Джоан Харис
Руническа светлина (18)

2

Вече бяха минали двайсет и четири часа от последната му среща с Хаоса под Хълма Червен кон и Локи се чувстваше отчаян. Отчаян, нервен и преследван и ако Веселко не беше до него и не го наблюдаваше постоянно, той отдавна щеше да побегне и да се пробва да премине през Хайндарфел. Въпреки боговете и демоните Северът беше станал твърде опасен и мисълта за Вселенския град с неговите кръчми и открити пазари беше далеч за предпочитане пред идеята за пророчеството на Етелбърта.

Разбира се, думите на Пророчицата се бяха разпространили като горски пожар. И Аезир, и Ванир имаха своите теории как следва да се тълкува пророчеството. Първоначално то звучеше като обикновена реч, но пренаредени в девет реда стихове, думите вече изглеждаха изпълнени с тежък, зловещ смисъл като звука от колелата на колесница, която трополи към бойното поле:

„Люлката падна преди векове, но Огънят и Хората ще я вдигнат отново.“

Дотук добре. Тази част изглеждаше ясна. Повечето боговете вече бяха единодушни, че това означава възстановяването на Асгард, известен също и като Първия свят, Небесната цитадела или Люлката на Огнения народ. Следващият ред обаче предизвика известни разногласия:

„С една целувка, само за дванайсет дни, на Края на света, дар от гроба.“

Какво трябваше да означава това? Че въздигането на Асгард ще доведе до унищожаването на боговете? Никой не знаеше със сигурност. Оракулите, както всеки знаеше, невинаги бяха особено ясни, когато идеше реч за подробности. И дванайсет дни — как изобщо някой можеше да се надява да го построи отново за толкова кратко време?

— Не мисля, че това има някакво значение — обади се Фрейр. — Нямаме сиянието, което е необходимо, за да го построим отново. Нито за дванайсет дни, нито за дванайсет години. Погледнете се — ние сме дванайсет; тринайсет, ако броим и Локи. Скади я няма, Один е мъртъв и сиянието на повечето от нас е обърнато. Бяха ни нужни всички шестнайсет руни от Древното писмо, за да построим първия Асгард. Шестнайсет руни и участвахме всички — и Аезир, и Ванир, при това в цялостния ни Облик. И дори тогава имахме нужда от помощ…

— Много любезно от ваша страна, че си спомняте това — кисело промърмори Локи.

— Това, което искам да кажа — продължи Фрейр, — е, че дори когато бяхме в апогея на силите си, това беше огромно начинание. Руните ни бяха нови и ненарушени, разполагахме с всичките си воини. Колко нови руни имаме сега? Аеск и Етел. Това е всичко, с което разполагаме.

— Брат ми е прав — подкрепи го Фрейя. — Защо решихме, че ние ще участваме? Единственото, което в действителност се казва в пророчеството, е, че Асгард ще бъде построен отново…

— Да, от Огъня и Хората — добави Тор. — Не искате ли да видите Асгард издигнат отново? Да си върнете отново Облика? И да наритате здравата Хаоса?

— Това би било чудесно — отбеляза Сив с най-саркастичния тон, на който беше способна. — Сега само трябва да си върнем твоя Чук — Чука, който ти изгуби при Рагнарьок.

При тези думи Веселко вдигна поглед с интерес, но Хитрецът поклати глава. Страстите бяха твърде разгорещени, за да привлича вниманието точно сега.

— Но, Сив, пророчеството… — възрази Тор. — То практически обещава, че ще има война…

— Аз лично не виждам защо трябва да има война — заяви Захар, чието обичайно безпокойство сега беше достигнало до невиждани размери.

— Но ти си богът на войната — настоя Тор.

— Що се касае до това… — подзе Захар-в-Чувал. — Мисля, че май не ме бива за тези неща. Нали се сещате — за войни и подобни работи.

Веселко се захили.

— Какво? — попита Захар.

Но на лицето на Веселко се появи самодоволна усмивка. От негова гледна точка забавлението едва започваше и Аезир и Ванир скоро щяха да се окажат насред пророчеството на Етел, независимо дали го разбираха, или не.

Локи беше потънал в своите собствени мисли, никоя, от които не беше оптимистична. Беше му дошло до гуша от оракули при последния свършек на Световете. Освен това той си помисли, че въздигането на Асгард е едно, а Предателство, Клане и Лудост са все неща, без които спокойно може да се мине. Каза си, че като цяло би предпочел да е в Края на света, да седи някъде, в някоя кръчма може би, да отпива от чаша вино и да наблюдава танцуващите момичета.

Но все още имаше да изпълнява задача, а и Веселко беше наблизо. А и дори да успееше да избяга, знаеше, че Ангрбода никога няма да спре да го преследва — да не говорим за ефимерите, които пресичаха Сън, за да го тормозят.

Връщането му в Горната земя беше посрещнато със смесени чувства, които варираха от презрително неодобрение (Фрейя и Сив) до унищожителен гняв (Хеймдал и Тор). Хеймдал веднага беше изразил гласно подозрението, че Локи по някакъв начин ги е предал, продал се е на врага и тайно работи за Хаоса. (Разбира се, фактът, че това е истина, изнервяше Локи още повече.)

Обаче разказът за отвличането му от Народа от тунелите и за последвалото му освобождаване от Веселко (който достатъчно приличаше на джудже, за да прозвучи историята на Хитреца правдоподобно) беше убедил повечето от останалите (вероятно с изключение на Етел, която не каза нищо, но очите й издаваха, че разбира повече, отколкото му се искаше на Локи).

Но успокояването на боговете не беше единствената задача на Хитреца. Втората и много по-трудна цел бе да ги убеди да изслушат план, който беше толкова невероятно неправдоподобен, че дори Локи не беше сигурен дали няма да доведе до катастрофа.

Съюз с Вещицата от Желязната гора — самият Локи не беше убеден, че това е възможно. А и за кого работеше Анджи? Нейният план беше твърде добре обмислен, за да е просто плод на усилията на групата й. Хитрецът от опит знаеше, че Ангрбода е непостоянна като него.

И така, кой стоеше зад всичко това? Хаосът? Старите богове? Самият Сурт? Нито една от тези възможности не вдъхваше надежди. Както и да го погледнеше, Локи беше сигурен, че всичко ще свърши зле или дори с кръв… вероятно неговата собствена. Той отчаяно се нуждаеше от съюзник, преди последствията да му се стоварят на главата.

Мади изглеждаше очевидният избор, като се изключеше фактът, че е нова и останалите можеха и да не я последват. Хеймдал? Трябваше да забрави за него. Фрейр? Ньорд? И за тях важеше същото. Идун не беше зле настроена към него, но доверчивата й природа означаваше, че също така не вярва в лошите намерения на когото и да било. Тир би могъл да е полезен, но в сегашния си Облик той нямаше волята, необходима да се изправи срещу останалите. Що се касае до Етел, Пророчицата — никога не вярвай на Оракул. Тази максима беше послужила добре на Локи в миналото и той нямаше намерение да рискува живота си, за да провери дали тя има своите изключения.

Оставаше само една възможност. И накрая, след много планиране и обмисляне, Локи най-сетне разбра какво трябва да направи. Щеше да е трудно, но можеше и да свърши работа. Той отиде да се срещне с единствения член на Аезир, когото познаваше добре (или поне така се надяваше), който нямаше да задава неудобни въпроси и след като се убедеше в искреността на Локи, можеше да му предложи своята защита.

Тор.

Най-силният от аезирите въпреки обърнатата си руна, Гръмовержецът винаги, макар и неохотно, беше показвал уважение към изключителния ум на Хитреца. Този път, с Чука като примамка и с оглед на пророчеството и на задаващата се на хоризонта вероятност за война, той може би щеше да се изкуши да започне битката. А ако Тор застанеше на страната на Локи, останалите щяха да го последват, дори и към Свършеха на Световете…

Хитрецът пристигна в селото на зазоряване с Веселко, който го следваше по петите. Никой не го видя, освен Лудата Нан Фей, която переше край Стронд и тутакси го позна. Разбира се, Нан беше напълно смахната, но освен това не беше и глупава и разбра, че Локи е Фурия, по следата, която оставяше след себе си. Тя реши, че дребосъкът, който върви подире му, може да е гоблин, но цветовете му бяха объркани и се въртяха…

— Виждам те, Звездно куче — изкряка Нан Фей. — Кой е малкият ти приятел, а?

Хитрецът я прониза с поглед.

— Не ми е приятел — заяви той.

— О, така било значи? — ухили се Нан. — Боговете те държат изкъсо? Това заради пророчеството ли е?

Локи я изгледа свирепо.

— Само защото има някакво пророчество, не означава, че и моя милост участва в него. Нищо няма да се случи, ясно ли е?

Нан му отвърна с нова беззъба усмивка. Тя нямаше нужда от никакво пророчество, за да си даде сметка, че нещо се мъти. Старият вече й беше казал това. От Свършека на света насам Старият беше идвал много пъти в сънищата й, шепнеше, увещаваше я, разказваше й истории от младостта й и й пееше песни, които тя смяташе за забравени. Много пъти думите й се струваха безсмислени, но тя знаеше, че в безсмислените слова често се крие мъдрост, стига човек да успее да я проумее, и докато наблюдаваше огнената следа, тя си тананикаше една приспивна песничка, която се беше запечатала в съзнанието й, откакто се бе събудила — кратко стихче още от Древните времена:

Виж как се Люлката люлей

високо над града.

Народът Огнен слиза

бебето да донесе.

Готови да тръгнат за портата на Хел

са Огнените хора.

Нацупени устни, нацупени устни.

Всички падат долу.

Тя се зачуди дали Локи знае тези стихове. Реши, че вероятно не ги знае, и без съмнение така беше по-добре. Нан Фей харесваше Хитреца и искрено съжаляваше за онова, което щеше да му се случи. Но чувствата й не можеха да играят роля в предстоящата поредица от събития. Плановете на Стария неизменно трябваше да са на първо място и ако той поискаше някаква жертва…

И така, тя наблюдаваше как Локи мина покрай нея и му се усмихна с беззъбата си усмивка. Нацупени устни, нацупени устни. Това, разбира се, не бяха точните думи. Но нещо предстоеше. Нещо голямо. Старият й беше разкрил това.