Джоан Харис
Руническа светлина (44)

2

Нан Фей също знаеше старите стихчета. Във всички тях имаше скрити истории — разкази за Пророческото племе и техните времена, представяни за безсмислици, докато годините пренаписваха думите, като леко ги изкривяваха и променяха, така че тържествените заклинания, слуховете за чума, пророчествата, героите, влюбените, генералите и боговете накрая се превръщаха в детски или приспивни песнички и дори когато историите в тях бяха обявени за незаконни от Ордена, думите на Пророческото племе оставаха в устата и сърцата на децата.

Нанси Уикерман събираше детски песнички и стихчета още от дете и сега, когато беше остаряла и полудяла (поне така казваха), тя осъзна, че дори и най-безсмислените думи в тях притежават странна сила.

Например Земята на говеждото — колкото и абсурдно да беше, Нан беше чувала да я споменават в много истории. Тя беше място, където природните закони не важаха, където обикновените хора летяха във въздуха и облаците бяха гриви на коне, препускащи през лятното небе. Според легендата Земята на говеждото беше място, където храната никога не свършваше и бирата се лееше в изобилие, където Смъртта беше прокудена завинаги и откъдето крепостта на Пророческото племе, легендарната Небесна цитадела на древните се виждаше като замък в небето, в чиято всяка тухла и керемида блестеше магия.

Хората на Малбри сега определяха тази митична земя като някаква версия на Края на света, на която бе придаден романтичен оттенък, но Нан смяташе, че в старите истории има нещо повече от нескопосана мечта за Вселенския град. Старият й беше казал това — Старият, който идваше в сънищата й. Според всички стари истории Небесната цитадела беше свързана с Края на света със знаменития Мост — конструкция от сияния и ефимери, родена от Хаоса, но служеща на боговете и видима за човешкото око само когато имаше едновременно дъжд и слънце. Старият казваше, че този мост още съществува в детските стихчета. Истинското му име беше Бифрост — обърнато и изкривено като руната на Нан и скрито за петстотин години, забравено до Свършека на света.

Но сега Свършекът на света наближаваше. Беше настъпило времето на Лудата Нан Фей. Вече двама от тримата Ездачи от пророчеството бяха на път към Края на света. Разбира се, третият все още не беше получил своя Кон, но Лудата Нан не се безпокоеше за такива незначителни подробности. Тя имаше няколко кошници, едната, от които беше ракитов кош за пране с достатъчно голям размер — със сигурност достатъчно голям, за да побере една старица и достатъчно бренди.

Нан обичаше бренди, особено когато времето беше студено. Правеше го от ябълки през лятото и когато настанеха тъмните месеци, тя си представяше, че с всяка глътка вкусва от слънцето. Разбира се, и сънуването беше по-лесно, след като Нан беше пийнала една-две глътки, което правеше брендито изключително важно, когато беше необходимо сериозно сънуване. И сега тя отвори блестящите си стари очи и се протегна към бутилката до леглото си, вкуси от слънчевите дни и почувства как от магията на отминалите лета краката и върховете на пръстите й олекнаха.

„През облаците, и над Луната, на Пророческото племе към земята“ — помисли си Нан, изправи се освежена и отиде да намери стария ракитов кош за пране. Тя знаеше, че според песента това е начинът да достигне до облаците, а луда или не, Нан Фей беше твърдо решена да ги достигне и да язди своя Въздушен кон по небето, чак до Бифрост.

Тя откри, че кошът е доста прашен, защото го беше държала в избата. Все пак вятърът щеше да се погрижи за това. Нан го издърпа в кухнята и много предпазливо стъпи вътре. Бутилката с бренди в джоба на престилката й издаде успокоителен бълбукащ звук. Старицата носеше най-топлия си шал от козя вълна (в планините можеше да е студено) и бонето, с което ходеше на погребения. Тя затвори очи и се настани вътре. Сухата ракита изскърца, възмутена от теглото й. Сърцето й биеше до пръсване и я беше хванала истинска треска от вълнение. Тя отпи още една глътка от брендито (за да си успокои нервите, каза си) и зачака кошът да се издигне.

Нищо не се случи. Отпи отново.

Кошът все така не се издигаше.

Лудата Нан започна да се чувства малко глупаво, така както си седеше в коша за пране с шала и бонето и чакаше да бъде отнесена в Земята на говеждото. Почувства се малко нелепо и леко смахната. В крайна сметка може би хората бяха прави — може би тя наистина е луда. Изкуши се да отвори очи, само веднъж, за да види дали някой я наблюдава. Но Старият й беше казал какво да прави и Нан нямаше намерение да не му се подчинява. Стисна здраво очи, помисли си за Сън и този път й се стори, че нещо помръдва и стърже по пода под нея. Главата й се въртеше от брендито, но тя твърдо държеше очите си затворени. Междувременно усещането за движение се засили и сега имаше чувството, че е на люлеещия се кон, който имаше като малка — дървен кон, който беше нарекла Епона и който баща й беше хвърлил в огъня, когато тя беше започнала да му говори, да му разказва истории и да се преструва, че лети с него…

Бяха минали седемдесет години, откакто Нан се беше сещала за Епона. Сега споменът за него се върна и Нан му се зарадва. Тя си помисли, че онова време беше хубаво — време, когато дори и един счупен рунически знак можеше да хване окото на Генерала. В онези дни Нан беше млада, силна като планинско пони и нетърпелива, копнееше да служи на Генерала, да се учи от него и да му помага да осъществи плановете си. Той можеше да поиска всичко от нея. Тя би рискувала да влезе под Хълма. Би му донесла Шепнещия. Би се справила дори с Ордена само при една негова дума. Но тази нейна счупена руна беше твърде слаба за неговите цели и времето беше отминало, младостта й беше отлетяла, а Один така и никога не я беше използвал.

Тогава се беше появила Мади Смит, Мади със своя рунически знак. Беше специална още от първия ден, по-надарена от самия Генерал. В началото Нан се беше опитала да се сприятели с момичето и да я учи на песни и истории. Но Едноокият Один й я беше отнел. Дори по-лошо — беше дал на Мади онова, за което Нан беше копняла през целия си живот, и беше оставил Нан да се грижи сама за себе си, докато Аезир възвръщаха изконните си права.

Но тогава Старият беше дошъл при нея и й беше обещал спасение — младост, здраве и собствено сияние, връщането на всичко, което беше загубила през пропиляния си живот… На какво повече можеше да се надява? Аезир бяха загубили своя Генерал, Ванир бяха слаби и разединени. Орденът беше унищожен. Руните — независимо дали бяха стари, или нови — се бяха оказали недостатъчни пред лицето на заплахата от Задгробния свят, пролуката между Световете, която превръщаше всички неща в пепел и сгур.

Но Старият можеше да поправи всичко това. В края на краищата той беше Оракул. И когато Мостът бъдеше построен и пролуката в Задгробния свят — затворена, всички сметки най-сетне щяха да са разчистени и в Световете щеше да се върне равновесието.

Нан отвори едното си око. Тя знаеше, че сънува — това обясняваше усещането за летене. И когато се огледа, видя, че сега заснежената земя е далеч долу, а кошницата от ракита се носи върху широкия гръб на един облак, чиято посребрена от лунната светлина грива се простира през половината небе, а коремът му е натежал от дъжд…

„Епона — помисли си Нан. — Въздушният кон…“

От сянката на Седемте спящи Локи вдигна поглед към небето, което беше пълно със студените звезди от средата на зимата и за момент я видя да язди високо, проблясвайки на лунната светлина, а след нея се носеше сиянието й като опашка на комета. „Какво, в името на Хел, е това?“ — каза си той и опипа веригата около китката си.

И в Края на света последната част от сложния план беше задействана и Ездачката, чието име беше Лудост (все още напъхана в своя кош за пране), яздеше Епона към Земята на говеждото, където Старият я очакваше.