Джоан Харис
Руническа светлина (94)

7

Маги Риди наблюдаваше небето от развалините на Края на света. Тя се намираше в пълна с отломки уличка от по-светлата страна на катедралата, от която можеше да следи развитието на събитията. Облакът сянка беше разполовил площада с такава лекота, сякаш беше ябълка — половин катедрала, половин арка, половин мраморен фонтан, чиито струи продължаваха весело да бликат от стотиците уста на херувимите…

При мястото на срещата между светлината и мрака колоната сияние от Камъка на целувките се виеше нагоре към бурното небе и създаваше решетка, която сияеше като северните светлини.

Без съмнение беше красиво и въпреки това Маги го мразеше. То беше причината за смъртта на Адам. Когато бъдеше завършено, щеше да се превърне в Небесната цитадела на Аезир — крепостта на Огнения народ.

Сега Маги разбираше защо хората го наричат „Люлката“. Тя самата беше правила някога такива плетеници от конци в дните преди Блаженството. Старите хора ги наричаха „котешки люлки“ и Маги си спомняше как майка й и братята й, й показваха по какъв начин да държи копринените конци точно така, между пръстите — и да прави онези сложни форми, като например паяк, изплитащ паяжина…

Сълзите щяха да й донесат облекчение, но тя докосна очите си и откри, че са сухи. Нямаше значение — това щеше да дойде по-късно. Дори отмъщението щеше да се наложи да почака. За момента тя трябваше да защити детето си.

Погледна надолу към кървящата си длан, където я бе порязала руната на Мади. Свали каквото беше останало от бергата (която сега не беше нищо повече от парцал) и го притисна силно към раната. Руната Ак на врата й я сърбеше и пареше като ухапване от насекомо. Маги сгъна пръстите си. Добре. Щетите бяха незначителни.

Насочи поглед към онова, което непосредствено я заобикаляше. Улиците зад гърба й бяха пусти, а срещу нея имаше облачна стена. Доколкото виждаше, тя можеше да е последният останал жив човек. Взривът на сиянието от Камъка на целувките беше избил всички в катедралата и по нищо не личеше дали целият Край на света не е бил сполетян от същата участ.

Но Маги беше свикнала да е сама. Катакомбите под стария Университет можеха отново да й послужат за убежище срещу онова, което излизаше от облака сянка. Там, долу, имаше храна, подслон и книги. Можеше да запечата входа с руни и след като облакът отминеше (което вероятно щеше да стане), щеше да има време да планира отмъщението си.

Тя отново погледна нагоре към Люлката, след това обърна гръб на облака сянка. Университетът не беше далече, можеше да стигне дотам за по-малко от пет минути. След това, що се касаеше до Маги Риди, Свършекът на Света можеше да настъпи — тя и нероденото й дете щяха да са в безопасност, скрити под земята и обвити в сияние.

Тя побягна, докато сянката се спускаше върху Камъка на целувките и Слънчевият щит се превърна в малко късче светлина, а Мостът дъга започна да поддава и от него върху Края на света се посипаха парчета призматичен блясък.