Джоан Харис
Руническа светлина (14)

10

Бяха минали три години, откакто Адам Скатъргуд беше открил пътя към Долната земя. Той вече почти с нищо не напомняше за момчето, което се беше напикало в панталоните си на Хълма Червен кон и едва не си бе изгубило ума, когато нещата бяха станали малко по-свръхестествени. Ала сега точно той не отстъпваше, когато останалите бягаха уплашено, и беше виждал толкова много тайнствени, свръхестествени и направо невъзможни неща, че не изпитваше никакъв страх, а само омраза към Пророческото племе и създанията на Феерия, която в огромната си част беше породена от завист и в по-малка степен се дължеше на спътника му — шептящото присъствие в съзнанието му, с което беше неразделен през последните три години.

Пророческото племе притежаваше силата да създава Светове. Защо и Адам не можеше да го прави? Но той нямаше клеймо, нито Книга Слова, а дори и да ги имаше, знаеше, че в него няма никакво сияние и че думите ще си останат да лежат безполезни върху страниците, колкото и да се опитва да ги събуди.

Гласът в главата му беше казал това — шепнещият Глас, който го беше извел от Хел и го бе върнал в Средните земи, Гласът, който го беше научил на толкова много неща, но който понякога все още го назидаваше или му се надсмиваше, като го наричаше безполезен, безмозъчен и слаб. Това бяха глупости, тъй като през изминалите три години Адам тренираше неуморно и тялото му беше станало мускулесто.

В началото той се чудеше чий е Гласът, който го наставлява. Преди три години беше видял как Безименният се бе появил в Облика си от една каменна глава, гравирана с руни… бе се борил със слепия Генерал на Пророческото племе и го бе убил. След което се беше опитал да обсеби Мади Смит, но не бе успял и се бе изгубил в реката Сън. Адам като че ли си спомняше също, че Безименният всъщност има име — то беше Мимир Мъдрият или Шепнещият — древно създание, изпълнено с горчива злоба към боговете и надарено със силата да влиза в умовете и да контролира действията и мислите на слабите духом.

Но тук вродената предпазливост на Адам притъпяваше яснотата на спомените му. Делата на боговете не бяха негова работа и като цяло той беше щастлив да остане в неведение по тези въпроси. Усещаше, че колкото по-малко си спомня за събитията отпреди три години, толкова по-малко вероятно е да си навлече гнева на спътника в съзнанието си.

Овен това имаше и някои компенсации. Невидимият му спътник притежаваше някои умения. Сега и Адам ги притежаваше. Имаше познания и инстинкти, които преди нямаше. Когато се върна от Долната земя, той с изненада установи, че може да ловува. Уби елен с голи ръце и одра кожата му, за да я използва по-късно, макар това да бяха умения, които никога преди не бе изучавал.

По-късно откри, че може и да се бие — както болезнено научи и една шайка планински бандити. Боравене с меч и лък и хвърляне на нож — всичко това му изглеждаше странно познато. Можеше и да язди кон, да лови риба, да се ориентира през нощта по звездите, до една имащи древни имена, които преди това той не знаеше.

Разбира се, в началото не беше силен, но ходенето и упражненията направиха тялото му по-здраво и когато стигна във Вселенския град, беше станал цяла стъпка по-висок и четиридесет и пет килограма по-тежък, отколкото беше по времето, когато напусна Малбри на четиринайсетгодишна възраст. Всъщност разглезеният, мързелив син на Айлийн Скатъргуд се бе превърнал в привлекателен млад мъж, умел във всички видове ръкопашен бой, говорещ четири диалекта и познаващ Добрата книга по-добре от най-старшите магистри на Ордена.

Името му вече не беше Скатъргуд, макар да продължаваше да се нарича Адам. Скатъргуд беше провинциално име, подходящо за селяк от Севера. Вместо това той беше приел името Гудуин — солидно име от Низините, на което можеше да се разчита, и измисли правдоподобна история, която да обясни присъствието му в Края на света.

Не че имам нужда от това сега, каза си Адам Гудуин. Не, след седмици издирване в града той беше открил наградата, която търсеше. Всъщност наградите бяха две и Гласът в главата му сякаш виеше от радост и ликуваше, като така засилваше страха, който Адам изпитваше от време на време (но който никога не беше споменавал): че нещото в главата му е умопобъркано.

— Адам? — повтори Маги.

Очите й бяха изразителни и златистосиви на цвят, като планински гранит. Всъщност бяха точно като очите на сестра й и когато Адам видя лицето на врага си, в него избухна нов изблик на омраза…

Разбира се, той не я беше виждал през последните три години, като се изключеха сънищата му, но тези очи не можеха да бъдат сбъркани, както и тези леко начупени устни и косата, събрана в дебела плитка…

„Защо просто не я убием още сега? И да изпратим главата й в торба на Пророческото племе?“

„Ти, глупако — прошепна спътникът му, — просто остави мисленето на мен, ясно ли е? И поне веднъж в живота си се опитай да бъдеш очарователен. Това момиче е изключително ценно.“

И така, Адам преглътна омразата си и се усмихна на момичето с най-подкупващата си усмивка. Може би усмивката му беше малко студена, но единственото, което Маги виждаше, бяха сините му очи, линията на челюстта му и хубавата му коса, която по момчешки падаше върху челото му…

„Добре — обади се спътникът му, — сега й кажи онова, което ти казах. Богове, бъди учтив! Забрави за маниерите си на селско момче, когато си тук, в Края на света!“

Тогава Адам протегна ръка и рече:

— Адам Гудуин, на твоите услуги. Маги Риди? Търсех те.