Джоан Харис
Руническа светлина (96)

9

„Нацупени устни, нацупени устни, всички падат долу“ — се казваше в древната приспивна песничка. И разбира се, точно това започна да се случва, когато последните остатъци от Моста изчезнаха и Слънчевият щит и сънуващите пропаднаха в празното, безмилостно небе.

В същия момент облакът сянка потрепери като от земетресение и изплю Ванир във въздуха като семена, подхванати от ураган. Локи прие формата на птица и се стрелна над Асгард, понесъл Сигин между ноктите си като златен жълъд. Ванир се разпръснаха, някои зашеметени от въздушната струя, а други, отнесени встрани от бурната й сила. Хаосът най-накрая беше разбрал каква опасност представляват сънищата им и беше затворил врати за тях с цялата мощ, на която беше способен.

Мади изстена и погледна нагоре към Люлката. Тя вече не беше ефимерна и блестеше като ледник на слънцето, издигайки се сияйна от облаците с хилядите си стъклени кули и шпилове. Това беше най-прекрасното нещо, което някога беше виждала или сънувала — град в Небесния свод, опасан с пръстените на северните светлини. Но докато Йормунганд влизаше и излизаше от Сън, тя усети, че градът есе още не е довършен, така че ако тя спреше, за да спаси приятелите си, цялата му деликатна и сложна конструкция можеше да се разпадне точно както Моста дъга и от нея да останат само пари и облаци.

Тя погледна към мястото, където Перт и Слейпнир стояха изправени върху зъберите на крепостта на града. Обликът на генерала беше много неясен, а сиянието му беше изчерпано докрай. През руната Бяркан тя видя, че той е почти в безсъзнание. Нан също беше спряла — Сън поглъщаше сиянието, а по-голямата част от нейното вече беше изразходвано заради енергията, необходима, за да строи. Сиянието на Мади беше избледняло до слаба искра, но тя се беше включила късно в битката и с малко късмет то щеше да й стигне и да се окаже достатъчно само за още един опит — последен отчаян полет на фантазията…

„Време! Нуждая се от още време! — помисли си тя. — Една секунда, дори само още една секунда…“

Мади видя, че черната сянка на птицата се надига. Захар яздеше Фенрис. Тя извика, когато сянката се спусна и Захар погледна към нея. Златистите му очи блестяха, а ръката му беше протегната към облака сянка. Сияйната му ръка се появи отново веднага щом докосна тъканта на Сън, и за секунда (а може би и по-малко) Обликът му беше този на Тир Смелото сърце, следата му пламтеше в искрящо червено. Той яздеше демон вълк с козина, припукваща от руническа светлина.

Фенрис разтвори широко челюсти. Гълтачът се изправяше срещу Разрушителя. За секунда сянката се поколеба и Мади се гмурна още веднъж в Сън…

Тя почувства върха на крилото на черната птица да докосва рамото й, докато минаваше покрай нея. Нямаше болка, но ръката й се вцепени и сиянието й намаля като угасващ пламък. Тя не му обърна внимание и за последен път се пресегна към кипящото сърце на Сън.

И сега най-сетне Мади започна да сънува приятелите си. Тя сънуваше Пророческото племе и Огнения народ, Хитреца с кривата му усмивка, Стража и Гръмовержеца, Пророчицата и Генерала, Лечителката и Поета, Ловджийката и Стареца на морето. Сънуваше Светлокосата Сив, Фрейр и Фрейя, Лудата Нан Фей и особено Тир Смелото Сърце, който някога беше Захар-в-Чувал — страхлив гоблин от Хълма Червен кон, и който храбро беше жертвал всичко, за да й спечели тази последна скъпоценна секунда.

Пришпорвайки Йорги да излезе от облака, тя почувства как сянката на птицата се спуска отново толкова близо, че закачи лявата й пета. Вцепенението плъзна по тялото й, но Мади бързаше и се опитваше да не мисли за приятелите си, които падаха във въздуха към смъртта си. Тя призова Аеск, Светкавичния ясен, с всяка искрица от останалото си сияние.

Но вместо блясъка на руническа светлина се чу сухият пукот на счупена клонка, когато Аеск, Ясенът, трепна и угасна.

Руната не беше проработила.

Свършено беше.

Мади погледна знака върху дланта си. Тя познаваше формата му по-добре от всичко друго — носеше го от деня на раждането си. Ръждив рунически знак — физически дефект, както казваха — който й беше дал силата на боговете.

Но сега той се беше променил и в умората и объркването й беше нужно известно време, докато разбере защо руната изглежда толкова странна и непозната…

Беше обърната.

— Моля те, не сега — изстена Мади, внезапно разбрала. — Не сега, когато сме толкова близо…

И в този момент тя видя крилото на черната птица да се появява от кипящия облак сянка. Сурт, Разрушителят, навлизаше в Облика си в Средните земи…

— Не! — изкрещя отново Мади и пришпори Йормунганд към облака, въпреки че с обърнатата си руна нямаше никаква надежда да успее.

Единственото, за което можеше да помисли, бе: „Ако поне не опитам да сторя нещо, то Захар ще е загинал напразно…“

Нещото, което всъщност не беше птица, усети приближаването й и спря. То не изпитваше чувство на удоволствие или болка — в действителност този древен разум не изпитваше нито едно от чувствата, познати на Мади, но притежаваше хладно любопитство и дори някакво чувство за хумор.

След като разгледа внимателно момичето и змията, то заключи, че те не представляват заплаха, и отново започна да се придвижва напред, призовавайки огромните си ресурси, за да унищожи последните от онези, дръзнали да му се съпротивляват.

Тогава Мади вдигна дясната си длан с ръждивия си, избледнял знак. Обърнатата Аеск едва проблясваше. Тя слезе от гърба на Йорги и му прошепна едно последно указание. След това с лявата си ръка призова Бяркан и влезе в устата на Хаоса.