Джоан Харис
Руническа светлина (87)

9

— Какво става, в името на Хел? — изкрещя Локи и се вкопчи в Моста, опитвайки се да махне Ньорд от гърба си. — Оценявам жеста ти, Ньорд, но ако можеш само да разкараш ноктите си от мен…

Но докато изричаше тези думи, старият морски вълк вече беше възвърнал Облика си. Истинския си Облик, с непокътната руна и в традиционната премяна — синя люспеста туника и харпун — в която винаги го изобразяваха хората.

— От това ще ми остане белег — оплака се Хитрецът, поглеждайки към рамото си, и след като огледа себе си, а после и колегите си, се ухили и добави: — О! О, да.

В Сън, разбира се, нямаше физически закони. Всичко беше възможно. В Сън обезобразяването, причинено от Времето и дори от Смъртта, можеше да бъде върнато назад. А Бифрост беше нещо от сънищата, родено от пролуката в Хълма Червен кон и понесло с необикновена скорост групата от богове и демони далеч от царството на Хел.

Сега всички те бяха точно като Ньорд — руните им не бяха обърнати, бяха неопетнени и млади и отново въплътени в своя древен Облик. Жътварят с проблясващия си меч, Ловджийката с камшика си от руни, Тор с Мьолнир в ръка, Фрейя, блестяща като слънцето. Етел вече не беше раздърпана. Нан Фей вече не беше стара. Сив (която вече не беше тантуреста) сияеше от щастие. Китарата на Браги отново беше настроена. Дори Идун, която обикновено не се вълнуваше от обичайните неща, изглеждаше по-съсредоточена от обикновено и ръсеше шепи цветя от бързо летящата дъга.

Тир, в Облика си на бог на войната, беше в пълна броня в червено и златно, а ръката му, която в Древните дни беше отхапана от Фенрис, сега сама по себе си беше мисловно оръжие — блестяща ръкавица от руническа мощ, която съскаше и пращеше от енергия.

Ангрбода, чиято природа като дете на Хаоса й позволяваше да приема всяка форма, която избере, изглеждаше почти както обикновено, но Фенрис, Черепът и Големият К се бяха превърнали във вълци. Бяха по-едри и по-зловещи, отколкото някога са били в Сън, и сега във вида им нямаше нищо тромаво или дори смътно забавно. Зъбите им бяха дълги колкото мъжка ръка до лакътя, козината им беше изпълнена с електричеството на руническата светлина. Тир, който, макар и да беше по-висок от обикновено, все още имаше предпазливия вид на Захар, пристъпи няколко крачки напред, когато ги видя и насмалко не падна от Моста дъга.

От гледна точка на Локи най-хубавото беше, че вече не е затворник. Фината златна верига около китката му беше изчезнала, макар Съпружеството още да беше там, сега под формата на прост златен пръстен, който проблясваше на средния му пръст и който не можеше да свали колкото и да опитваше.

Сигин стоеше до него, облечена в зелено и сиво, а руната Ех проблясваше на челото й. В този Облик тя беше красива и Хитрецът леко се изненада, че никога преди не го е забелязвал.

Той опита едно заклинание. Руната му се изпълни със сияние и от нея се изстреля поток от светлина, който беше като внезапно лумване на пламък.

— Това ми харесва! — рече той и отново се ухили. — Ако ще умирам днес, то поне мога да изглеждам превъзходно, докато го правя.

Етел попари ентусиазма му с поглед.

— Пази си сиянието — посъветва го тя. — Ще имаме нужда от всяка негова искрица.

Локи присви очи към черния облак, който все още ги следваше от Хел.

— Добре. Разбрах какво искаш да кажеш — увери я той. — И така, къде по-точно отиваме?

— Ще изпълним моето пророчество. Мислех си, че то е достатъчно ясно…

— Ясно? — не повярва Хитрецът. — И какво му е ясното?

— Как се чувстваш, когато те държат в неведение? — дяволито му се усмихна тя.

Локи отвърна с груб жест.

— Дръж се възпитано и тя ще ти каже — увери го Сигин.

— Добре, добре.

Етел отново се усмихна.

— „Виждам могъщ Ясен, който стои до могъщ Дъб.“ Разбира се, вече знаем кой е Ясенът и много скоро ще се срещнем с Дъба. И двамата са важни за повторното построяване на Асгард. „Виждам високо да се издига Дъга, наследство от измамената Смърт.“ Сигурна съм, че разбирате, че тази част се отнася за скорошните събития в Хел.

Хитрецът се намръщи.

— Това поне беше напълно ясно — отбеляза той с пресилена учтивост. — Аз бях примамката, с която възнамеряваше да подмамиш Хел да наруши клетвата си, което на свой ред щеше да освободи с пълна сила Сън в Световете, и предполагам, че с тази сила ти — вероятно с помощта на Генерала — предлагаш да построиш отново Асгард. Не е лошо той я погледна мрачно, — макар и малко… рисковано.

Локи мълчаливо си обеща, че ако някога види отново Генерала, ще му каже какво мисли за него. Вече два пъти Один беше използвал военна хитрост, която включваше предаването на Локи на враговете точно преди Рагнарьок. И двата случая бяха неприятни. И ако се съдеше от предишния опит, то вероятно следващите двайсет и четири часа щяха да приключат със смъртта на боговете, Свършека на Световете и много излишен шум. Точно сега Хитрецът чувстваше, че онова, от което най-много има нужда, е спокойствие и хармония, за предпочитане на някой остров с хамаци и много красиви момичета.

Етел продължи с пророчеството:

— „Но Предателство и Клане, ведно с Лудост по небето

яздят.

И когато Дъгата се счупи, Люлката ще падне…“

— Което никак не ми звучи добре — отбеляза Локи. — Та ако може да ме оставите, преди да започнат предателството и клането…

— Твърде късно е — каза Етел не без известна доза съчувствие. — Бедствието вече е започнало. Нямаме друг избор, освен да се бием и да се надяваме, че планът на Генерала ще проработи.

— Планът на Генерала… Така си и мислех.

Настъпи дълга и зловеща пауза, докато Хитрецът преценяваше отново събитията. Каза си, че е трябвало да се досети, че няма да се измъкне толкова лесно. Надяваше се, че когато Генералът най-сетне се появи, настоящият му Облик ще се окаже нещо непривлекателно — прасе, Глава без тяло или може би беззъба старица. Локи реши, че това поне ще е някакво възмездие. Така щяха да са почти квит.

Пейзажът около тях се размазваше и въртеше, докато накрая спря да се движи, когато Мостът през Небесния свод зае мястото си над катедралата, която някога беше известна като Люлката на боговете, а сега беше мястото на Свършека на Световете или както го наричаха хората, Апокалипсиса.

— Апокалипсис — каза Локи накрая, — изобщо що за дума е това?