Джоан Харис
Руническа светлина (86)

8

Каза си, че щяха да стигнат навреме, ако не беше количката на продавача на риба. Изкушаващата купчина от омари и скариди, апетитно обвити във водорасли, върху една от многото сергии в далечния край на Алеята на Екзаминаторите беше точно закуската с морска храна, която Йормунганд обичаше най-много. Въпреки настоятелните молби на Мади той спря и започна лениво да си похапва.

— Не можеш да правиш това сега! — извика Мади. — Трябва да ни отведеш до Катедралния площад!

Тя хвърли поглед към небето. Светлината се беше променила от слънчево синьо в неспокойно зелено. Беше красиво, но зловещо — завеса от светлина, която скриваше слънцето.

— Какво е това? Северното сияние ли? — попита Мади.

Над главата й Манди изграка:

— Бързо! Бързо! Няма бреме!

Черният кон на Последните дни замислено хрускаше омар.

Перт дръпна юздата му, но не успя да го убеди да помръдне и на сантиметър.

Продавачът на риба — набит млад мъж с мръсна бяла шапка — ги изгледа неодобрително. Не харесваше чужденците и техния добитък от Външността, особено когато някое животно ядеше от стоката му, без да го питат.

— Дано имате пари — отбеляза той. — Щот’ гледането е без пари, ама пробването се плаща.

Конят, чийто Ездач беше Предателство, довърши омарите и подхвана скаридите.

— Рекох, че се надявам да си платите за това — каза продавачът на риба по-високо.

— Разбира се, че ще го направим, добри ми човече — увери го Перт, след което бръкна в джоба си и извади шепа злато, призовано с руната Фе.

Продавачът на риба го изгледа подозрително.

— Що за пари са това? — попита той.

— Злато. Има ли значение? — заяде се Перт.

— Хайде, хайде! — почти изпищя от отчаяние Мади.

Продавачът на риба ги изгледа с присвити очи и след това отново се взря в златните монети. Той си помисли, че конете, които ядат риба (и в краен случай говорещите птици), са едно нещо, но монетите, подадени му току-що от Перт, не приличаха на нищо, което бе виждал преди — четири големи, наскоро изсечени златни монети с животно от едната страна и нещо като руна от другата.

Продавачът на риба нямаше представа какви са. Нито пък Мади — такива монети бяха в употреба петстотин години преди да се роди. Ако можеха да питат Один, той би им казал, че те (наричаха се отери) са били част от валутата на Края на света в Древните времена. Никой не ги беше използвал или виждал от петстотин години, а що се касаеше до точно тези…

Докато продавачът на риба ги наблюдаваше учудено, четирите монети станаха осем. После шестнайсет. След това трийсет и две. На земята заваляха златни монети. Продавачът на риба, който не беше особено интелигентен, погледна намръщено нарастващата купчина. Върху всяка монета весело блестеше руната на парите.

Перт извинително сви рамене.

— Предполагам, че не съм свикнал с тази руна — обясни той.

— Ей — рече продавачът, — няма да взема нечисто злато…

Никой не му обърна внимание.

Йормунганд довърши скаридите и се оригна, след това се захвана с водораслите. Камбаните на „Свети гроб“ зазвъняха. Мади дръпна юздата на коня.

— Йорги! Моля те! Хайде! — подкани го тя. — Това означава, че церемонията ще започне всеки момент!

Но Перт гледаше небето.

— Имаме си неприятности — отбеляза той.

Мади проследи погледа му.

— О!

Небето се променяше отново. Едно струпване от облаци се приближаваше бързо, заличавайки северните светлини. Тъмен, скорострелен и злокобен, облакът беше изпълнен с проблясващи светкавици. И което беше най-лошото, той не се движеше по вятъра, а срещу него.

— Трябва да тръгваме — извика Мади. — Веднага.

Продавачът на риба сграбчи ръката й.

— Ами моята риба? — настоя той.

— Да върви по дяволите тая риба! — сопна се Перт. — Да вървим!

На лицето на продавача се появи опасно изражение.

— Какво каза току-що? — попита той и ръката му се прехвърли на врата на Перт.

Ето защо миг по-късно, когато Йормунганд възвърна истинския си Облик, той се беше сдобил с един допълнителен пътник. Перт не беше успял да се освободи навреме от ръката на продавача на риба и отказвайки се да се бори повече, просто се бе вкопчил с всички сили в Йорги, който, за да навакса пропуснатото време, се отправи към площад „Свети гроб“ с двайсет пъти по-висока скорост от тази на Сън и пристигна само минути по-късно. Огромните врати на катедралата бяха затворени и залостени със стоманени резета отвътре. Последните няколко сватбари се бяха разотишли. Дори камбаните бяха замлъкнали.

— Сега какво? — попита Мади.

— Май сме пропуснали празненството — сви рамене Перт.

Той слезе от Йормунганд и се отправи към червеникавокафявия петнист кон, който все още беше впрегнат към каретата. Червеният кон изцвили и буйно се задърпа в сбруята си.

— Успокой се, стари приятелю. Всичко е наред. — Гласът на Перт явно имаше успокоителен ефект и той успя да освободи Червения кон и да го поведе за поводите му към мястото, където вече го чакаше Мади.

Всеки друг можеше да бъде заблуден от кроткия Облик на Слейпнир, но руническата светлина, която го заобикаляше, бързо разкриваше природата му. Дори и без руната Бяркан Мади винаги би познала Коня на Один и тя беше удивена с каква лекота го укроти Перт.

— Внимавай — предупреди го тя. — Това не е обикновен кон.

— Бива ме с конете — сви рамене Перт.

Продавачът на риба, който наблюдаваше всичко това с нарастваща тревога и объркване, отвори уста като пъстърва на сухо, когато Червеният кон възвърна истинския си Облик и краката му станаха като на паяк, а гривата му се превърна в пръски от разноцветни светлини.

— Ами моята риба? — попита отново той, вкопчвайки се отчаяно в единствената позната му реалност.

— Съжалявам. Няма време за това — заяви Перт и се качи на гърба на Слейпнир. — В момента единственото, което мога да ти предложа, е да бягаш. И то колкото можеш по-бързо.

— Перт…? — несигурно попита Мади.

Перт погледна надолу към нея и се ухили. И може би беше заради тази усмивка или смигването, което я придружаваше, или пък заради коня, но в този момент той толкова много й напомни за Едноокия от детството й, че тя почти забрави да диша.

— Ти ли си Ездачът Клане? — попита тя.

— Кой друг? — сви рамене Перт.

— Но Слейпнир принадлежи на…

— Жестоко — отбеляза Перт и погледна към небето зад нея.

И тогава се разнесе страхотен трясък, небето се разцепи и нещо се появи на фона на приближаващия облак. Беше дъга, но толкова по-ярка от всяка друга дъга, която Мади някога беше виждала, и в цветовете й тя съзря следите на Аезир и Ванир в истинския им Облик, които яздеха по небето така, сякаш никога не е имало Рагнарьок.

— Брей — зачуди се продавачът на риба и побърза да последва съвета на Перт.

След секунди беше изчезнал, като остави Мади все още втренчена в приятеля си, който явно се чувстваше много добре на седлото на Коня на клането.

— Какво става, в името на Хел? — обърна се Мади към Перт. — И откъде изобщо знаеш това име?

Перт въздъхна.

— Може би изпитвам известни затруднения… да се приспособя — отвърна той, — но помня своите имена. А и ако беше направила онова, което ти бе казано, нямаше да се налага да се занимаваме с тази работа.

— Какво? — Очите на Мади се разшириха.

— Предполагам, че трябваше да се досетя — продължи той. — Не може да се каже, че много те бива да спазваш заповеди.

Мади продължи да зяпа Перт. Откри, че въпреки всичко, което се случва около нея, тя не може да свали очите си от него.

Оформи руната Бяркан и видя, че в неговата червено-розова следа е преплетена яркосинята нишка, която би разпознала навсякъде.

Усмивката на Перт се разшири още повече. Сега беше широка почти колкото пътя. В сините му очи проблясваше дяволит смях и сега вече нямаше никакво съмнение — лицето му може би беше на Перт, но усмивката беше на Один.

— Один? Не може да бъде. Ти беше мъртъв…

— И преди се е случвало — сви рамене Перт. — Защо иначе според теб имам толкова много имена? Облиците идват и си отиват. Този път имах достатъчно късмет да намеря Облик, който да ми подхожда и да е със съвсем нова руна, точно когато ми беше най-нужен…

За момент Мади се разкъсваше между радостта и безмълвния ужас. Радост, че Один е оцелял, но на каква цена? Перт й беше приятел. Ако Один го беше обсебил против волята му, значи не беше по-добър от Шепнещия. И макар че привързаността на Мади към Едноокия беше дълбока, тя усещаше, че той е способен на по-лоши неща от използването на чуждо тяло, ако неговото собствено не е налице.

— Каква ще стане с Перт? — попита тя.

— Благодаря, добре съм — саркастично й отвърна той.

— Как изобщо се озова там, вътре?

Перт — или може би Один — сви рамене.

— Как мислиш, че съм се озовал там? — отвърна той. — По обичайния начин. Чрез сънищата, разбира се. Робът сънува, че е господар. — Той погледна Мади и добави: — Какво? Да не мислиш, че съм поробил приятеля ти? Благодаря ти за доверието в мен.

Той отново хвърли поглед към гледката над главите им. Дъгата беше впечатляваща — двойна арка от руническа светлина със Слънчевия щит отпред. Отвъд нея струпването от облаци продължаваше да наближава, изпъстрено с върховете на светкавиците.

— Мади — каза той, — Перт не е изчезнал повече, отколкото е изчезнала Етел Парсън или който й да е от останалите. Етел даде на Пророчицата своя рунически знак и името си. Никой не може да направи това срещу волята им. Двамата с Перт бяхме свързани от години в Сън — дори и ти ме почувства веднъж. Спомняш ли си първия път, когато се срещнахме? Мислеше, че си видяла нещо в следата ми. Реши, че ти се струвам познат…

— Помислих си, че приличаш на Локи — призна тя.

— Ние сме братя. Какво очакваш?

Мади изпусна дълга въздишка.

— Моля те, кажи ми какво се случи — настоя тя.

— Какво, сега ли? — Перт погледна небето. — Според теб точно сега моментът е подходящ?

— Трябва да знам — не се отказваше Мади. — Трябва да знам кой си ти в действителност.

— Винаги задаваш въпроси — каза Перт. — Ами, бях в капан в онази проклета глава. Бях затворен в нея и се носех насам-натам в Сън. И тогава те изпратих да ме откриеш. И двамата знаем какво се случи. Имаше един неприятен епизод, когато за кратко се срещнах отново с моя стар приятел Мимир Мъдрия. Сестра ти Маги ме измъчва. Между другото, тя много прилича на теб. Добро момиче, макар и прекалено напрегнато. Тя ме накара да й дам Новото писмо. Изпратих ти своите инструкции, които ти както обикновено не изпълни. След това изпратих Хугин и Мунин да намерят Перт и да ми го доведат. Останалото го знаеш.

— Но какво стана със сестра ми? — попита Мади. — Ти каза… Перт каза…

— Сестра ти намери Главата също като теб — обясни Перт с нотка на нетърпение. — Предполагам, че това откритие я е накарало да стигне до същото заключение. Във всеки случай тя така и не отгатна, че просто съм освободил вместилището, за да се настаня на малко по-приятно място. И сега стигаме до последната глава. Предполагам, че си изучавала пророчеството?

Слейпнир отговори, като разтърси гривата си и започна буйно да рие земята с копито. Йорги, който до този момент беше останал спокоен, сега сякаш в отговор на Слейпнир изпръхтя и разтръска гривата си от руническа светлина. Мади успокоително сложи ръка върху хълбока му и точно в този момент Хугин и Мунин, които бяха следвали Йормунганд от разстояние, кацнаха на Катедралния площад.

— Генерале! — обърна се Хюи към Перт.

— Каик — каза Манди. — Каик. Каик.

Перт мушна ръка в джоба си и извади едно „Дебело момче“. Той го подхвърли на Манди, която го улови, и след това отново погледна Мади.

— Мади, моля те. Просто се качи върху коня си.

— Каик.

— Направи го, Мади — настоя той.

Мади се подчини.

— Какво става? — жално попита тя, като се опитваше да успокои Морския кон, който, усетил тревогата й, ръмжеше, тръскаше слузестата си грива и оголваше ужасните си зъби.

— Бедствието — каза Хюи.

— Каик — щастливо се обади Манди.

— Нямаме време да го обсъждаме — заяви Перт. — Врагът пътува насам. Останалите богове — ако са стигнали толкова далеч — скоро ще се изправят срещу самия Хаос, Сън в най-чистата му и смъртоносна форма. Така че нека за момента просто да приемем, че знам какво правя, става ли?

— А така ли е? — поинтересува се Мади.

— Не — призна Перт.

След което никой не каза нищо повече, защото Маги целуна Камъка, боговете пристигнаха и целият Хел се изсипа на главите им.