Джоан Харис
Руническа светлина (33)

5

Появяването му беше впечатляващо, както призна Мади по-късно, след като изтупа праха от косата си и се възхити на парчетата скала (някои от тях бяха скъпоценни камъни, за които Хората от тунелите биха продали и бабите си, само за да ги притежават), които бяха изхвърлени толкова високо във въздуха, че пет минути продължаваха да се сипят като падащи звезди над Малбри.

Разбира се, тя и преди беше виждала Световната змия. Но Йормунганд в Облика си беше гледка, която можеше да подейства на нервите на всеки. Главата му беше голяма колкото цял вол, гривата му беше като купа сено, само че с руническа светлина вместо сено. А челюстите му — широко отворените челюсти, поглъщащи купищата бягащи ефимери — бяха като врати на хамбар, осеяни със зъби с размера на ятагани.

Мади протегна ръка към мисловния си меч, макар да знаеше, че няма никаква надежда. Йормунганд надигна масивната си глава, Мади събра последните си сили и се подготви да умре, сражавайки се. Усещаше отровния дъх на Змията и почувства топлината й, когато тя се приближи. Но Йормунганд не я нападна. Той просто надвисна над нея и отвори уста, на по-малко от двайсет крачки разстояние. Тя си помисли, че може би я е познал, че навярно ще успее да го вразуми.

Мади свали мисловния меч.

— А, спомни ли си коя съм? — попита тя.

Все още далеч не беше изпълнена с доверие към него. Последния път, преди три години, тя и Змията се бяха срещнали в една от тъмниците на Черната крепост и макар че той беше помогнал на боговете да избягат, това най-вече се дължеше на Локи, който се беше превърнал в примамка, за да накара звяра да сее опустошение.

— Аз съм… приятелка на Локи — каза тя.

Йормунганд изсъска продължително.

— Е, може би не толкова приятелка — побърза да се поправи Мади. — По-скоро нещо като съучастница.

Световната змия издаде звук, който не се поддаваше на описание, и се отърколи в собствената си слуз. Вонята й беше осезаема. Мади се запита какво би спряло Йормунганд просто да разтвори челюсти и да я глътне като зърно грозде. Отново се пресегна за мисловния си меч. Сега той беше толкова отслабнал, че приличаше на клечка за зъби. Трудно би могъл да възпре дори един плъх. Световната змия й отвърна с огромна прозявка…

В този момент се разнесе момичешки смях и един звънлив глас отгоре рече:

— О, скъпа. Прибери това.

Мади вдигна поглед точно навреме, за да види Вещицата от Желязната гора да скача с много самодоволен вид от мястото си върху Змията, облечена от главата до петите в алена кожа. До нея Братята вълци подскачаха като палави кутрета, доволни от причинената разруха.

— Реших, че имаш нужда от превоз — каза тя. — Качвай се на борда и аз ще те отведа у дома.

Ангрбода се обърна и погледна строго Йормунганд, който беше насочил вниманието си към групата ефимери, носеща се покрай тях. Той отвори огромните си челюсти, вдиша и погълна ефимерите с лекотата, с която кит се храни с планктон.

Анджи погали слузестата му грива.

— Гладен ли си, скъпи? Точно така, момчето ми. — Тя се усмихна на Мади. — Момчето ми винаги има голям апетит. Хайде, скъпи, да заведем Мади у дома. Можеш да похапнеш по пътя.

 

 

Междувременно недалеч от селото боговете наблюдаваха случващото се с мрачно предчувствие. Беше им останала само шепа сияние. Те накуцваха, бяха изтощени и близо до поражението. След като се прегрупираха на височината, наблюдаваха как реката се покачва, докато хората се събираха на групи във и около най-здравите сгради — най-вече църквата и дома на енорийския свещеник, където Етел беше останала, за да помага. Някои носеха лични вещи, други мълчаливо хвърляха изпълнени с гняв погледи на онези, които им бяха докарали това нещастие.

Лудата Нан Фей беше в тълпата, макар да знаеше отлично, че боговете по никакъв начин не са виновни за онова, което се случваше. Тя обясни, че всичко това е казано в Добрата книга и в детските стихчета от младостта й, което идваше да покаже, че разказите на старите жени, които Орденът така презираше, не са толкова глупави, колкото той твърдеше, и че ако някой можеше някак си да предотврати този дългоочакван Апокалипсис, то най-вероятно това щеше да е някоя старица…

Тогава се разнесе страшен грохот и от малкото, останало от Хълма, в пълния си Облик сред дъжд от камъни изскочи Йормунганд. Пламтящи парчета полуразголена скала валяха върху долината като падащи звезди и Нан и селяните бяха принудени да потърсят укритие, където могат, докато боговете се обърнаха да посрещнат новата атака.

Минаха поне пет минути, преди прахът и останките да се уталожат достатъчно, за да осъзнаят боговете, че Световната змия не е сама. Йормунганд беше придружен от трима вълци, огнена птица, два гарвана, а откъм Спящите се приближаваха морски орел и малък кафяв сокол, чиято следа по небето не оставяше никакво съмнение, че той е…

— Локи. Трябваше да се досетя — изръмжа Тор и сграбчи Веселко за краката.

Но Веселко хвърли само един поглед на Йормунганд и възвърна Облика си на джудже.

— Това слузесто копеле вече ме глътна веднъж — заяви той. — Проклет да съм, ако влезна там вътре отново.

Гръмовержецът, който се оказа без оръжие, нададе яростен рев.

— Върни се веднага! — изрева той.

— Или какво? — попита Веселко, докато си човъркаше зъбите.

— Но това е Световната змия — жално се оплака Тор.

— И какво от това? Той е на наша страна.

Докато боговете наблюдаваха мълчаливо, стана ясно, че Веселко е прав. Ако да е на тяхна страна означаваше да поглъща ефимери, да сърба сенки, да лапа сънища и да захапва цели купища демони наведнъж с неутолим апетит, то Змията наистина беше техен съюзник.

Което беше по-интересното, Йормунганд имаше ездачка. Почти скрита от руническата светлина, тя сякаш се беше вкопчила в гривата му и червеникавокафявата й следа проблясваше през отровните изпарения. Трите вълка, които бяха видели, продължаваха да стоят редом със Змията и макар че до нея те изглеждаха не по-големи от котенца, от следите им боговете разбраха, че не са обикновени вълци, а създания с ужасяваща мощ. А над тях летеше огнената птица — птица, която не приличаше на никоя друга в Деветте свята, а следата й беше оцветена в пурпурния цвят на края на небесната дъга, който боговете свързваха с Хаоса.

— Какво, в името на Хел, става тук? — изръмжа Тор с чувство на безсилие. — Онази, дето язди змията, не е ли Мади?

Останалите присвиха очи към ездачката и накрая се съгласиха, че наистина е така.

— Идва насам — отбеляза Фрейя. — Вече виждам цветовете й.

— Благодаря на боговете, че е жива — рече Ньорд.

Браги взе китарата си и изсвири победен акорд.

— И тогава ще дойде Огнен кон — занарежда с тих глас Етел. — И името на неговия Ездач е Клане. И тогава ще дойде Морски кон и името на неговия Ездач е Предателство.

— Какво е това? — попита Ньорд. — Някакво пророчество ли?

— Това е от Книга Откровение — поясни Етел, чиято роля на съпруга на енорийския свещеник понякога включваше и задължението да му помага и съвсем неофициално да подготвя седмичните му проповеди, затова познаваше доста добре съдържанието на Добрата книга. — Огненият кон е Хълмът Червен кон, сега може би Морският кон…

— Какво? Змията ли? — не повярва Фрейя.

— Но Змията не е кон… — възрази Ньорд.

— Добрата книга често е неточна — отвърна Етел със спокойния си глас. — Но ако съм права, то Свършекът на Световете е по-близо, отколкото си представяхме. Двама от Ездачите са вече тук. Трябва да се изправим срещу врага.

— Мислех, че точно това правим — обади се Тор.

— Не — поклати глава Етел. — Това е само за отвличане на вниманието. Последната битка ще се състои в Края на света. На Огъня и Хората гробът…

— Какво? — не разбра Тор.

— Къде другаде? — попита тя. — В крайна сметка точно там падна Асгард. Те дори построиха паметник.

— Катедралата „Свети гроб“.

За момент настъпи мълчание, докато боговете мислеха за Свършека на Световете. Захар беше особено загрижен. В качеството си на бог на войната, какъвто беше станал наскоро, той беше наясно, че изгледите за нов Рагнарьок би трябвало да го изпълнят с ентусиазъм. Но Захар-в-Чувал още не беше надраснал предишната си, не особено впечатляваща роля и беше открил, че му е неочаквано трудно да приеме Облика на Тир Смелото сърце.

Каза си, че може би когато Асгард бъде построен отново, той ще приема Облика си с по-голяма готовност. Засега обаче все още смяташе убиването на плъхове за трудна работа и от мисълта за последната битка го побиваха тръпки.

— Ездач, чието име е Предателство — повтори Тор. — Това трябва да е Локи, нали?

— Дай да не прибързваме с изводите, а? — прикани го Етел, като продължаваше да наблюдава приближаването на Змията.

Сега Йормунганд се движеше толкова бързо, че очертанията му се губеха по пътя за Малбри и боговете вече усещаха миризмата му, наподобяваща мириса на тиня под слънцето — солена воня, която засядаше в гърлата им и насълзяваше очите им. Накрая той спря и Мади слезе от мястото, където се беше хванала. По петите я следваха три огромни вълка, а на главата й имаше дълбока рана.

— Всичко е наред. Йорги е на наша страна — успокои ги тя, когато видя, че Тор е почти готов да нападне.

— Какво се случи? — попита Идун в своя Облик на богиня. — Добре ли си? Хапни си малко ябълка…

Ябълките на Идун бяха легендарни — лекарство за старост и болест, както и за раните, получени в битка. Тя носеше от тях, където и да отидеше — плодовете бяха сушени, но пак бяха хубави, и Мади прие едно малко парче не толкова заради лечебните му свойства, колкото, защото й даваше извинение да мълчи още няколко минути. Страхуваше се даже да си помисли, че трябва да излъже приятелите си, и сега дори присъствието на Йорги и вълците беше добре дошло за отвличане на вниманието.

Фрейя, която също бе в Облика си на богиня, извади парфюмирана кърпичка (от гардероба на Етел, който бързо намаляваше) и я допря до красивия си нос.

— Може и да е наш съюзник — отбеляза тя, — но трябва ли да мирише толкова зле!

— И какво, в името на Хел, правят те тук? — промърмори Захар, чиято козина инстинктивно се беше наежила при вида на вълците.

Тримата се представиха като Черепа, Големия К и Фенрис. Все още бяха облечени в обичайния си черен цвят, но сега към него беше добавена голяма и лъскава колекция от колани с шипове, гривни и сребърни бижута (най-вече с черепи), които очевидно бяха част от бойната им екипировка.

Фени сведе презрително поглед към Захар.

— Дотам ли го докараха Аезир? — попита той. — Да вербуват новобранци да водят тяхната война?

Захар-в-Чувал изръмжа.

— Кого наричаш „новобранец“? — попита той.

— Не си ли малко нисичък? — сви рамене Фени. — Изненадан съм, че изобщо можеш да държиш меч. Виж сега, последният бог на войната…

Черепът и Големият К размениха усмивки.

— Той беше доста едър мъж — додаде Черепът.

— Да. Доста месо имаше по него, човече — съгласи се Големият К.

Захар изръмжа и стисна юмруци. Фени се усмихна криво и показа Кръста на вълка върху ръката си.

Може би дори щеше да се стигне до бой, ако в този момент огнената птица не беше кацнала пред боговете и не беше върнала Облика си на Ангрбода, Съблазнителката от Желязната гора.

— Ти! — с ненавист извика Фрейя.

— Трябва да призная — каза Анджи, — че очаквах малко повече благодарност.

— Благодарност? — изръмжа Тор.

Анджи му изпрати въздушна целувка.

— Казах ви, че ще имате нужда от мен — каза тя. — И от моите очарователни момчета, разбира се. Представяте ли се в каква каша щяхте да се забъркате, ако Йорги не беше тук да почисти.

Тор се намръщи и присви очи. Световната змия, която се беше отдръпнала, след като Мади бе слязла от нея, сега се беше навила около онова, което беше останало от Хълма Червен кон, и приличаше на някой, който е стигнал до края на много дълга и много засищаща коледна вечеря и е преял с месо и картофи, но все още има място за един пай с кайма, шоколад, малко стафиди и лешници…

— Искаш да кажеш, че ти не стоиш зад това? — попита Тор подозрително.

— Разбира се, че не — отвърна Анджи. — Защо бих го направила? Искам да имам своя зала в Асгард.

— Което ни връща отново към Локи — рече Тор и хвърли поглед към небето, където ястребът и орелът започваха да се спускат. — Само да ми падне в ръчичките…

— Защо обвинявате Локи? — попита Мади.

— Защото винаги е Локи — отговори Тор.

Мади се размърда неспокойно. Гръмовержецът имаше право. Всеки път, когато възникнеха неприятности, зад тях се оказваше Хитрецът. Този път той беше невинен и само тя можеше да го докаже. В края на краищата вината беше нейна: тя беше събудила Червения кон, тя беше позволила Маги да й го отнеме. Разбира се, ако разкриеше истината на боговете, щеше да предаде сестра си — своята близначка — и да я лиши от възможността да изкупи вината си. Връзката й с Шепнещия щеше да я прокълне завинаги в техните очи. Дори накрая да се докажеше, че Маги е била невинна наивница, боговете пак щяха да поискат отмъщение. Мади си представи сестра си, окована под земята или заточена в Задгробния свят. Не, тя не можеше да позволи това да се случи. Не, ако излъжеше, за да защити близначката си, Локи щеше да излезе виновен…

Преди да успее да вземе окончателно решение, белият морски орел и малкият кафяв ястреб се приземиха върху близката ограда и се превърнаха отново в Хеймдал и Локи.

Сив ги забеляза и възмутено изгрухтя:

— Охо! Я вижте кой се появи!

Лицето на Тор придоби изражението на някой, който след като отдавна е изгубил контрол над събитията, най-сетне открива смисъл в живота си. Той се втурна напред и след по-малко от секунда Локи висеше стиснат за врата, а всички богове се струпаха около тях, за да наблюдават.

— Чудесно, няма що — каза Хитрецът, вече уморен от всичко това. — Много уместно отношение към човека, който току-що е спасил животите ви.

Пламтящите му зелени очи светнаха при вида на Мади и на лицето му се появи облекчение. Той си помисли, че щом като тя е тук, ще може да гарантира за него. Каквито и причини да имаше да вземе Коня, тя никога не би изоставила приятел.

— И така, как точно спаси животите ни? — попита Фрейр.

— Ами, дайте ми възможност да обясня. И между другото, не искам да прозвучи превзето, но тук присъстват и дами — рече Локи и посочи голото си тяло, след което добави със злобна и самодоволна усмивка: — О, също и Сив и Фрейя, разбира се.

— Млъкни и облечи това — сряза го Хеймдал, който вече беше намерил какво да облече сам и сега подхвърли на Локи един вързоп с дрехи.

С обичайната си лаконичност Стражът обясни на малката група объркани богове положението, такова, каквото го виждаше, докато Локи се мъчеше да облече взетата назаем риза, която му беше твърде голяма. Анджи го наблюдаваше с прелестна усмивка, докато Фени и демоните вълци се хилеха, оголваха си зъбите и показваха татуировките си с Кръста на вълка.

Големият К се обърна към Хитреца:

— Мой човек, изглеждаш ужасно.

— Тези приятели ли са ти? — поинтересува се Хеймдал.

Локи отново заобяснява. Това обяснение не беше толкова просто. Тъкмо стигна до частта, където безстрашно беше приел птичия си вид, за да разузнае в планините, когато две други птици — всъщност два гарвана — кацнаха върху оградата на къщата на енорийския свещеник.

„Хюи и Манди“ — помисли си Мади. Но преди да успее да каже нещо, настъпи голяма суматоха.

И тримата Братя вълци, действайки като един, възвърнаха Облика си и с гигантски скок се озоваха до оградата на дома на свещеника. Същевременно новопристигналите размахаха криле, спуснаха се ниско над главите на вълците и заграчиха оглушително и дръзко. Трите вълка започнаха да вият от безсилие, докато птиците се носеха точно толкова високо над тях, че да не могат да ги достигнат. Фени щракна със зъби към по-едрия гарван, който на свой ред го клъвна по носа.

— О, тия пък откъде се появиха? — ядоса се Анджи. — Винаги създават неприятности…

При тези думи Мади не можа да се сдържи да не се усмихне. От онова, което беше разбрала за Съблазнителката досега, изглеждаше, че неприятностите я следват навсякъде.

— Престанете! — извика Ангрбода, обръщайки се едновременно към гарваните и вълците. — Имаме примирие, забравихте ли?

— Примирие? — повтори Хюи, възвръщайки си човешкия Облик. — С кого, с помиярите ли?

Фенрис хвърли на Хюи злобен поглед, стиснал носа си с две ръце.

Захар, който беше намразил вълците от пръв поглед, оформи с пръсти мисловния си меч и също се намръщи.

Мади забеляза, че Манди, която също си беше върнала човешката форма, сега носеше обицата на Фери от нокът на дракон. Блестящите й златисти очи имаха дяволит вид. Тя отвори уста и изграка.

Локи погледна гарваните и примигна, след което отново сведе очи към себе си.

— Знаете ли — рече той, — мисля, че тази риза може да е женска.

— Не бери грижа — мрачно го успокои Хеймдал. — Няма да ти трябва дълго. — Той се обърна към Мади. — Кажи ми какво точно се случи тук?

По-късно Мади осъзна, че това е била последната й възможност да признае за своята роля в събитията от този ден. Беше нейният шанс и тя глупаво го бе пропуснала. Но няма никаква полза да умуваш над нещо, което е отминало. Това само ти създава неприятности, защото един глас те следва навсякъде и самодоволно ти повтаря: Видя ли? Нали ти казах?

Ако някой друг я беше попитал, може би тя щеше да си признае всичко. Благият Ньорд или Етел, или Фрейр, или дори Браги, чиято представа за строго порицание беше да пее на виновния с колкото му глас държи. Но Хеймдал, чиито очи бяха твърди като закалена стомана и точно толкова опрощаващи, Хеймдал, който виждаше и чуваше всичко, не се доверяваше никому и никога не спеше…

— Кажи им, Мади — подкани я Локи, усетил колебанието й. — Кажи им, че нищо от случилото се не е по моя вина. Ти беше там. Ти видя.

Мади извърна поглед.

— Моля те…

Хитрецът се обърна към кръга от богове около себе си.

— Приятели, знам как изглежда — подхвана той. — Но този път аз нямам нищо общо с това. Разхождах се под Хълма, мислех за мои си неща, когато внезапно се чу „Бум!“ и ето ти изненада. Питайте Мади. Тя беше там. Трябва да е видяла всичко.

Мади поклати глава.

— Съжалявам, Локи. Не мога — промълви тя.

— Какво искаш да кажеш? — попита Хеймдал.

— Искам да кажа, че не видях нищо. Нищо, освен ефимери. Но със сигурност не можеш да смяташ, че Локи има нещо общо с това.

— Не мога ли? — рече Стражът. — Като се има предвид, че го хванах да се опитва да избяга точно когато нещата тук загрубяха — нещо, което до голяма степен е по негова вина — да не говорим за появата на Световната змия и на вълка Фенрис, а сега и на Слейпнир. Дотук това са три от децата на Локи — поне три, за които ние знаем… — Той се обърна към Локи. — И така, къде е Хел?

— Хел? — Локи изглеждате озадачен. — Хел? Знаеш, че тя не напуска царството си…

— Досега не — съгласи се Хеймдал. — Но както стоят нещата в момента, защо да не го направи? Може би тя знае колко сме безпомощни. Може би просто чака някой — някой като теб — да й подскаже.

— Точно така — злобно се съгласи Фрейя. — Той ни измами със Съблазнителката. Убеди ни да направим сделка с Хаоса, даде на Тор Чук, който работи само когато той си реши, започна битка, която никой не може да спечели, и когато двете страни се вкопчиха една в друга, се измъкна, за да прибере плячката, като оставя Змията да контролира Хълма, а ние, останалите, на практика сме безпомощни. Не стоят ли горе-долу така нещата?

Хитрецът стрелна Мади с измъчен поглед.

— Кажи им, Мади. Моля те — примоли й се той.

Мади отново извърна поглед.

Хеймдал оголи златните си зъби и се обърна към Ангрбода.

— Е, Съблазнителке? Какво ще кажеш? — Гласът му беше дрезгав и опасен.

— Нека ти напомня — отвърна Анджи, — че с боговете имахме споразумение. Вие положихте клетва. Ако сега я нарушите… — Тя се усмихна. — Може да има… последствия.

— Боговете държат на думата си — гневно й рече Хеймдал.

— Е, това е добре — усмихна му се Анджи. — Последният път, когато не изпълни обещанието си, беше долу в Хел преди три години. И всички ние помним какво се случи тогава, нали?

Боговете размениха мрачни погледи.

Накрая заговори Стражът:

— Ще получиш обещаното, Съблазнителке. Ще имаш своята зала в Асгард. Но за Локи не сме обещавали нищо и ако той ни е предал…

— Да ви е предал? Как? — попита Анджи.

— Нещо се е случило тук — каза Тор. — Нещо, което е взривило Хълма и е освободило Коня на Генерала. Локи е бил тук. Побягнал е. Той знае повече, отколкото казва.

— Освен това да не забравяме Добрата книга — добави Фрейя. — Името на Ездача е Предателство…

— Бъдете честни — отчаяно се намеси Локи. — Вие цитирате пророчество на хората. Знаете как се изкривяват тези неща. Като за начало, името ми е Хитрина, Не Предателство. Не виждате ли, че има разлика.

— Не особено голяма — изсумтя Сив.

— Едва ли изобщо може да се нарече разлика — отбеляза Фрейр.

— Нека изкопча истината от него с Чука — предложи Тор, почти развеселен при мисълта за това.

— Най-сетне една практична идея — рече Фрейр.

Той се обърна за подкрепа към бога на войната, който се направи, че не го забелязва. Захар все още беше преди всичко гоблин и възможността да посегне на Капитана беше практически немислима.

— Не мисля, че трябва да стигаме чак дотам — каза Ньорд, — но ще е добре да получим някои отговори.

— Съгласен съм — присъдени се Браги. — Гласувам да го държим под око, докато не разберем какво става.

Локи се усмихна с кривата си усмивка.

— Предполагам, че онова, което действително имате предвид с „да го държим под око“ — рече той, — е „да го оковем във вериги, докато не докажем, че е виновен“.

— Точно така — потвърди Тор и отново пристъпи напред.

— Така си и мислех — отбеляза Локи.

И след тези думи той прие Облика си на горски пожар и се изстреля през двора като светкавично бърза следа от пламъци. Естествено, боговете очакваха това, но след скорошната битка сиянието им беше слабо и рефлексите — забавени. Дузина мисловни мълнии се стрелнаха през двора, но нито една от тях не уцели Локи, който, движейки се на зигзаг през имота на енорийския свещеник, се хвърли през полуотворения прозорец, отскочи от кухненската печка, шмугна се в камината и изчезна след облак от искри, преди някой да успее да го хване.

Що се касае до боговете, това убедително доказваше вината му. Мади, разбира се, знаеше, че не е така, но не можеше да си позволи да застане на неговата страна. Не и срещу Маги, близначката, за която толкова дълго беше копняла. Маги, чиито мотиви все още не бяха ясни, но която според Мади със сигурност се нуждаеше от помощта й.

Хитрецът можеше и сам да се погрижи за себе си. В края на краищата той толкова пъти сам се беше измъквал от неприятностите. И ако тя трябваше да избира, то…

Мади печално си помисли за Морския кон и за Ездача, чието име е Предателство…

Нека да е Предателство тогава, каза си тя с въздишка и без да чака по-нататъшното развитие на нещата, остави боговете да спорят и се отправи към Хълма, където Черният кон на Последните дни я очакваше, за да я отведе в Края на света.