Джоан Харис
Руническа светлина (6)

2

Тор беше изпълнен с желание за битка. Само по себе си това не беше необичайно. Гръмовержецът не беше известен с търпението си, особено преди закуска, а и трябваше да му се признае, че му се бе наложило да се справя с доста неща през последните три години.

Първото беше пристигането на сина му Моди — един от близнаците, отдавна предсказани от Оракула, но поради ненадеждността на оракулите по принцип в действителност се бе оказало, че има дъщеря на име Мади. После тя беше спасила оцелелите Аезир (с помощта не на друг, а на Локи, Хитреца) от Черната крепост на Хаоса, което бе довело ако не до действителния Свършек на световете, то поне до нещо много наподобяващо на него, нещо, което бе унищожило врага, бе коствало живота на Генерала, бе завършило с катаклизма на сблъсъка между Реда и Хаоса и бе предизвикало преливането на река Сън от коритото й и наводняването на Средните светове.

Разбира се, тя нямаше намерение да направи това. От опит Тор знаеше, че жените никога нямат намерение да направят каквото и да било, затова поне в Древните времена те не участваха в делата на боговете. Гръмовержецът горчиво си помисли, че щом допуснеш някоя жена в живота си, още преди да си разбрал какво се случва, вече седиш в ледена пещера със сплъстена брада и загубил целия си чар, а жена ти на всеки десет минути ти досажда за ново тяло, сякаш не ти стига това, че трябва да се грижиш Световете да са безопасни за хората.

„Проклети жени — промърмори Тор, — един син би свършил работата както трябва…“

Разбира се, всичко беше приключило с победа за боговете. Четирима от тях бяха избягали от Черната крепост, Локи дори беше стигнал по-далеч, като се бе измъкнал от самото царство на Смъртта. Но макар да беше вярно, че Орденът е разгромен, победата никога досега не е била толкова горчива.

Оракулът, който им беше обещал нови светове, се бе оказал врагът. Один беше мъртъв, аезирите бяха разделени, ванирите бяха обидени и враждебно настроени — всички бяха с отслабени сили и колебливи. Без Генерала те отново бяха скарани — ванирите, които бяха под командването на Хеймдал, стояха предимно в крепостта си под Спящите (с изключение на Скади, която никой не беше виждал от Свършека на света и за която се предполагаше, че се е върнала у дома при Ледения народ).

Аезирите също бяха разединени. Издигането до божество невинаги беше нещо, с което лесно може да се свикне, дори и когато ставаше дума за такива окаяни божества като тях, с повредените им рунически знаци и недовършените им Облици. На бреговете на река Сън с всичката тази магия, която се сипеше наоколо като сняг, и с безплътните аезири, които отчаяно се бореха за живота си, нямаше възможност за разговори и обяснения. Четири нищо неподозиращи странноприемници внезапно се бяха оказали обсебени повече или по-малко от различни Облици на божественото.

Етел и Дориан бяха приели промяната на драго сърце и затова се справяха с положението доста по-добре от Захар, чиято роля като Тир Смелото сърце все още бе изпитание за него, или от Сив, чиито оплаквания от прераждането й в тяло на охранена свиня бяха изпитание за всички останали.

Вследствие на това бяха разпръснати в къщата на енорийския свещеник в Малбри, която все още принадлежеше на Етел, в свинарника във Фарнли Тайъс, който беше домът на Тор и Сив, в ковачницата, която Тир беше обявил за своя (вероятно защото беше най-близо до странноприемницата), и в къщата на ковача, която принадлежеше на Мади след смъртта на баща й.

По-голямата сестра на Мади, Мей, която при други обстоятелства можеше и щеше да се заинтересува от къщата, се беше омъжила извън Малбри за роднина на Торвъл Бишъп и сега живееше от другата страна на реката, в малкото селце Фарнли Тайъс, което беше възможно най-далеч от Мади и където Мей можеше да се преструва, че двете нямат нищо общо.

В началото хората от Малбри приеха неохотно пришълците. Но Мади все пак беше една от тях, а Дориан Скатъргуд, макар и своего рода черна овца, беше син на много уважавано семейство. Жалко само, че устата на новата му жена беше толкова злобно стисната. Дор или Тор, както се наричаше сега, беше привлекателен мъж и някои очакваха от него да се събере със заможната вдовица на енорийския свещеник, макар че със сигурност дори Етел Парсън беше станала доста странна след приключението си под Хълма Червен кон.

От друга страна, хората си казваха, че да си странен не е противозаконно и макар да не харесваха пришълците, ги търпяха, стига да стоят настрани и да не им създават неприятности.

В началото имаше някои заяждания с тях — от един червенокос млад мъж с райдингски акцент и непочтително държание — но за щастие посещението му беше кратко и повече не се повтори. Локи, който можеше да се сдържи да не създава неприятности точно толкова, колкото и да не диша, беше издържал цели три седмици в Малбри, преди да се върне при Хълма Червен кон, макар и под страх от осакатяване (Тор дори не би си направил труда първо да го предупреди, въпреки че, както изтъкна Мади, той наистина току-що бе спасил Деветте свята). Беше останал там, наблюдаваше долината от подземната си крепост и правеше списък на странните и необичайни неща, които понякога се появяваха от склона на хълма.

Гръмовержецът си рече ядосан, че точно в момента трябва да се справя и с по-неприятни неща от Локи. Колкото и лош и без съмнение луд до последната капка на демонската си кръв да беше той, поне докато беше наоколо, нещо се случваше. А Тор беше отегчен, толкова ужасно отегчен, че би се зарадвал дори и на компанията на Хитреца.

Причината за сегашното му раздразнение седеше пред огледалото на тоалетката си, решеше знаменитата си руса коса и се подготвяше да спори с него.

Тор я наблюдаваше и разсеяно се чудеше как гърбът на една жена може да предава такава широка гама от отрицателни чувства. Не че той беше виновен, по какъвто и да е начин за онова, което се бе случило преди три години. Човек би си помислил, че тя поне донякъде ще бъде благодарна за някои неща — за бягството й от крепостта, за освобождаването й от мъченията, за въплътяването на Облика й в жив гостоприемник.

Но Светлокосата Сив беше ядосана от Свършека на света насам и не даваше никакъв признак, че ще размисли.

— Добре ли си? — най-сетне попита Тор.

— Добре съм — отвърна Сив с глас, който намекваше, че е всичко друго, но не и добре.

„Точно това е проблемът с жените — помисли си Тор, — казват едно нещо, а си мислят друго.“

— Какво не е наред? — попита той.

— Казах, че съм добре. — Гребенът късаше прочутите къдрици и обсипваше тоалетката с пърхот като прах.

Всички богове бяха направили каквото могат, но дори в пълния си Облик — или онова, което минаваше за него с тази повредена руна — Сив продължаваше да носи някои от несъвършенствата на тялото на своя гостоприемник.

Можеше да е и много по-зле. Като се изключеха няколкото излишни килограма и склонността й да грухти, когато е раздразнена, Сив почти навсякъде можеше да мине за човешко същество. Вярно, че малко неща в сегашния й Облик напомняха, че някога е била безсмъртна красавица, но пък нямаше и никаква следа от това, че дължи съществуването си на охранената свиня, наречена Дебелата Лизи.

Сив обаче беше напълно наясно с това и си го изкарваше на всички останали.

Обстоятелството, че Тор се беше справил по-успешно, не подобряваше положението. Вярно, че той все още поразително приличаше на Дориан Скатъргуд, мъжа, в чието тяло се беше преродил, но тенът и височината му бяха като на Гръмовержеца и съзнанието на Дориан рядко влизаше в конфликт с неговото. Сив така и не спря да му завижда за това и след като издърпа един немирен косъм изпод брадичката си, тя го стрелна с отровен поглед, който обаче не попадна в целта, защото Тор гледаше в друга посока.

Цветята зад него внезапно покафеняха и умряха, но тъй като нито Тор, нито Дориан обръщаха внимание на такива неща, това също остана незабелязано.

Сив притисна корема си с ръце и се погледна в профил в огледалото. За момент изражението й се смекчи.

— Забелязваш ли нещо различно? — попита тя.

— Различно? — повтори Гръмовержецът.

Той знаеше, че такива въпроси винаги са подвеждащи, защото могат да се отнасят за нова шапка, различна рокля, специална прическа или хилядите други неща, за които само една жена може да я е грижа.

— Нещо за… роклята? — подкани го Сив.

— Да, нова е — с облекчение отвърна Тор. — Веднага го забелязах.

— Това е най-старата ми рокля — натърти Сив и отново присви очи. — Не съм я носила от много отдавна. Не ми ставаше.

— Ами, може би трябва да започнеш диета, скъпа.

— В името на боговете, Тор! — изгрухтя Сив. — Да не си сляп? Отслабнала съм с шест килограма!

Но Тор очевидно беше открил нещо отвън, което изискваше цялото му внимание. Фактът, че беше шест сутринта, навън цареше пълен мрак и се сипеше сняг, не му помогна особено да спечели благоразположението на Сив, чиято двойна брадичка вече трепереше гневно, а сините й очи блестяха като магнезиеви сигнални ракети.

— Какво си зазяпал там? — сопна се богинята на милосърдието и изобилието.

— Нещо не е наред — каза Гръмовержецът.

Сив се готвеше да направи някоя язвителна забележка, когато и тя го забеляза — следа в небето над Хълма Червен кон, чиято светлина се разпръсваше на фона на облаците по начин, който и двамата разпознаха.

— Това е Локи — отбеляза Тор. — Има си неприятности.

— Зарежи го — посъветва го Сив.

Естествено, двамата с Хитреца никога не се бяха разбирали особено и макар тя да приемаше, че Локи не е пряко отговорен за прехвърлянето на нейния Облик в тялото на охранена свиня, беше вярно и че тази ситуация го забавляваше прекалено много. Тя си помисли, че ако той има неприятности, то може да се оправя сам. Светлокосата Сив имаше по-непосредствени грижи.

Но сега се появи нова следа, този път тъмночервена, а не виолетова. И двете следи бяха много ярки, като фойерверки в облачното небе.

Тор ги погледна намръщено за момент, след което се отправи към вратата, като спря само за да си вземе тежкото кожено наметало, което висеше там.

— Трябва да вървя, Сив. Това е моят син.

— Какъв син? — изгрухтя Сив.

— Точно така, натяквай ми — промърмори под нос Тор. — Не ми ли стига, че жена ми е свиня, а трябва и синът ми да е момиче? — След това добави по-високо: — Трябва да тръгвам. Нещо става. Те използват сияние.

Това означаваше битка, както добре знаеше Тор. А на място като това, в сърцето на Планинските земи, богът на гръмотевицата нямаше кой знае какво да прави, освен да умира от скука — или да влезе в битка.

В последните години боговете се занимаваха и с двете — в началото се биеха само помежду си, но с времето осъзнаха, че има по-сериозен враг, когото трябва да вземат предвид. Името му беше Хаос и той представляваше точно това.

Преди три години на бреговете на Сън портите на Подземния свят бяха разбити за период от точно тринайсет секунди. През това време, докато Хаосът вилнееше, неизвестен брой от неговите обитатели бяха преминали от Проклятието към Сън. Предполагаше се, че повечето от тях са загинали — Сън беше враждебно място толкова близо до извора си — но най-издръжливите очевидно бяха оцелели и от време на време се появяваха в съзнанието на хората и оттам в Средните земи.

Битката с тези същества беше единственото развлечение на Тор. Тъй като по характер не беше склонен към много разсъждения, той доста се наслаждаваше на войната и след като Орденът беше унищожен напълно, тези създания от Хаоса бяха единственият му достоен противник. Дори и с недовършен рунически знак и без Мьолнир — чука, който някога го бе направил почти непобедим — Гръмовержецът все още беше сила, с която всеки трябва да се съобразява.

Той се опита да скрие нетърпението си, но Сив бързо забеляза блясъка в очите му и усилието да избягва погледа й, когато му каза с измамно подкупващ тон:

— Значи ще отидеш, нали, скъпи?

— Ами, това е работата ми — отвърна той с престорена въздишка.

— И ме оставяш тук сама? — попита Сив. — С всички тези… същества на свобода отвън?

— Бъди разумна — прикани я Гръмовержецът. — Висока, едра жена като теб — сигурен съм, че можеш да се грижиш за себе си.

По-късно Тор трябваше да признае, че изборът му на думи не е бил никак удачен. Като вик, който поражда лавина, той бе предизвикал реакция в неговата любима, която в началото се характеризираше с определени звуци, последвани от смяна на цвета на лицето й и от гневна експлозия от сияние, която стопи снега около къщата почти на петстотин метра разстояние и изпари семейство мишки, живеещи под дюшемето.

— Едра? — като ехо повтори Светлокосата Сив. — Кого, в името на Хел, наричаш едър?

Има случаи, в които дори и богът на гръмотевицата знае кога трябва да премине към стратегическо отстъпление. Тор хвърли поглед през рамо и промърмори:

— Ъъъ… извинявай, любима. Трябва да бягам.

И след като набързо сложи наметалото си, той се измъкна навън под силния сняг.