Джоан Харис
Руническа светлина (27)

11

Зимата в Северните земи означаваше, че близо три месеца в годината слънцето едва се подава над хоризонта. Днес то беше изгряло точно толкова високо, че да освети Седемте спящи, но Хълмът Червен кон продължаваше да е в сянката.

Мади си помисли, че и бездруго онова, което трябва да направи, се върши най-добре, когато не е светло. Дори за Мади (която през последните три години беше видяла много странности) идеята, че Слейпнир, Конят на Генерала, може наистина да е под Хълма Червен кон, беше трудна за преглъщане.

Тя се замисли дали не би трябвало да го е забелязала. Дали не би трябвало да го е почувствала така, както беше усетила Шепнещия? И ако Едноокият е знаел, че той е там, защо, в името на Световете, той самият не се бе опитал да го събуди?

Хюи, изглежда, се чувстваше малко неспокоен.

— Ами, някои неща не обичат да бъдат събуждани — рече той. — Искам да кажа, лежиш си ти под земята удобно и уютно, проспиваш Свършека на света и в следващия момент те събуждат отново. Не е далеч от ума, че ще си малко… ъъъъ… раздразнителен.

Манди, която беше възвърнала Облака си на гарван за краткото си пътуване до Хълма, изграка пронизително и нетърпеливо.

— Нещо ще се случи — обяви Хюи. — Усещам го във въздуха.

Мади си помисли, че той е прав. Нещо се натрупваше във въздуха, подобно на статично електричество преди гръмотевична буря — нещо, което идваше не изпод Хълма, а беше навсякъде около тях. Освен статичното електричество се долавяше и звук — далечен звук от усукване и разкъсване, все едно нещо наистина си пробиваше път към тях през самата тъкан на Световете и караше земята да настръхва и зимните дървета да се огъват и люлеят.

Звукът се приближаваше. Покритата със сняг земя потрепери. Облаците над главите им сякаш се накъдриха и деформираха…

— Какво, в името на Хел, е това? — попита Мади.

Хюи я стрелна с уплашен поглед.

— Нещо идва от Сън. Побързай, преди да е стигнало дотук! Трябва да събудиш Коня на Генерала!

— И как ще направим това? — поинтересува се Мади, извисявайки глас над звука. — С чаша чай и сандвичи?

Но отговорът на гарвана се изгуби в пронизващия трясък от появата на онова, което идваше от Сън, каквото и да беше то. Последва ослепителен проблясък на светлина, още един трус разтърси Хълма и събори Мади на земята, и тогава…

Тишина. Нищо не помръдваше.

Мади бързо се изправи на крака и чу как птиците отново зачуруликаха, откъм долината идваше шумът от стадата овце, а от комините на селото се носеше миризмата на дим. Хюи, който се беше превърнал отново в птица, грачеше дрезгаво над главата й. Тя си помисли, че всичко изглежда толкова нормално, сякаш случилото се преди миг е било просто част от някой неин сън.

Запита се какво ли бе преминало през пролуката. Какъв демон, каква ефимера се бе появила в Снеговете? Мади се огледа. Наоколо нямаше нищо. Нямаше змии, скелети на воини, вълци или рояци от пчели убийци. Нищо, освен едно момиче, което стоеше на не повече от дванайсет крачки и изучаваше Мади със студените си като гранит очи, които бяха също толкова прями и искрящи, колкото нейните собствени.

За момент Мади сякаш гледаше себе си.

Себе си? Не, не съвсем. Избледняла и износена алена туника вместо наметалото от вълча кожа на Мади. Тя и късо подстриганата коса бяха разликите между тях. Но с изключение на тези подробности, момичето на Хълма можеше спокойно да е отражението на Мади, фигурата й беше леко прозрачна, сякаш я виждаше в потъмняло огледало.

След това момичето пристъпи напред и внезапно Мади я видя по-ясно — парата от дъха й в студения въздух, лъскавата пот по челото й. Това момиче не беше ефимера — тя изглеждаше толкова реална, колкото и самата Мади. „Е, почти толкова“, поправи се Мади. Въздухът между нея и момичето в червено съвсем леко трептеше, като лятна омара, като някакъв напълно прозрачен воал.

— Знаеш ли коя съм? — попита Мади.

Устните на другото момиче помръднаха беззвучно.

— Чуваш ли какво ти казвам?

Устните на момичето отново не издадоха звук.

— Ти моята сестра ли си? Какво искаш?

— Няма смисъл да се опитваш да говориш с нея — рече й Хюи, възвръщайки си човешкия Облик. — Тя е дошла за Коня на Генерала. Без него не може да премине напълно от Сън в тази част на Света. Но получи ли Коня на Генерала, ще има достъп до всички светове без Пандемониума. Тогава ще може да говори с теб. Ще може да използва Словото…

— Искаш да кажеш, че е реална? Тя е жива? — не можеше да повярва Мади.

Момичето сякаш отново се опита да каже нещо.

— Разбира се, че е жива — отвърна Хюи. — Ти не…

В този миг през Хълма премина нов трус. Движението беше слабо, но надигна всяко стръкче трева като козината по врата на куче и навалелият сняг се раздвижи като чаршафа на неспокоен спящ.

— Не спомена ли нещо за… Словото? — попита Мади.

Хюи размаха ръце към нея.

— Моля те, девойче, няма много време! Тя е все още наполовина в Сън. Не е подготвена, не очакваше да ни открие тук. Но със сиянието си и с руническия знак тя е много по-силна, отколкото мислехме. И…

— Га! Га! — Граченето на Манди над главите им ставаше все по-настоятелно.

— Моля те, Мади! Губим време! — гласът на Хюи се издигна почти до писък, а Манди, която все още беше в гарвановата си форма, се спускаше и пикираше над главите им все по-разтревожено. — Направи го сега. Вземи юздата. Без Коня тя не може да премине…

— Каква юзда? — не разбра Мади.

— Оглавника! Вземи оглавника!

Парчето ремък, което беше в джоба на Мади. Тя бързо го извади. Колкото и да беше старо и износено, в него имаше сияние — Мади го усещаше. И сиглата на Один беше започнала да свети с яркосинята светлина, която тя познаваше.

— Точно така — подкани я Хюи. — Сега я използвай, в името на боговете!

Но Хълмът под краката им се движеше. В началото беше много леко, но вече определено имаше признаци, че той се е разбудил. На Мади и изглеждаше така, сякаш рамото на някакъв спящ гигант е размърдало одеялата от планини, докато той се обръща в леглото, отваря едното си око и казва, че след пет минути ще стане.

Тя опита с команда:

— Слейпнир, ела при мен!

Нищо не се случи. Сиглата блестеше. Тунелът към Долната земя, пробит от изкопните машини и Словото, си стоеше все така — оголена скала и изровена пръст, заобиколени от пръстен топящ се сняг. От въздуха сигурно приличаше на око на кон, който се готви да побегне — широко отворено, бяло и ужасено.

— Слейпнир, при мен! — пробва отново Мади.

Този път тя дръпна юздата. Не с ръка, а със съзнанието си и с цялата сила на руната Ур, Могъщия бик…

Сякаш в отговор, останалите девет руни, които заобикаляха Червения кон, започнаха да светват една след друга — Мадр в кафяво; Раедо в червено; Ир в зелено; Бяркан в бяло; Логр в синьо; Хагал в сиво; Каен във виолетово; Наудр в тъмносиньо и Ос в златисто. Всяка лента руническа светлина се свързваше с останалите, докато не образуваха плетеница от руни, която обгърна изцяло Червения кон.

„Юздата — помисли си Мади. — Разбира се. Руните…“

— Но къде е Конят? Имам руните. Сега къде, в името на Хел, е Конят на Генерала?

На Мади внезапно й дойде наум, че никога преди не беше яздила кок, още по-малко пък ефимерен. „Ами, ако ме отхвърли? — зачуди се тя. — Ако не ми позволи да го яздя?“

Погледът на Мади се насочи обратно към близначката й. Докато тя се мъчеше да се справи с юздите, момичето от Края на света не беше стояло със скръстени ръце. Сега от върховете на пръстите му излизаха нишки руническа светлина. От устата му се отронваха беззвучни фрази. Пръстите му оформяха неясни руни. Какво правеше то? Момичето в червено плетеше около Коня друга мрежа от светлина, друга юзда от сиянието, което бликаше от Окото на Коня…

„Богове, тя е бърза“ — помисли си Мади. Може би не беше толкова бърза, колкото Локи, чието дръзко оформяне на руни беше почти невъзможно да бъде проследено с поглед, но достатъчно бърза, за да е наясно Мади, че сиянието на момичето е поне равно на нейното. Тя вдигна дясната си ръка и руната Аеск проблесна в дланта й като огнена мълния.

В същия момент близначката й вдигна лявата си ръка. В нея със същата сила като парче разтопено стъкло гореше мисловна мълния.

За миг двете близначки се изправиха една срещу друга — бяха две съвършени огледални изображения, като се изключеха дрехите и дължината на косата. Около тях струеше руническа светлина, всяка държеше своята юзда в едната си ръка и смъртоносна мълния в другата.

— Трябва да я спреш! — извика Хюи. — Удари я с цялата сила, която притежаваш!

Мади си каза, че той, разбира се, е прав. Но това беше сестра й — отдавна изгубената й близначка. Подведена от Ордена, покварена, объркана, неспособна да я чуе, но въпреки това дете на Тор и Ярнсакса. И каквито и да бяха заповедите на Генерала, тя не можеше да нанесе удар на близначката си — поне не и по този начин, без да знае защо двете са се оказали на противоположни страни.

— Спомни си какво заръча Генералът — изграка Хюи с дрезгав от тревога глас.

— Но Едноокият не е тук — заяви Мади, извърна се встрани от мишената си и изстреля с цялата сила, на която беше способна, сиянието си — Аеск, Ясена — в Окото на Коня.

В същия момент близначката й постъпи по подобен начин, макар че руната на мисълта, която тя използва, беше нова за Мади. Всъщност това беше Ак, Гръмотевичният дъб, запратена с пялото необучено сияние на Маги и когато тя се сблъска във въздуха с Аеск, се разнесе двоен гръмотевичен трясък и внезапно беше освободен силен изблик на сияние, който запрати Мади на земята и разтърси Хълма като земетресение. След което няколко неща се случиха едновременно.

Хюи и Манди размахаха крил е и отлетяха.

Мади изпусна счупения оглавник.

Окото на Коня се разцепи и отвори и целият склон потрепери.

Във въздуха се разнесе цвилене. То не приличаше на звука на нито един кон, който Мади Смит някога бе чувала, но космите по врата й настръхнаха и устата й се изпълни с вкус на бакър.

Момичето от Края на света продължаваше да стои изправено, усмихваше се и вдигна изпълнената си с руни шепа.

И нещо бавно излезе от Хълма — нещо, което се движеше отпуснато, огъваше се и се влачеше, натежало от глината и магията, и мъчително, сантиметър по сантиметър, се измъкваше от земята. На Мади й се струваше, че целият Хълм се опитва да се изгради сам наново, като придобива ребра, крака, ноздри, грива и копита с размера на скални блокове и око, втренчено в момичето, което стоеше не особено уплашено на върха му и държеше в лявата си ръка сияние. Мади разпозна сиянието, блестящо в искрящо пеперудено синьо на фона на притъмняващото зимно небе.

И докато Мади се опитваше да запази равновесие и да се хване за нещо, тя осъзна, че Слейпнир не просто излиза от Хълма. Той беше самият Хълм и ако тя искаше да оцелее, трябваше да стигне до твърда земя, в противен случай щеше да бъде погълната, когато целият Хълм Червен кон бавно, но сигурно започна да се сгромолясва.

Тя си помисли, че на нейно място Локи бързо би приел птичия си Облик и би отлетял. Но промяната на Облика изисква упражнения, а Мади, чиято кръв от Хаоса беше само по линия на майка й, не беше особено добра в това. Ако трябваше да е честна, тя не се беше упражнявала изобщо от последния път преди осемнайсет месеца, когато се беше опитала да се превърне в чайка. След цяла сутрин работа безкрилият резултат от усилията й по-скоро приличаше на недоскубана кокошка, отколкото на нещо друго, и Мади бе прекарала останалата част от деня в чистене на перата от косата си, докато Локи я засипваше с шеги за птици, Фрейя изглеждаше самодоволна и дори на Захар му беше трудно да запази сериозно изражение, когато тя беше наблизо. От този ден насетне Мади се беше опитала да се съсредоточи по-скоро върху силните си страни, а не върху слабите, което означаваше, че всеки опит да се преобрази със сигурност щеше да завърши с катастрофа.

Не, трябваше да опита нещо друго. Тя отчаяно се огледа наоколо. Трябваше да има начин да се измъкне. Хълмът се разпадаше — от земята се надигаше корона от червена глина, от склоновете му се сгромолясваха скални блокове. Там снегът почти се беше стопил, макар че по по-усойната страна бе замръзнал отново в пукнатините между скалите и Мади виждаше дълго пространство, покрито с лед, почти като пързалка за шейна, което се простираше от най-високите склонове на Хълма чак долу до пътя за Малбри.

Когато времената бяха по-прости, Мади Смит се качваше върху някой стар поднос за чай и се спускаше по такива ледени пързалки с дивашки крясъци. Разбира се, имаше и някои падания, но през по-голямата част от времето беше доста приятно.

Хвърли поглед надолу по склона. Изглеждаше почти свободен от препятствия, като се изключеше купчина скали, която с малко повече късмет тя се надяваше да избегне. Беше по-стръмен, отколкото пързалките от детството й, и, разбира се, тя нямаше поднос за чай, но дори и при това положение Мади реши, че принципът трябва да е същият. „Да става каквото ще“ — каза си тя и след като направи Ир за защита, се спусна по ледения склон.

Пързалката се оказа по-стръмна, отколкото мислеше, и за момент Мади реши, че ще изгуби контрол над спускането си. Но тя бързо си спомни старата техника и като използва ръцете и краката си, за да завие, се размина на десетина сантиметра с купчината скали, след което бързо набра инерция и се изстреля като мисловна мълния надолу по склона на Хълма Червен кон. Косата й се вееше след нея като пиратско знаме и старият й, предизвикателен боен вик звънтеше във въздуха, докато Конят на Генерала тежко отметна гривата си встрани, разгъна краката си и най-сетне се надигна от своя много, много дълъг сън.

Една снежна пряспа омекоти падането на Мади, но дори и така ударът доста я позамая. Тя остана да лежи по гръб една-две минути, загледана в мътното, жълтеникаво небе, като се опитваше да осъзнае къде се намира. Над главата й прелетяха два гарвана.

„Два гарвана…“ — унесено си помисли Мади.

Тя седна и изтръска снега от косата си. Обърна се с лице към Хълма — или поне към онова, което беше останало от него. Защото, както осъзна Мади, това, което някога беше Хълмът Червен кон, нещото, което беше стъпило в осемте Свята и можеше да препуска със скоростта на Сън, сега стоеше пред нея в своя Облик и изобщо не беше кон, а нещо, което не се поддаваше на описание, нещо, родено в кошмарите…

Приличаше на кон от съня на някой безумец. Пропорциите на тялото му бяха почти правилни, но краката (общо осем на брой — ни повече, ни по-малко) бяха гротесково дълги и тънки като краката на дългоножка в средата на лятото. Бяха се забили толкова надълбоко в земята, че можеха със същия успех да са корени на дървета, и се издигаха толкова високо над нея, че Мади трябваше да наклони глава назад, за да види съществото над себе си, чиито подобни на огъня на Свети гроб цветове скриваха половината небе.

Гривата му беше във всички оттенъци на червеното — от розово, през яркочервено, до почти черно. И между тези живи цветове Мади можеше да види поредица от руни, държани на място от сиянието на Один точно като юздата на обикновен кон, който е оседлан, запретнат и готов да препуска.

И докато Мади го зяпаше, полузашеметена от гледката, момичето от Края на света я погледна и каза със спокоен и равен глас:

„Има ли име, питомно е.“