Джоан Харис
Руническа светлина (41)

13

Мади познаваше града само от историите. Нат Парсън беше пълен с разкази за Вселенския град с неговите зелени паркове, изискани зали, куполи от стъкло, златни шпилове, пристанище с платноходи и Единното море, което се простираше до хоризонта. Но Нат Парсън бе склонен да преувеличава и като се имаше предвид, че никой в Малбри не можеше да му противоречи (поклонението беше скъпо нещо и никой не се беше връщал от Вселенския град вече близо четирийсет години), Мади винаги беше смятала, че неговото описание на мястото е доста поукрасено и действителността ще е много различна.

Въпреки това тя се оказа неподготвена за видяното. Мрачните и зловещи катакомби, тунелите, които толкова наподобяваха Долната земя, и скритите библиотеки, гъмжащи от плъхове, приличаха по-скоро на развалините на империя, отколкото, на какъвто и да е град. Докато разучаваше лабиринта под древните сгради, тя откри, че се възхищава на изобилието от богатства, изоставени тук — парчета от потъмнели сребърни съдове, нарязани и скрити от грабители, които се бяха изгубили в мрака и чиито кости все още се въргаляха в катакомбите, мраморни блокове, съборени арки, необработени скъпоценни камъни, искрящи като въглени, и книги — стотици, хиляди книги, някои пълни с книжни червеи, други все още непокътнати; някои заключени, други кодирани; някои богато илюстрирани, други написани на чужди езици, трети съдържащи карти и рисунки на Света отвъд Единното море.

На Мади й се искаше да има време да поразгледа. Със сигурност сред тези забравени неща можеше да се надява да открие и Стареца. Но тя също така трябваше да намери и Маги Риди, защото, ако всичко, което подозираше, се окажеше истина, беше само въпрос на време Пророческото племе да успее да стигне в Края на света. А Мади се нуждаеше от Стареца — не просто защото Один й беше казал да го намери, а защото тя самата смяташе, че Старецът е Шепнещият и че може да го използва, за да докаже на останалите богове, че Маги е невинна пионка в ръцете на техния враг.

Но тя трябваше първо да намери близначката си и да се опита да й обясни истината. Знаеше, че това може да се окаже трудно. Маги беше жител на Края на света и бе възпитана при режима на Ордена. Мади предполагаше, че сестра й е вярваща и следва написаното в Добрата книга, че е готова да повярва в измамите на Мимир и да се превърне във войник на Безименния. На Едноокия му бяха нужни шест години, за да научи Мади на онова, което тя трябваше да знае. Тя на свой ред, при това в най-добрия случай, разполагаше само с дни, за да се убеди, че Маги е подготвена.

Люлката падна преди векове, но Огънят и Хората ще я

вдигнат отново

с една целувка, само за дванайсет дни, на Края на света,

дар от гроба.

Аезир (твърде прибързано) бяха решили, че дванайсетте дни от пророчеството се отнасят до изграждането на Асгард. Сега на Мади й се струваше доста вероятно те да са оставащото време до Рагнарьок, независимо дали боговете са готови, или не.

Бяха минали цели два дни, откакто Етел беше изрекла пророчеството. Това означаваше, че остават само девет дни да открие Стареца, който можеше да е погребан навсякъде. Девет дни, за да намери сестра си и да я убеди, че не тя е врагът.

И така, Мади напусна катакомбите и като осветяваше пътя си с помощта на Сол и се държеше с една ръка за гривата на Йорги, успя да намери път към Университета.

Излязоха малко на юг от Великия манастир — някога място, предназначено за медитация — който наскоро беше превърнат в оживен пазар, пълен със сергии и търговци. Мади имаше късмет, че се появи точно там, защото между тълпите от чуждоземни, робите, танцьорите и артистите, забулените и боядисаните жени, крадците и джебчиите, главорезите и наемниците дори една селянка от Севера и странният й кон не биеха много на очи.

Тя се опитваше да не привлича внимание, но откри, че й е трудно да подмине куче с две глави, танцуваща змия или мъж, който продава отрязани пръсти.

„Какво място е това?“, запита се тя, докато се скиташе от една плячкосана зала в друга, между паяжини и полилеи, като избягваше пукнатините в мраморния под и сякаш чуваше глъчката на непознатите гласове на отдавна забравени духове. Очакваше да открие някое светилище на Ордена или монумент на победените си врагове. Това би било подходящо. В края на краищата десет хиляди души бяха умрели в името на онова, в което вярваха. За своя изненада Мади установи, че изпитва по-голяма симпатия към мъртвите си противници, отколкото към жителите на Края на Света, които се бяха отдали на търсенето на удоволствия и печалба сега, когато нямаше закон и ред.

— Искате ли да си купите амулет, госпожице?

Мади се обърна и видя, че към нея се обръща един пътешественик, чието лице бе почти изцяло скрито зад мърляв жълт шарф. Високата му фигура беше облечена в цветните одежди на Външността.

— Амулет ли? — попита Мади.

Пътешественикът се засмя и на Мади й се стори, че зърна блестящи сини очи над жълтия шарф.

— Заклинание за любов, госпожице? Май имате нужда от такова.

— Наистина не ми е нужно — поклати глава тя.

— Тогава може би заклинание за късмет? Истинско, още от Древните времена. За вас ще струва само два бита.

Като не спираше да се усмихва, пътешественикът извади един поднос. Той беше отрупан с парчета черна скала. Приличаха на шлаката от ковашката пещ на Джед Смит — бяха леки, с остри ръбове и осеяни с дупки. По повърхността на някои имаше миниатюрни кристали, а други искряха в цветовете на дъгата.

— Нямам два бита — отвърна Мади.

— О, хайде стига — не се предаваше пътешественикът. — Това е истинско парче от Асгард. Превърнат в пепел от самия Крещящ господар Сурт. Валяла е по полята като черен дъжд. Хайде, направете ми предложение.

Мади скришом оформи с пръсти Бяркан. В кръга между палеца и показалеца й проблесна руническа светлина в цветовете на дъгата.

— Значи виждате цветовете, а? — Пътешественикът се вгледа по-внимателно в Мади и тя отново мярна очите му над жълтия шарф.

В началото го беше помислила за по-възрастен, но очите му бяха бистри и блестящи. Тя предположи, че е най-много четирийсетгодишен, може би дори по-млад.

— Ако бях на ваше място — каза й той, — не бих правил това. Твърде много хора ви наблюдават и бързо ще се заинтригуват.

Мади пропъди руната Бяркан. Между пръстите й примигна слаб отблясък на яркосиньо. Дали не си въобразяваше? Вероятно. Беше се случвало толкова много пъти преди. Старият й приятел беше мъртъв от три години и тя продължаваше да го вижда навсякъде — на прозореца на някоя карета, седнал до фонтан, сред тълпата в пазарен ден или крачещ край пътя. Болеше я — вероятно винаги щеше да изпитва тази болка. И въпреки това тя почти се страхуваше от момента, когато вече няма да вижда Едноокия, да речем, в лицето на пътешественик от далечния Север, дошъл в Края на света…

Погледна мъжа по-внимателно.

— Не ви ли познавам отнякъде? — попита го.

Пътешественикът сви рамене.

— Може и така да е — отвърна той. — Бил съм на много места.

Този глас й беше твърде познат. В сърцето на Мади затуптя надежда. Тя се пресегна и дръпна шарфа, увит около главата на пътешественика, и така разкри лицето му изцяло. Кривата и малко неправилна уста, косата, прибрана назад с лента, играещите, весели вежди — всичко това й беше повече от познато, но лицето беше на непознат.

— Извинете ме? — Пътешественикът повдигна вежди.

Тя извърна поглед.

— Помислих ви за другиго — оправда се тя.

— Аха, е, такъв е животът — каза пътешественикът и посочи своя поднос със стоки. — Вземете си от тези малки парчета скала. Човек не би допуснал, че са част от нещо, което се е носело в небето. Погледнете ги сега — целите са изгорели. И въпреки това в тях има сияния, подобно на семена, чакащи да покълнат…

Мади го погледна.

— Сияния — повтори тя и взе един черен камък. — И къде ги намери?

— Около града е пълно с тях — отвърна той. — Разбира се, ако знаеш къде да търсиш. Повечето по-големи са събрани, но човек все още може да намери тук-там да се въргалят парчета. Разбира се, има и разни истории…

Мади се сети за Хълма Червен кон.

— Какви истории?

— Обичайните. Че това са останките от Небесната цитадела, която паднала по време на Бедствието. Парчета от Сън, които Огненият народ донесли, за да построят моста между Световете…

— Как се казваш? — попита Мади.

— Какво значение има името? — сви рамене пътешественикът. — Наричайте ме господарят Перт, ако ви харесва. А вие може да сте дамата Мадона. И тогава и двамата можем да се преструваме, че не сме просто палавници, които тършуват из следите, останали от боговете.

По гърба на Мади премина тръпка. Тя оформи отново руната Бяркан и погледна през пръстите си към него. И този път видя следата му — червена като сърцето на роза в разгара на лятото, която блестеше като сигнален огън, а върху ръката му имаше форма от светлина…

Рунически знак?

— Покажи ми ръката си — нареди му тя.

— Какво? Тук ли? — погледна я озадачено Перт.

— Дай си ръката — настоя Мади, сграбчи китката му и вдигна ръкава на синята му роба.

Тя беше там — нова руна с розово-червен цвят и сиянието пламтеше в нея:

— Какви игри играеш? — изсъска Перт и свали ръкава си, за да прикрие знака. — Това не са детски игрички, момиче. Ако още един път ми извъртиш този номер, най-вероятно ще свърша окован във вериги. Или дори ще увисна на въжето.

— Съжалявам — каза Мади. — Не знаех.

— Разбира се, това е просто татуировка — продължи той. — Направих си я в деня на „Свети гроб“ след твърде много халби бира. После осъзнах каква глупост съм сторил — не знам какво ме беше прихванало. В края на краищата, последното нещо, от което се нуждая, е още отличителни белези.

Мади кимна. Тя се замисли. Знаеше, че руната не е татуировка. Дали Перт наистина вярваше, че е?

— И така, какво означава тя? — попита тя накрая.

— Просто името ми — поклати глава той. — Пише Перт на някакъв чуждоземен език. Би трябвало да ми носи късмет, но досега само ми е навличала неприятности.

— Наистина ли? — учуди се Мади. — И защо така?

Перт отново поклати глава.

— Бих предпочел да не обсъждам това тук. И ако имаш поне малко здрав разум, и ти ще скриеш своята. Да, разбира се, че я виждам — каза той. — Върху дланта ти. В името на боговете, носи ръкавици. Ордена може и да го няма, но в този град има търговци на роби, които биха платили добри пари за момиче като теб — естествено, ако преди това не те линчуват.

Мади пъхна ръка в джоба си и се намръщи. Имаше толкова много неща, които не знаеше за обичаите в Края на света. Търговци на роби, наемници, крадци — как, в името на Световете, щеше да намери сестра си? Перт, който или каквото и да беше той, със своя рунически знак и купчината си камъни едва ли можеше да е съюзник, на когото да се довери. Но можеше ли да й помогне да открие Маги? Или щеше да е по-добре да продължи сама?

Тя отново го погледна през Бяркан. Да, в цветовете му имаше измама — през сиянието му преминаваше златистозелена нишка. Мъжът беше повече от способен да я излъже, да я продаде, да открадне от нея или да я изиграе. Тя усещаше, че е правил тези неща и преди. И въпреки всичко това Мади не почувства злина в него — нямаше истински следи от злонамереност. Реши, че е достатъчно безобиден, стига да не му доверява кесията си. Освен това тя отчаяно се нуждаеше от водач в този подобен на лабиринт град.

— Чуй ме, Перт — най-сетне рече тя. — Това място ми е непознато. Може да се нуждая от помощ. Навярно ще можем да си помогнем взаимно.

Перт, изглежда, не беше убеден в думите й.

— Така ли? — каза той. — Нали нямаше и два бита?

Мади щракна с пръсти и призова руната за пари Фе. Тя проблесна предизвикателно в дланта й, искряща с цвета на златото.

— Хубав номер. — Сините очи на Перт веднага светнаха.

— Ще те науча как да го правиш.

— Става! — ухили се Перт и двамата си стиснаха ръцете. — И така, какво търсиш в Края на света? И що за кон е този?

Той погледна с присвити очи Йормунганд, който очевидно проявяваше интерес към прясната риба, изложена на близката сергия. Докато го гледаха, Конят лениво изяде един кралски морски рак, сякаш беше стиска сено.

— Не! — Мади дръпна юздата на Йорги.

Морският кон вдигна отегчено очи към небето. За момент краката на рака като на паяк мърдаха и драскаха в отворената му уста. След това се чу хрущене, последвано от доволно цвилене.

Продавачът на сергията с риба невярващо разтри очи.

— Видя ли това? — попита той Перт.

— Какво да видя? — невинно отвърна Перт.

— Този кон — каза продавачът на риба, който изглеждаше потресен.

Перт го изгледа съчувствено.

— Знам как се чувстваш — любезно успокои той мъжа и го прегърна през раменете. — От долнопробния алкохол, дето го продаваха тук миналата нощ, може на всеки да започнат да му се привиждат разни неща. Ако бях на твое място, щях просто да поседна, та да ми починат краката за малко…

Продавачът на риба, който беше едър мъж, се отпусна тежко на земята. Докато го правеше, Мади забеляза как Перт сръчно свали кесията от колана му. Тя му хвърли предупредителен и гневен поглед, а пътешественикът й отвърна със слънчева усмивка.

— Хайде да вървим — изсъска Мади и задърпа Йорги през тълпата.

Перт се ухили и ги последва, като продължаваше да носи своя поднос с камъни.

— Това ще бъде забавно — отбеляза той.

Йорги се оригна и замириса на риба.

Мади отчаяно затвори очи.

И всички заедно се отправиха към Вселенския град.