрин, докато се приближаваха към града, насреща им се бе появила носеща се на талази над земята мъгла. В началото не ги беше обезпокоила — пътят беше широк и добре отъпкан и макар едва да виждаха края му, всички знаеха в каква посока вървят.

Но мъглата беше студена и упорита — изсмукваше цялата им енергия. Хюи и Манди, които преди това се носеха във въздуха във вида си на гарвани, кацнаха върху покрива на единия фургон с настръхнали от студа пера. Анджи се присъедини към тях в птичия си Облик. Ярките й цветове бяха притъпени от мъглата. Демоните вълци започнаха да се движат по-близо един до друг и да вият. Дори Веселко загуби част от вродената си агресивност и пристъпваше тежко подир господаря си, като си мърмореше мрачно под нос.

— Още мъгла — изръмжа Хеймдал и мрачно оформи руната Сол. — Мислех си, че е останала зад нас в Ридиан.

— Не е нужно да ми напомняш това. — Локи го стрелна със злобен поглед.

Хеймдал не го забеляза, защото мъглата го скри. Всъщност извън мястото, до което достигаше Сол, нямаше нищо за гледане, дори и през руната Бяркан. Имаше само лабиринт от пресичащи се следи и мъглата, която поглъщаше всичко.

— Добре — рече Хитрецът. — Да видим как изглежда това от въздуха.

И така, гарваните на Один бяха надлежно изпратени да огледат местността отгоре. Часове по-късно те все още не се бяха върнали, а мъглата не показваше никакви признаци, че ще се вдигне.

Боговете пътуваха бавно. Минаха часове. Ако изобщо нещо се беше променило, то това бе, че мъглата се сгъстяваше.

Накрая започна да се спуска нощта.

— Не наближихме ли вече? — попита Веселко, чийто стомах му подсказваше, че отдавна трябваше да е вечерял.

— Да, за девети път — отвърна Локи.

Етел му хвърли кос поглед.

— Нещо не е наред ли? — попита го тя.

— Не, съвсем нищо — сви рамене Локи. — Какво изобщо би могло да не е наред?

Всъщност той се чувстваше неловко. Отсъствието на звезди му пречеше да е сигурен, но беше почти убеден, че досега трябваше да са стигнали до града. Тази сутрин го бяха видели — шпиловете му, доковете, дори океана, в името на боговете, издигаха се към тях от мъглата като някои от островите на Сън, а сега…

Нищо. Само път без край.

Каза си, че нещо не е наред, и докато продължаваха през мъглата (която май нямаше намерение да се вдига), той започна да изпитва неприятно усещане някъде между плешките си. Реши, че причината се крие в изопнатите му нерви, в нощта, в умората и глада, но когато три-четири часа по-късно Стражът извика на колоната да спре, Локи най-сетне бе принуден да признае, че боговете някак бяха успели да се загубят по единствения път към Края на света.

Разбира се, всички обвиниха него.

— Това е нелепо — заяви Фрейя. — От часове се въртим в кръг!

— Не се въртим в кръг — възрази Хитрецът. — Има само един път и ние сме на него.

— Тогава защо още не сме стигнали? — попита Веселко, който искаше да получи вечерята си.

— Не гледайте мен — сви рамене Локи. — Не аз водех групата. Може би Дребосъкът е заспал.

Захар му хвърли злобен поглед.

— Не съм спал — запротестира той. — И не ме наричай Дребосък.

— Ами, предлагам просто да направим лагер тук — намеси се разумно Ньорд. — Сутринта мъглата ще е изчезнала и ще намерим пътя.

— Сутринта? — попита Локи.

Хеймдал оголи златните си зъби.

— Едва ли сме на повече от няколко мили разстояние — предположи Фрейр.

— Тогава защо да не продължим? — настоя Локи.

— Защо не гласуваме? — предложи Ньорд. — Да видим какво мислят останалите?

Локи погледна надолу към пясъчната земя и обмисли положението. Вече имаше добра представа какво ще кажат всички останали. От шест дни изпълняваше ролята си и изцяло и безсрамно се възползваше от ситуацията, като принуждаваше всички да играят по свирката му, защото разбираше, че ако не успее да ги закара до Края на света в рамките на договореното време, ще се лиши от и бездруго неохотната защита на Хеймдал. Да изчака до сутринта, означаваше да признае поражението си. Можеше да предположи, че последствията от това няма да са приятни.

Но сега през ума на Хитреца мина друга възможност. Той коленичи да огледа терена и гребна малко от почвата. Пътят напред беше песъчлив, осеян със слюда и парченца кварц. Наблизо нямаше никаква растителност, нито имаше нещо, което да показва, че са се отклонили от пътя към Края на света.

Без да разкрива нарастващото си безпокойство, Локи се изправи и се обърна към самодоволния Страж.

— Нашето малко споразумение е в сила до зазоряване. Това означава, че официално аз все още ръководя нещата.

— И…? — повдигна вежди Хеймдал.

— И ако снемеш властта ми — продължи Локи с кривата си усмивка, — за голямо съжаление всички облози ще отпаднат, включително и всички, хъм, наказания за неизпълнение.

— Казах ви, че е умен — ухили се Анджи.

— Просто така е честно — сви рамене Хитрецът.

— Това означава ли, че мога да го ударя с Чука? — попита Тор.

Хеймдал се намръщи.

— Още не — отвърна той.

— Кога ще мога да го ударя с Чука? — настояваше Тор.

— Призори на седмия ден, разбира се — намеси се Анджи и усмивката й се разшири.

— Което означава, че ще продължавате да правите каквото ви кажа — продължи Локи, — освен ако признаете, че споразумението ни е невалидно. И така, аз казвам да продължим нататък.

Хеймдал го погледна гневно за момент. Той се запита дали Хитрецът наистина има план, или просто се опитва да печели време. Бързо оформи руната Бяркан и за награда успя да зърне за частица от секундата истинските цветове на Локи — проблясък на безпокойство, припламване на хитрост и сребриста струйка перчене — преди Хитрецът да ги прикрие, като използва форма на руната Ир, но не и преди Хеймдал да установи, че в крайна сметка Локи блъфира.

Нямаше план. Хитрецът се беше загубил — точно както и всички останали. Стражът предположи, че по някое време през нощта Локи вероятно ще се опита да избяга — в птичата си форма или в Облика си на горски пожар — и Хеймдал щеше да го очаква. Тази перспектива беше толкова приятна, че той наистина се усмихна, излагайки на показ златните си зъби, и каза:

— Добре. Ти печелиш.

— Аз печеля! — попита леко озадачено Локи.

— Да. В ръцете ти сме. Поне до утре.

— Сигурен ли си? — Сега вече Хитрецът изглеждаше разтревожен. — Искам да кажа, на всички ни ще дойде добре малко сън…

— Не, не бих се надявал на това — увери го Хеймдал с най-сладкия си глас. — Все пак ти ни доведе чак до тук — справедливо е да ти позволим да довършиш онова, което си започнал. Освен ако искаш да признаеш, че си се загубил…

— Знам точно къде сме.

— Чудесно. Значи няма проблем.

Локи се усмихна със стиснати зъби. Умът му трескаво препускаше. Беше успял да спечели малко време, макар да не му беше ясно каква ще е ползата от това. Положителното беше, че има време до зазоряване. От друга страна, ако беше прав, можеше да се окаже, че ще чакат сутринта по-дълго, отколкото предполагаше дори той.

Останал сам — с изключение на Сигин, разбира се — Локи обмисли с какви възможности разполага. Той предположи, че всеки опит за бягство ще доведе до незабавно отмъщение. Въпреки това, ако подозренията му бяха основателни, те може би се бяха отклонили толкова много от пътя си, че бягството вече не беше възможно. Защото Хитрецът беше разпознал този път, с песъчливата му почва, ефимерното му блещукане и смразяващия студ, който проникваше във всичко.

— Защо все на мен? — изрева той и зарови лице в ръцете си. — Защо тези неща се случват все на мен?

— Хайде стига — заутешава го Сигин и нежно сложи ръка върху главата му.

Пролича си колко е изтощен, защото в този миг на терзание дори съчувствието на най-досадната жена в Деветте свята не му беше съвсем неприятно. Каза си, че ако е прав, то той знае накъде отиват. Някак си, докато се придвижваха към Края на света, се бяха отклонили по друг път. Той водеше до място, където зората никога не изгрява. Можеха с години да се движат по него, без да стигнат до никъде.

Това изобщо не беше пътят към Края на света.

Беше пътят към Хел.