Джоан Харис
Руническа светлина (60)

8

Етел никак не беше доволна, когато разбра, че са изоставили Локи.

— Оставихте го там? Как можахте? — попита тя, когато Хеймдал й обясни какво се е случило.

— Нямахме избор. — Хеймдал имаше мрачен вид. — Освен това той самият искаше това.

— И откога това има значение? — неодобрително изсумтя Етел. — Ние имаме нужда от него!

Но Етел беше малцинство. Повечето от останалите бяха по-скоро склонни да смятат тази загуба за благословия. Сив не криеше радостта си, докато Фрейя бършеше очите си с носна кърпичка, опитвайки се да се престори (безуспешно), че не е крайно доволна от това, че са изоставили Хитреца.

Тор, изглежда, се чувстваше виновен, че са избягали. Браги пееше тъжна песен. Фени рече: „Това е гадно, човече“, Скади беше изпълнена с презрение и обясняваше на Аезир, че през цялото време е знаела, че Звездното куче ще избяга. Тя гледаше с насмешка Идун, която явно все още таеше абсурдната надежда, че Локи скоро ще ги настигне — може би от другата страна на реката…

— Така или иначе — подхвана Хеймдал, — защо ни е нужен повече? Знам, че държиш на него, Етел, но трябва да признаеш, че той създава неприятности. Не ни е необходим, за да стигнем до Края на света…

— Въпросът не е в това — възрази Етел, а обичайно ведрото й лице сега беше изопнато и разтревожено. — Няма да продължа без него. Ако трябва, ще чакам сама.

— А ако не се появи?

— Ще се появи.

— Това пророчество ли е? — попита Хеймдал.

— Какво искаш да кажеш? — погледна го остро Етел.

— Явно знаеш повече от мен, това е всичко — сви рамене Хеймдал.

— Пророчествата са нещо опасно — уморено отбеляза Етел. — В началото те значат едно, а накрая се оказва, че са означавали точно обратното. Локи трябваше да е тук. Поне така си мислех…

Вече бяха стигнали до средата на моста и Ридиан беше останал зад тях. Луната се издигаше високо, звездите светеха ярко, а отсрещният бряг на реката се виждаше ясно, докато зад гърбовете им от страната на Ридиан бледата мъгла висеше тихо и потискащо като подвижна стена. Всички усетиха как настроението им се подобри, когато се отдалечиха от града на духовете, и дори Хеймдал потрепери при мисълта, че не само Локи, но и всички те можеха да останат там, удавени в сенките, отслабени и изгубени — бледи отражения на самите себе си…

Хеймдал тихо изруга. Ненавиждаше мисълта, че по някакъв начин е задължен на Хитреца. И въпреки това според собствените си разбирания за морал той наистина му беше задължен. Дори и ако (както твърдеше Скади) Локи бе действал, воден единствено от личния си интерес, той все пак беше спасил всички тях.

Боговете бяха стигнали до последните два пилона, когато усетиха треперене изпод моста. Трусът беше кратък, но силен и разтърси цялата конструкция, раздруса фургоните и накара конете тревожно да се изправят на задните си крака.

— Какво, в името на Хел, беше това? — попита Фрейр.

Мъглата зад тях беше зловещо неподвижна. Не се чуваше нито звук, не се виждаше никаква светлина, нямаше какъвто и да е признак за живот. Можеше спокойно да няма и никакъв град, а мостът да продължава вечно.

Последва ново, по-силно разтърсване. Този път конете се втурнаха напред с ужас в очите, а изпод копитата им изскачаха искри. Колелото на една от каруците се откачи, но конете въпреки това продължиха да я влачат. Чуваше се стържене на метал върху метал и по последните метри от моста се проточи огнена диря.

— Какво мислите, че става? — попита Хеймдал, когато накрая напуснаха моста.

Сега мостът вече видимо се тресеше, като трусовете ставаха все по-чести. Някъде иззад стената от мъгла се разнесе далечно звънтене и докато гледаха от брега, боговете видяха как огромната конструкция се изкриви сякаш под някакъв ужасяващ натиск.

— Това, разбира се, е Локи. Проклет да е в Хел! Кого другиго познаваме, който да причинява поразии, където и да отиде?

Етел се усмихна.

— Казах ви — рече тя.

И така, фучейки от безсилие, Стражът прие птичата си форма и се издигна в осветеното от луната небе, докато Хугин и Мунин, които откриха, че мястото, където са кацнали, внезапно е станало нестабилно, се стрелнаха под Риданския мост, сякаш бяха огънят от Задгробния свят.