Джоан Харис
Руническа светлина (16)

12

— Избити? — повтори Маги Рида и гласът й прозвуча чужд за самата нея.

Тя знаеше, че трябва да чувства гняв — да е разтърсена, тъжна, недоволна, опечалена и шокирана от новината, която Адам й беше съобщил. Но в действителност преобладаващото чувство, което изпита, беше просто облекчение, че е била права, че усещането й през последните три години не е било просто плод на самотното й въображение, а сянката на една по-дълбока истина. А именно че силите, за които беше чела толкова ненаситно, бяха не само действителни, но и много по-зловещи, отколкото тя някога бе предполагала — сили, които можеха да унищожат десет хиляди човека за един миг и да застрашат съществуването на самите Светове.

Маги вече знаеше имената им. Това бяха имената, които беше виждала отново и отново на страниците на Добрата книга, имената, които я изпълваха с безпокойство и някакво трескаво вълнение. Аезир. Ванир. Пророческото племе. Огненият народ…

— Виждал ли си ги? — попита тя накрая. — Огненият народ — виждал ли си ги?

Адам кимна.

— Веднъж — рече той.

— Разкажи ми — подкани го Маги с блеснали очи.

— Ако го направя, няма да има връщане назад — предупреди я той. — Това ще унищожи живота ти, както стана с моя. И нещата, които ще научиш, нещата, които ще видиш…

Внезапно лицето на младия мъж се промени, по него сякаш премина сянка — очите му потъмняха, устата му се изкриви и ако Маги беше по-подозрителна по природа, може би щеше да й се стори, че изпод лицето му за кратко сякаш се бе появила друга физиономия — тази на по-възрастен и по-суров мъж, с усмивка, изпълнена с безкрайна злоба и коварство…

Но Маги беше твърде развълнувана, за да бъде възпряна от тази игра на сенките.

— Кажи ми какво знаеш — настоя тя.

— Добре — съгласи се Адам с усмивка. — Но после да не речеш, че не съм те предупредил.

 

 

И така Адам Гудуин разказа своята история. И докато Маги мълчаливо слушаше, тя осъзна, че изпитва странно усещане. Не удоволствие, макар че лицето й беше поруменяло. Не и гняв, макар че сърцето й биеше по-бързо от пръхтящите криле на ястреб, който ловува. Вместо това тя се чувстваше неочаквано жива — като създание, влязло в какавида, за да се появи месеци по-късно като нещо друго.

Фактът, че никога не е била близка със семейството си, че почти бе забравила братята си, които се бяха присъединили към Ордена, когато бе дете, вече нямаше значение. Що се отнася до чичо й Илайъс, Маги никога не го беше срещала. Въпреки това сега тези неща бяха без значение. Мъката, самотата, тъгата и вината — всичко това принадлежеше на миналото. Сега единственото сигурно нещо беше онова, което бяха извършили враговете й, както и убедеността, че те трябва да бъдат спрени.

— Този Огнен народ — каза Маги, — те са спечелили войната с хитрост. С измама.

— Така е — съгласи се Адам. — Те са непочтени. Нямат закони, нито чест. Подмамили са Ордена в Хел и са отприщили върху им Пандемониума, без да мислят за последствията. И точно затова сега виждаш Вселенския град в такова състояние — опустошен и потънал в хаос. Но на Север положението е далеч по-лошо. Там има портали, през които могат да преминат разни неща — не просто като сънища, а облечени в плът. Неща отпреди Бедствието, пуснати на свобода в събуждащите се Светове като носени от реката Сън останки.

Очите на Маги се разшириха от тревога.

— И ти това ли правиш? — попита тя. — Преследваш тези неща и ги връщаш обратно?

— Това правех — призна Адам, — но вече не.

— Какво се случи? — поинтересува се Маги.

— Не тук — отсече той. — Трябва да отидем някъде, където има светлина. Това място твърде много ми напомня за… Твърде много ми напомня за Седмия свят — тихо довърши той.

На Маги й беше нужно известно време, за да проумее думите му.

— Бил си там? — не повярва тя. — Наистина ли си бил там?

Адам кимна.

— Но как успя…?

— Не съм бил в Ордена — увери я той. — Никога не съм получавал Приобщаване. Затова, когато Огненият народ направи своя ход, само аз бях пропуснат и оцелях. Видях всичко. Понякога ми се иска да не беше така. — Той направи пауза. — Точно по тази причина сега трябва да ми се довериш. Затова имам нужда да ме разбереш. Сега, когато Ордена вече го няма, няма кой да продължи борбата. Няма никой, освен мен и теб, Маги.

Той я погледна умоляващо и Маги си каза, че никога досега не е виждала някой с толкова сини очи. Жителите на Края на света най-често бяха тъмни — Маги изглеждаше почти като чужденка — но Адам беше като слънцето над морето и тя беше заслепена.

— Мен? — възкликна тя.

Адам се усмихна.

— Но как мога аз…?

— Шшшът. Вярваш ми, нали?

Маги кимна.

— Така мисля — отвърна тя.

— Тогава постъпи както ти казах — рече Адам и извади от джоба си тънък бръснач с перлена дръжка. — Искам да стоиш съвсем неподвижна…

— Защо? Какво ще правиш?

— Ще ти покажа едно тайнство.

— Ще ме порежеш ли? — попита Маги.

— Силата изисква жертви. Повярвай ми, заслужава си.

Маги погледна бръснача. Мисълта, че той ще я пореже, леко я обезпокои, но тя знаеше, че кръвта е могъщо нещо. Каза си, че това може би е някакво посвещаваме, нещо като ритуала, при който се превръщаш в ученик, когато за пръв път влезеш в Ордена.

— Добре — съгласи се тя и протегна ръката си.

— Не. Свали шарфа от главата си.

— Защо? — изненада се Маги.

Тъй като беше възпитана според обичаите на Ордена, тя спазваше строги правила за благоприличие. Дори сега, когато Ордена го нямаше, да покаже косата си на непознат — на мъж, при това такъв, който не й е роднина — й се струваше почти непристойно лично.

— Трябва ли да ти обяснявам всичко? — укори я Адам, който започваше да губи търпение. — Хайде, Маги. Това е само шарф. Да не мислиш, че никога преди не съм виждал момичешка коса? Освен това там, откъдето идвам, само омъжените жени си покриват косата.

За момент Маги се колебаеше как да постъпи. Тя искаше да направи онова, което я караше Адам, но все пак то й се струваше някак погрешно. Причината не беше толкова в самата берга, колкото във всичко онова, което тя означаваше за нея. За Маги носенето на бергата я връщаше към по-почтени времена, времена, в които да бъде наричано „скромно“ беше най-голямата похвала, която едно момиче можеше да получи — това и „лишено от въображение“, което беше почти толкова добро, колкото и „послушно“. Откакто се помнеше, Маги се беше опитвала да бъде всички тези неща и подтикът да е покорна и сега и да изпълни онова, което Адам искаше от нея, беше почти непреодолим. Адам беше работил за Ордена. Това практически го правеше Екзаминатор. И езикът, който употребяваше — думите за саможертва, сила и тайнства — беше толкова близък до използвания от Ордена, че да му откаже каквото и да било, изглеждаше далеч по-лошо от това да си свали шарфа.

Бергата беше закачена около главата и раменете й в съответствие с модата, която някога беше разпространена и която някои по-възрастни жени още следваха. На Маги й бяха нужни няколко секунди, за да махне фибите, които я придържаха на мястото й. Под нея дългата й коса беше сплетена на плитка.

Адам кимна одобрително.

— Стой съвсем неподвижна — предупреди я той.

— Какво ще правиш? — попита го Маги.

— Изобщо няма да боли. Обещавам.

— Но това ще ти помогне, нали? Ще ти помогне да се бориш с Огнения народ?

— Довери ми се — успокои я Адам. — Това здравата ще ги нарани.

Маги се подчини и затвори очи, а той се протегна и разпусна косата й. Очевидно беше, че тя никога не е била подстригвана. Добрата книга не одобряваше късата коса при момичетата, точно както и дългата при момчетата. Всеки да е себе си и всеки да си знае мястото, учеше Книга Закони и макар че това правило никога не беше налагано в Малбри, Краят на света беше по-близо до Ордена и по тази причина там държаха повече на тези неща.

— Не забравяй, че това е саможертва — каза младежът с най-убедителния си глас. — Новите времена изискват нови закони. Нови обичаи.

Маги се поколеба за миг. Не беше суетна, но косата й беше единственото, което й бе останало от стария й живот. Тя си спомняше как майка й я разресваше всяка вечер, преди да си легне; как братята й дърпаха плитките й, когато играеха заедно.

И тогава тя отново отвори очи. Знаеше какво иска. Миналото си беше отишло. Майка й и братята й — всички те бяха мъртви и вината за това носеше Огненият народ. И ето че пред нея стоеше Адам и й предлагаше възможност да нарани враговете си, а тя мислеше само за косата си.

— Дай ми бръснача — ожесточено рече тя.

— Добре — съгласи се Адам с усмивка.

 

 

Пет минути по-късно работата беше свършена. Плитката на Маги бе изчезнала, а останалата й коса бе отрязана толкова късо, че на някои места се виждаше скалпът й. Адам реши, че не изглежда толкова зле. Косата на Маги беше къдрава и гъста и достатъчно скоро щеше да порасне отново. А под бергата или под друго покривало никой нямаше да отгатне, че на главата й има сребрист знак. Той се намираше върху тила й, точно там, където Гласът беше казал, че ще бъде.

Наложи се той да избръсне тази част — Маги не я виждаше, за да може сама да го стори — и когато разкри клеймото, Гласът в съзнанието му нададе триумфален вик и това накара Адам да трепне. Бръсначът леко подскочи и остави тънка пурпурна следа.

— Ох! — извика Маги.

— Намерих го — каза той.

След това сгъна бръснача и го прибра обратно в джоба си.

— Разбирам защо са го пропуснали — продължи той. — Предполагам, че още когато си била бебе, косата ти го е скривала.

— Какво е скривала? — попита Маги. — Моля те, Адам, кажи ми какво виждаш?

Сега в гласа й имаше напрежение и Адам усети как тя потрепери, когато той проследи руната с върха на пръста си. Като го направи, знакът сякаш стана по-ярък, като потъмняло сребро, което лъсва при полиране. Раздвоена форма, като отчупена клонка, която сега блестеше с призрачна светлина…

— Какво е това? — попита Маги.

— Знак — отвърна с усмивка Адам.

Маги вдигна ръка към врата си и внимателно опипа разкрития знак. Той леко пареше при докосване, но причината за това може би беше просто в необичайното усещане за обръснатия й врат.

— Откъде знаеше, че е там? — попита тя. — И какво означава?

— Потвърждава онова, което вече знаех. Ти си избраната — отново се усмихна той. — Онази, която всички ние търсим. Виждам могъщ Ясен, който стои до могъщ Дъб.

— Не разбирам — смутено рече Маги.

— Това са думите от едно пророчество, направено от знаменит Оракул, А това… — Той леко докосна руническия знак с върховете на пръстите си. — Това е Ак, Гръмотевичният дъб, и с негова помощ ние ще въздигнем Асгард.