Джоан Харис
Руническа светлина (68)

7

Дори върху Въздушния кон на Лудата Нан й бяха нужни десет минути, за да стигне до Малбри. За това време облакът от сънища беше допълзял още десетина сантиметра по-близо до вратата на къщата на енорийския свещеник, беше продължил да разяжда житен хамбар, собственост на Тайъс Милър, беше погълнал курник заедно с всичките му обитатели, както и едно рунтаво кафяво куче, което спеше до вратата на църквата, където, будни и ужасени, сега чакаха повечето останали жители на Малбри и околните села. Майките стискаха децата си в очакване на наближаващата катастрофа.

Нан Фей дълго се беше подготвяла за това. Близо деветдесет години, прекарани в очакване на момента, когато най-сетне ще имат нужда от нея и появата й ще бъде посрещната с въздишка на облекчение, а не с викове на присмех и презрение. Тя не беше отмъстителна по природа, но хората от Малбри не се бяха държали добре с нея и сега, когато съдбата им беше в нейни ръце, тя имаше намерение да се наслади на своя миг.

Заобиколи облака сънища, който сега се извисяваше на четирийсет стъпки височина, остави Епона в далечния край на църквата и влезе през страничната врата. Сцената, която се разкри пред очите й, беше достойна за съжаление. Църквата беше осветена със свещи. Повече от двеста селяни се бяха сгушили край отсрещната стена. Имаше деца и старци. Имаше селяни, които се опитваха да изглеждат корави. Едни плачеха, други се молеха. Нан видя Мей Смит — сега, разбира се, се казваше Мей Дийн — която беше на гости в Малбри, когато облакът сънища бе блокирал пътя, както и новия й съпруг, Зибедайя Дийн, доста надут млад мъж, за когото се очакваше да стане новият епископ. Мат Лоу и хората от неговия отряд също бяха тук — Тайъс Милър, Дан Флетчър, Патрик Дън, Джак Шепърд, Бен Бригс — но дори и те изглеждаха отчаяни, очите им бяха уплашени, а лицата бледи. Някои от тях все още стискаха личните си вещи, спасени от изгубените им къщи. Когато Нан Фей отвори вратата, в църквата се разнесе шепот. Някой започна да изрича кантика, но после бързо млъкна.

Всички погледи се насочиха към Нан и тя установи, че не изпитва особено радост, задето ролите са се разменили, въпреки всичките подигравки през тези деветдесет години. Друга жена на нейно място би се изкушила да изпита известно злорадство, но Лудата Нан Фей имаше добро сърце и когато видя нещастието на селяните, тя се провикна колкото й глас държи:

— Чуйте ме, всички! Мисля, че знам как да ви помогна!

Думите й бяха посрещнати с мълчание. Може би обстоятелството, че никой не се засмя, нито й се подигра, а вместо зова я гледаха със съмнение и страх (и може би е известна надежда), бе знак за обхваналото ги отчаяние.

— Какво би могъл да стори, който и да е, за да помогне? — попита Дамсън Плоумен, собственик на един от малките имоти между Малбри и Кесъл Хил Роуд. — Фермата ми изчезна в дяволската мъгла, да… И всичките ми коне също, а когато синът ми отиде да ги потърси…

— Да! — това беше Мегс, жената на орача, която някои наричаха буйна (а други направо невъздържана). — Иде Свършекът на Световете, не разбираш ли? И твоите хора са тези, които го докараха тук!

— Моите хора? — попита Нан Фей.

— Ъхъ, твоите. Пророческото племе!

Мнозина изразиха съгласието си с тези думи. Виковете на Мей Дийн бяха по-пронизителни от тези на повечето други (хората в Малбри не бяха забравили, че нейната сестра бе започнала това). Зеб Дийн я слушаше одобрително — беше се оженил за Мей (която все още беше красавица) въпреки съвета на чичо си Торвъл и се радваше да види, че тя поне не се колебае на чия страна да застане.

— Хайде, стига — каза й той и нежно я хвана за ръката. — Недей да се тормозиш, скъпа. Все още имам някакво влияние тук и можеш да си сигурна, че когато това стигне до ушите на чичо ми, въпросът ще бъде решен.

Нан изслуша гневните викове и укорително поклати глава.

— Мислех си, че вече ще сте понаучили нещо — извиси тя глас над врявата. — Не виждате ли, че именно Пророческото племе ви помагаше през тези три години?

— Да, бе! — извика подигравателен глас от тълпата. — Кой ни отърва от Ордена и докара на негово място Хаоса? Кой докара демоните изпод Хълма, а сега и тази мъгла от сънища, която ще ни удави? Вече трябваше да сме паднали на колене и да благодарим на боговете за милосърдието им!

Това беше Дан Флетчър от отряда на Мат, известен в долината като циник и свободомислещ човек, когото Нан Феи познаваше още от дете.

— Познавам те, Дан Флетчър — заяви Нан. — Спомням си, когато беше малко момче и ме разпитваше за сънищата си. В онези дни непрекъснато сънуваше, дори и когато майка ти те напердаши заради това.

— Така е — призна Дан, — и виж докъде ни докара това! Тази мъгла дойде от реката Сън и не смей да го отричаш.

Нан му се усмихна одобрително. Помисли, че Дан от край време си е схватлив и е добре, че е тук.

— Не го отричам, Дани — каза тя и през насъбраната тълпа премина ропот. — Това е началото на Свършека на Световете и както се полага, той започва от центъра. Пророческото племе се отправи към Края на света, тримата Ездачи яздят, реката Сън преля… — Тя погледна с присвити очи към бежанците. — Нацупени устни, нацупени устни. Сигурно знаете какво означава това.

Селяните си размениха мълчаливи погледи.

— Ъхъ. Това означава, че нищо не може да ни спаси — рече Дан с мрачен тон въпреки привидно напереното си държание. — Можем да бягаме, да се крием, да се опитаме да се бием, но в крайна сметка няма да променим нищо. Ще остане само мъгла и пепел.

— Грешите — възрази Нан. — Чуйте това. Люлката падна преди векове, но Огънят и Хората ще я вдигнат отново…

И тогава Нан цитира пророчеството, което Старият беше изрекъл пред нея, като се опитваше да изпълни дрезгавия си старчески глас със спокоен авторитет. Не се получи особено добре, защото по средата Мегс Плоумен заговори с пронизителния си глас и прекъсна думите на Оракула.

— Защо я слушате?! — изкрещя тя. — Винаги е била луда и сега се е съюзила с Пророческото племе! Казвам да я хвърлим в дяволската мъгла и да видим какво ще се случи тогава!

— А така — разнесе се гласът на Мей Дийн, която забрави новопридобитата си изтънченост и заговори на диалект. — Няма да дадем на дъртата вещица да ни занимава с измишльотините си!

Разнесоха се викове „Вярно е!“ и „Изхвърлете я!“ Дузина ръце се вкопчиха в Нан Фей и водената от страха тълпа я понесе към вратата.

Но Дан Флетчър застана на пътя им.

— Може и да е толкоз луда, колкото казвате — рече той, — но и тъй да е, няма да й сторите зло.

За момент изглеждаше, че няма да го послушат — размахваха се юмруци, заплашваха, че ще го ударят. Някой го изрита в глезена и той се олюля.

Но сега до него застанаха Мат Лоу, Тайъс Милър и Бен Бригс. По всичко личеше, че насилието е неизбежно. Някой събори статуя. Нан побягна от готовата да я линчува тълпа и отвори вратата на църквата към мрака, където Епона, Въздушният кон, стоеше в мъглата като някой призрак.

От двете й страни застанаха две опърпани фигури — Хугин и Мунин в истинския си Облик. На фона на стената от мъгла те изглеждаха като сенки от самия Хел. Побеснялата тълпа зяпна изненадано и се разтрепери от страх.

— Демони! — изкрещя Зибедайя Дийн.

Нан погледна Хюи.

— Доста време ви отне — укори ги тя.

— А на теб ти беше казано да изчакаш, Нан Фей.

Нан сви рамене.

Манди изграка. Дори в този Облик тя явно продължаваше да има проблеми с говоренето.

Хюи опипа врата си, където проблясваше медальон с размера на монета (някакъв вид талисман), отразяващ светлината на свещите. Той изхлузи верижката през главата си и я подаде на Нан Фей.

— Какво е това? — попита тя.

— Спомен от Стария — обясни Хюи. — Използвай го както намериш за добре.

След тези думи той и другарката му възвърнаха птичата си форма, разпериха криле и изчезнаха в мъглата.

Нан погледна медальона със съмнение. Беше кръгъл, изписан с руни и в огледалната му повърхност тя виждаше отражението си, което беше обърнато с главата надолу, но някак променено и озарено…

Зад нея тълпата селяни беше започнала да се съвзема и прегрупира. Нан знаеше, че скоро страхът им отново ще отстъпи пред жаждата за мъст.

Но сега тя се изправи пред тях в новия си Облик — този на Ездача, наречен Лудост — и внезапно разбра какво трябва да стори, след което се засмя като дете, осъзнало простотата на поставената му задача.

— Това е лудост — отбеляза Зеб Дийн. — Трябва ли да слушаме фантазиите и измишльотините на една луда дърта вещица и някакви птици?

Нан се усмихна.

— Луда? — повтори тя. — Ъхъ, може и да съм луда. Но Лудостта е един от островите в Сън, а аз познавам много добре водите й.

Тя вдигна медальона, който Хюи й беше дал. От него сега светлината на свещите заблестя ярко като слънцето. Освен това той вече изглеждаше по-голям — не беше колкото монета, а колкото чиния.

И в този момент счупената руна Фе засвети върху сбръчканото чело на Нан Фей. Тя блестеше в ярък и чист бял цвят и сякаш се променяше, така че всеки от селяните, който дръзна да вдигне очи към старицата, видя, че клеймото се променя от мъждукащата дефектна руна в блестящо сияние от Новото писмо:

Мей изпищя и се отдръпна назад. Можеше да познае клеймо, когато го видеше, а тя беше виждала онова върху ръката на сестра й да свети по съвсем същия ужасяващ начин.

— Законите да предпазят всички ни! — извика Зеб Дийн. — За това трябва да бъде докладвано!

Но Дан Флетчър наблюдаваше преценяващо Нан.

— Какво е това, Нан? — тихо попита той. — С каква дяволия си се захванала сега?

— Кълна се, че не е дяволия — ухили се Нан. — Летях през небето в кош за пране, плавах върху островите на Сън, яздих Въздушния кон сред облаците и сега дойдох да помогна на своя народ…

— Да ни помогнеш? — изстена Мей. — Прокле всички ни със своето сънуване!

Нан се зачуди (не за пръв път) как може сестрата на Мади Смит да се окаже толкова глупава.

— Чуйте ме! — нареди им тя. — Никога не е имало причина да се страхувате от сънищата. Това беше просто история, измислена от Ордена, който с право се страхуваше от тяхната сила.

Селяните, изглежда, не повярваха много на думите й, тъй като повечето от тях още от деца бяха убедени, че сънуването е ужасно опасно. Някои (като Мей) никога не бяха сънували, а други го правеха тайно. Един от тях беше Дан Флетчър, разбира се, и сега той наблюдаваше Въздушния кон, който кротко си стоеше наблизо. Като повечето селяни той познаваше всеки кон в долината, точно както познаваше и стопаните им, а този не му беше познат. Освен това изглеждаше странно илюзорен, като бледо отражение на кон върху локва с вода.

— Сигурно сега ще кажеш, че е дошъл тук от Сън.

Нан му се усмихна закачливо.

— Не подценявай Сън — предупреди го тя. — Сън е река, която тече и в двете посоки, от Реда към Хаоса и обратно. Сън е изворът на Сътворението. Дори Смъртта не може да се мери с него. Нищо сънувано никога не се губи и нищо не се губи завинаги — с това Старият ни казва, че разрушеното може да бъде построено отново. Да, дори и замъците в облаците!

— Замъци в облаците — повтори Дан. — Бих бил доволен и на храна и постеля.

— Наистина ли? — попита Нан, като продължаваше да му се усмихва. — Спомням си, че искаше повече.

— Каква е ползата от сънищата сега? — унило рече Дан.

— Ще ти покажа — заяви Нан и възседна Епона с подвижност, на каквато само преди часове не би повярвала, че е способна.

Огледалното сияние от птиците на Один сега беше почти с размера на чинията, която Нат Парсън използваше за събиране на дарения след всяка служба. Нан нямаше представа за какво служи то, но си каза, че със сигурност е сияние, хвана го с две ръце и заби пети в хълбоците на коня. След което подкара Епона право към облака със сънища.

— Не го прави! — извика Дан и пристъпи напред.

Но Нан просто се засмя.

— Тече и в двете посоки!

След тези думи тя се втурна в галоп в облака от сънища с развята дълга бяла коса и изчезна в дяволската мъгла, без дори да погледне назад.

— Сега какво? — попита Мат Лоу.

— Сега ще чакаме и ще се молим — отвърна Дан.

Облакът сънища вече беше стигнал до входа и докосваше прага. Хората отстъпиха навътре в църквата с надеждата, че тя ще им осигури убежище, но свещ, останала на прага, и екземпляр от Добрата книга се превърнаха в две купчини пепел, а сега и самият праг, излъскан до блясък през вековете от краката на вярващите, започваше да става млечен на цвят и да избледнява…

И тогава от мъглата излезе една фигура.

— Демони от Хаоса! — изкрещя Мей, но Бен Бригс протегна ръка, готов да я загуби, сграбчи призрачната фигура и я издърпа през входа.

За момент настъпи мълчание, докато всички зяпаха с отворени уста призрака.

След това Дамсън Плоумен нададе вик.

— Богове! Слава на боговете! — възкликна жена му.

Беше Сам, изчезналият им син, и през следващите няколко минути хората бяха твърде заети да се надпреварват да докоснат новопристигналия (дърпаха му косата, проверяваха му зъбите и ликуваха след всяко най-малко нещо, което той правеше), за да обърнат внимание на протестите на Зибедайя Дийн, който твърдеше, че младият Сам е предрешен демон, че всички те ще бъдат дважди прокълнати и че когато чичо му чуе за това, ще има сериозни последствия…

— О, затвори си устата, Зеб — скастри го Мегс. — Прилича ли ти на демон?

— Ами, със сигурност е достатъчно грозен — отбеляза Дамсън, чиито очи все още бяха премрежени от сълзи.

Сам се ухили. Всички се засмяха, с изключение, разбира се, на Зеб Дийн и Мей.

— Единственото, което трябва да сторите, е да сънувате — с удивление промълви Дан Флетчър. — Това е имала предвид. Това е, което се случва!

— Така мисля. Спомням си, че влязох в мъглата — след това нищо повече, докато Нан Фей…

— Но как го направи тя, Сам? — попита Мегс.

— Мисля… Мисля, че го е сънувала, мамо!

Дан се обърна към селяните.

— Е, какво чакаме? — попита той. — Ако Нан може да го направи, значи и ние можем!

— Ние? Да сънуваме? — невярващо каза Мей Дийн.

— Защо не? — попита Мат Лоу, който нямаше особено въображение, но беше упорит, когато се налага да се действа. — Какво повече можем да загубим?

Сред селяните настъпи раздвижване, но никой не се осмели да доближи мъглата.

— Какво? Никой от вас ли няма дори да опита! — Дан Флетчър затвори очи и се мушна в облака сънища, след което се върна, следван по петите от кафяво рунтаво куче. Козината му все още беше мокра и то енергично размахваше опашка.

— Чарли! О, Чарли, палавнико! — извика Дан и сграбчи непослушното куче. — Мислех, че си мъртъв, момче! — Той се обърна към съселяните си: — Видяхте ли? Можем да го направим. Всички можем. Трябва само да сънуваме и нищо няма да бъде загубено завинаги…

След тези му думи всички се втурнаха към облака от сънища. Представянето на разни неща никога не е било лесно, но в онази нощ реколтата беше по-изобилна от когато и да е.

Кучета, котки, коне, птици — всички живи като младия Сам Плоумен — започнаха да се появяват от дяволската мъгла. Появяваха се отново от нищото като рояк балони на съзиданието, изскачащи в Средните земи със същата лекота, с която ги бяха напуснали.

За известно време вълнението накара всички леко да полудеят. Дори циниците скоро също се включиха, като се опитваха да си припомнят близки, които са загубили, ценни вещи, които са притежавали, и части от съсипания си живот. Мегс Плоумен се пресегна в мъглата и извади музикалната кутия на майка си, която мислеше за изчезнала, заедно с останалите й вещи. Джо Бакалина си върна машината за броене на пари, а депата спасиха любимите си играчки. Хората от Малбри скоро откриха, че единственото, което всъщност трябва да сторят, е да се съсредоточат в онова, което са изгубили, да си го припомнят в пълни подробности, да го призоват обратно от мъглата и то се връщаше при тях като плавей, носещ се по водата…

Отрядът на Мат Лоу беше изпратен да се увери, че църквата е в безопасност, и не след дълго беше установено, че мъглата е отстъпила с няколко сантиметра и вместо тревата и камъните, които преди заобикаляха малката църква, се беше появила тясна лента от седимент, блестяща с цветовете на дъгата. Никой не й обърна особено внимание. Хората бяха твърде заети да създават живота си отново, сантиметър по сантиметър, камък по камък. И когато Нан Фей и Въздушният кон най-сетне се появиха от облака сънища, гледката беше твърде необичайна. Църквата вече беше пълна до половина с екзотични лични вещи, сред които като филиз на дърво беше започнала да расте част от къща (принадлежаща на Бен Бригс), а група деца без надзор бяха успели да призоват няколко котета и една червена топка. Освен това през покрива растете гигантски дъб, сред чиито клони ято птици чуруликаше с такава сила, че направо можеше да събуди мъртвите.

Нан Фей се подсмихна леко и потупа Въздушния кон по хълбока. Скоро щеше да има и по-големи неща за призоваване от птици и изгубени кучета. Огледалното сияние й го беше показало. Тя знаеше, че неслучайно мислите са своеобразни отражения на действителността. Твърде дълго мисленето и сънуването бяха считани за занимания на безделниците. Ако Небесната цитадела трябваше да бъде построена, то това щяха да сторят сънищата и мислите. И дори да изгубеха битката, тя знаеше, че Старият ще се гордее с тях. Нан Фей беше постигнала онова, което никой друг не бе успял. Въпреки Хел, наводнението или Бедствието.

Защото за пръв път от петстотин години насам хората от Малбри сънуваха.