Джоан Харис
Руническа светлина (95)

8

Мади и преди беше пътувала през Сън. Първо в Хел преди пет години, а по-наскоро и с Йормунганд. Смяташе, че знае правилата — дори се надяваше, че вече може би е посвикнала. Но когато навлезе в облака сянка, разбра колко глупава е била тази надежда. В Сън нямаше правила, нито съюзници или закони. Сън беше самото въплъщение на Безредието.

Локи веднъж беше описал Задгробния свят като удавяне в морето на изгубените сънища. Точно така се чувстваше и Мади, докато двамата с Йорги потъваха все по-дълбоко в сърцето на облака сянка.

Тук тя потърси сънищата, които й бяха носили успокоение в трудни времена. Сънища за далечни места, за океани и острови, сънища за маси, отрупани с храна, за демони и феерии, за воини и крале, за животни и говорещи птици. Сънища за летене, за кораби и далечни континенти. Но тук, в средата на облака сянка, сладките сънища на детството й не бяха нищо повече от фрагменти, изгубени във времето — проблясъци от едно далечно минало.

Вместо тях тук бяха детските й страхове — страхът от провал, от удавяне, от вълци, страхът от това да остане сама през нощта и оголените клони на дърветата да тропат по прозореца й, а лунната светлина да блести по пода. Тук бяха също и студената пот на кошмарите и чудовищата от всякакъв вид. Имаше я и истината, криеща се зад всичко това — страхът от загубата, смъртта на приятел, страхът от тъмното и осъзнаването на смъртта.

„Сънувай за живота си!“ — беше й казал Перт.

Но Мади нямаше представа откъде да започне. „Какво изобщо търся? — запита се тя с нарастващо отчаяние. — Тук няма нищо друго, освен мрак…“

И тогава чу гласа на Лудата Нан — „Нищо сънувано никога не се губи и нищо не се губи завинаги…“ — и внезапно истината й просветна. Каза си, че е очевидно. Не беше задължително да става така. Нищо не беше изгубено завинаги. Онова, което беше унищожено, можеше да бъде построено отново, невъзможното можеше да бъде постигнато. Мъртвите можеха да бъдат припомнени. Падналите можеха да бъдат изправени отново на крака. А от тъмнината…

Нека бъде светлина!

И внезапно пред Мади се появи светлина.

Видя баща си Джед Смит, какъвто беше, когато тя беше дете. Спомни си огнището на ковачницата, светлината в средата му и как наблюдаваше баща си да усуква, да върти и да прегъва стоманата, докато я кове, придавайки й най-различни форми. Там беше и сестра й Мей, която си играеше с кукли на тревата, както и Едноокият, старият й учител и приятел, познат на някои като Бащата на всички богове.

Там беше също и Лудата Нан Фей с котките и историите си. Както и Малбри, долината, зеленината, реката с малките й лодки, пасбищата високо в планините, слънчевата светлина върху зимния сняг, мирисът на сено през Месеца за жътва, първите лъчи над Хайндарфел след цели три месеца мрак.

Тук бяха започнали сънищата на Мади, в Малбри, под Хълма Червен кон. Накрая тя схвана, че точно това има предвид Лудата Нан. Пое си дълбоко дъх, затвори очи и се опита да задържи онова, което беше намерила. След това заби пети в хълбоците на Йормунганд и го пришпори обратно към Моста. И когато излязоха от облака сянка, тя призова съня с цялото си сияние и го запрати към Слънчевия щит в сърцето на Люлката, така че цялата сила на Аеск, Ясена, Яр, Строителя и Перт, Комарджията, го държеше, увиснал в руническа светлина като капка върху паяжина — късче от Света над Световете.

„Богове! — помисли си Мади. — Красиво е…“

Дали Генералът беше планирал всичко това? Беше ли предвидил този момент? Беше ли възнамерявал още от самото начало да привлече силите на Хаоса, така че когато настъпи моментът, той и другарите му да могат да използват вражеската мощ — безкрайната сила на Сън — за да построят Люлката на боговете навреме, за да отблъснат неприятелската атака? Знаеше ли, че нещата ще се развият така? Или просто беше преценил шансовете си и бе приспособил плана си „в движение“?

Но сега нямаше време за въпроси. Мостът дъга вече беше изчезнал наполовина и следите, които пламтяха по дължината на смаляващата се арка, избледняваха и се изчерпваха. Мади се опита да не гледа, но дори и един бегъл поглед бе достатъчен да разбере, че боговете са в лоша форма — изтощени, изправени срещу числено превъзхождащ ги противник и с кървящи рани, които Идун нямаше време да излекува.

С помощта на Мьолнир Тор все още успяваше да опази началото на Моста. От лявата му страна Локи в Облика си на горски пожар бранеше парапета, а зоркият като ястреб Хеймдал стоеше на стража. Фрейр и Фрейя удържаха дясната страна, Браги свиреше победен марш, а Ньорд и Скади се биеха рамо до рамо като двойка гигантски орли с криле, обгорени от ефимерите.

Сияйната лява ръка на Тир все още сечеше и вършееше срещу облака сянка, но дясната му ръка беше безполезна, с почти изчерпано сияние. Докато Мади се готвеше да се гмурне отново в Сън, Тир се спъна и падна на едното си коляно. Мостът се разтърси. Слънчевият щит примигна, а Вълкът Фенрис пристъпи да заеме мястото на Тир срещу напредващия неприятел…

Сега Мади бързаше отчаяно и се гмуркаше и изскачаше от Сън като совалката на тъкачен стан. Лудата Нан правеше същото и хвърляше сияния в небето. И от тези сияния бавно започна да се оформя Първият свят. Не приличаше на никоя от цитаделите, които Мади Смит някога беше виждала — все още нямаше нещо, което да я свързва в едно цяло. На едно място тя разпозна езеро в планините Фарнли Тайъс. На друго беше Залата на Спящите с висящите й от тавана сталактити. На трето имаше малка къщичка с ружи пред вратата — Мади осъзна, че това е старата къща на Нан с котките на прага. Там беше и църквата на Малбри, както и доковете, където беше жилището на Перт. А по-нататък се намираше катедралата „Свети гроб“ със стъкления купол и мраморния под. Ето там беше работилницата на Джед Смит. Там беше и уханието на дивия зюмбюл през пролетта и песента на дъждосвирците през лятото. Както и нивите с ечемик и козите високо по летните пасбища. А там — точно там — беше Хълмът Червен кон с тревата заешка опашка, растяща по единия му склон, а самият Хълм си стоеше, изваян от глина, сякаш никога нищо не се е случвало…

И след това всички го чуха — плясъка на криле в облака сянка, подобен на туптенето на гигантско сърце.

Сурт, Разрушителят, най-сетне се беше появил.

Мади чу звука и спря наполовина във, наполовина извън Сън.

Хеймдал видя появяването му и изруга.

Скади го чу и разпери криле.

Сигин го чу и хвана Локи за ръка.

Браги го чу и засвири песен за смъртта в ритъма на туптенето му.

Ангрбода го чу, усмихна се и каза на тримата демони вълци до себе си:

— Моментът настъпи, момчета. Накарайте Мама да се гордее.

Тир Смелото сърце го чу и погледна към Вълка Фенрис…

Етел го чу и затвори очи…

Локи го чу и си помисли — „Започна се…“.

Генералът го чу и разбра, че времето е дошло.

— Сънувайте! Всички вие! Сънувайте! — изрева той и гласът му беше достатъчно силен, за да заглуши плясъка на крилете.

Всички чуха заповедта и Аезир и Ванир се приготвиха да я изпълнят — дори Хеймдал и Скади, чиято лоялност към Один беше понесла не един удар през годините след Рагнарьок.

Даже Локи изпълни заповедта, прие Облика си на сокол и се гмурна с главата надолу в Сън, докато последното сияние от Камъка на целувките угасваше и вълната от сянка най-сетне се надигна и се сгромоляса върху Моста дъга, поглъщайки Слънчевия щит в търбуха си от мрак.

— Сънувайте както никога досега не сте сънували! — прогърмя гласът на Бащата на всички.

Нямаше време за повече обяснения. Нямаше време Мостът да бъде задържан повече. Той знаеше, че играта е отчаяна, а залозите — много високи. Беше опит да използват мощта на Сън срещу силите на Хаоса и с един-единствен удар да възстановят равновесието на Световете, да издигнат Асгард, да върнат могъществото на боговете и да запокитят махалото отново назад, като поставят Реда на мястото му.

Но ако Разрушителят се измъкнеше от облака, играта свършваше. Всичко беше на косъм — времето им беше свършило, Мостът беше изгубен, а Асгард — крепостта, в която можеха да се появят в истинския си и най-могъщ Облик, още не беше завършена. Което означаваше, че веднага щом Мостът изчезне, ще им се наложи да се изправят срещу врага в човешкия си Облик — с обърнати руни — и Сурт ще ги унищожи завинаги с едно махване на обвитите си в пламъци криле.

— СЪНУВАЙТЕ! — гневно изкрещя Один за последен път, когато видя как счупеният Мост поддава. Всички Ванир — Хеймдал, Скади, Ньорд, Фрейр, Фрейя, Браги и Идун — преминаха в птичите си форми и се разпръснаха в облака от сънища. Късове руническа светлина проблясваха от облака, но в бъркотията никой не можеше да види каква част от Асгард остава да бъде построена. Беше ли просто замък в небето или можеше да е Цитадела?

Под него Тор с Мьолнир в ръка се опитваше да запази равновесие върху остатъците от строшения Мост. Тор не беше сънуващ, но разбираше неотложността на заповедта на Генерала. Той се опита да призове Асгард от облака с ефимери, но единственото, за което успя да се сети, беше Сив, жена му, която седи пред огледалото си и разресва златистата си коса…

Сив се справяше малко по-добре. Обзавеждането винаги е било по-важно за нея, отколкото за Тор, и тя разполагаше с пет години да измисли как ще изглежда залата й в Асгард. Килими, колони, гоблени, мраморни подове и позлатени столове, легла с балдахин и кафези за гълъби — всичко това се оформяше със скоростта на Сън, докато Светлокосата Сив го призоваваше от облака.

Локи се чудеше какво да прави. Жената змия, изпратена да го убие в онзи първи ден на Хълма Червен кон, беше предсказала, че той няма да има зала в новия Асгард. Недоверието на Локи към оракулите може и да беше параноично, но от самото начало той беше приел, че или боговете ще му откажат да влезе в новата Небесна цитадела, или че ще падне в битката, преди тя да бъде завършена. Нито едната възможност не му се нравеше особено и сега той беше изправен пред труден избор — да сънува, че Асгард е на мястото си, без да има каквато и да е гаранция, че той самият ще има полза от това, или да се откаже, докато е време, да пести сиянието си и да побегне през откритото небе.

Само Съпружеството стоеше на пътя му, но докато Сигин беше заета, той реши, че в Облика си може би има шанс.

Присви очи и насочи сиянието си върху Ех. Тя проблесна върху средния му пръст като тясна златиста лента от светлина. Хитрецът тайно оформи с пръстите си руна. Беше Тир и острието му беше малко, но остро.

Той хвърли поглед към профила на Сигин. Тя явно изобщо не се досещаше за плана му. Очите й бяха затворени, а искреното й лице беше дълбоко съсредоточено. Той се запита какво ли ще прави тя, ако я напусне? Тя не можеше да приеме формата на птица…

„Хайде сега — каза си Локи, — не е това моментът да откриваш, че имаш съвест.“

Той приближи още руната Тир. Съпружеството започнала свети. То гореше, а той продължаваше да държи руната и си мислеше — „Съжалявам, Сиг. Трябва да тръгвам. Не съм от онези, които ги бива за съпрузи…“.

Точно в този момент избледняващият Мост се наклони ужасно. Локи изгуби равновесие и падна. „Стига толкова — рече си. — Махам се от тук…“

Но докато се готвеше да смени Облика си, усети как ръката на Сигин хвана неговата и тя го повлече към някакъв сън за място, което наподобяваше пещерата при Спящите, само дето там той не беше затворник и в краката му играеха две момченца с червена коса…

Сигин от съня се усмихна на Локи. Усмивката й не беше особено успокояваща — бе твърде майчинска — но въпреки това беше мила.

— Къде сме? — попита Хитрецът.

— У дома — отвърна тя.

— У дома? Къде?

— В Асгард, разбира се — каза тя с усмивка. — Не си ли спомняш? Твоята зала в Асгард?

— Аз нямам зала в Асгард — възрази Локи. — Забрави ли? Оракулът ми го каза.

— Тогава сподели моята — засмя се Сигин. — Има достатъчно място за двама.

— Не ме разбирай погрешно. Искам да кажа, това е много щедро, но аз всъщност не се нуждая от…

— Всеки се нуждае от някого — настоя тя. — Всеки — дори някой като теб — се нуждае от дом, в който да се прибира.

Желанието на Хитреца да избяга отстъпи за момент пред любопитството.

— Какво? — не повярва той. — Ще ме прибереш? След всичко, което съм сторил? Все пак едва ли мога да бъда наречен верен съпруг…

— Разбира се, че ще го направя — увери го Сигин.

— Трябва да си луда — натърти Локи.

— Значи съм луда — съгласи се Сигин. — Кого го е грижа? Сега сънувай!

„Защо не?“ — каза си Локи и затвори очи.

След това влезе в облака сянка.

Около него боговете правеха същото. Фрейр сънуваше банкетни зали, Фрейя — огледала и бижута, Хеймдал — хоризонти и хълмове, а Етел сънуваше Балдер — отдавна изгубения си син, със съвършена, изпълнена с обич яснота.

Скади сънуваше зала от лед, Ньорд — зала в морето, Идун — овощни дървета и градини, Браги — музика.

А Перт и Слейпнир сънуваха стени — стени, дебели колкото човешки бой, назъбени бойници, валове, насипи, подвижни мостове, парапети и кули.

Вече им оставаха само секунди, но в Сън времето течеше различно и секундите им бяха напълно достатъчни — стига сянката на черната птица да бъдеше задържана. Сурт вероятно усети, че е неотложно да побърза. Плясъкът на крилете му стана по-силен. Върховете им докоснаха Моста…

Сега само Тир и демоните вълци стояха между Асгард и Хаоса. Фенрис, Черепът и Големият К бяха заели позиции край последната останала част от парапета, готови да нанесат удар, когато черната птица се появи. Макар че не бяха сънуващи, а опитни Гълтачи, тримата на свой ред влязоха в облака сянка с челюсти, готови да хапят, с пламнали от ярост очи и оголени зъби. Всяка секунда беше ценна. Всяка секунда беше шанс да отмъкнат победата дори когато Мостът дъга се разтвореше във въздуха…

— СЕГА! — разнесе се отгоре гласът на Перт. — Дайте всичко, на което сте способни!

Тир Смелото сърце, чиито сили никога, дори и в най-добрите времена, не му бяха позволявали да лети, усети, че започва да пада. Обликът му му изневеряваше. Сияйната му ръка примигна и взе да угасва. Под него, далеч под него, беше Краят на света — шахматна дъска от светлини и сенки.

До него Вълкът Фенрис го изгледа преценяващо. Златисто сивите му очи блестяха.

— Мислиш ли, че можеш да яздиш на гърба ми, новобранец?

Захар погледна надолу.

— Къде отиваме? — попита той.

Фенрис кимна към облака.

— Мой човек — обади се Черепът, — нямаме никакъв шанс.

— Това е Сурт — додаде Големият К. — Сурт, човече. Разрушителят…

— Да — оголи зъби Фенрис. — Викам да влезем там, вътре, и да му сритаме задника.

Черепът и Големият К се спогледаха. Под тях от Моста не беше останало нищо, освен въздух.

Захар преглътна мъчително.

— Звучи като план. — Той се хвана с две ръце за козината на Фени.

Фени изръмжа одобрително.

— Новобранецът рече, че имаме план. С мен ли сте, момчета?

След това той разтвори челюсти и скочи към приближаващия облак, надавайки вой точно когато краят на крилото на Разрушителя се спусна като острие върху Бифрост.