Джоан Харис
Руническа светлина (53)

1

Междувременно на пътя към Райдингс зрелище, каквото не беше виждано от Древните времена насам, се придвижваше към Края на света, за да стигне точно навреме за Рагнарьок. Като пътуваше бързо и денем, и нощем, сменяше конете си при всяко спиране (шестстотин мили за седем дни щеше да е истински подвиг за тези коне, дори и с руни за издръжливост, втъкани в сбруята им) и изнасяше по две представления на ден, съществуващият вече от три дни Джобен цирк пандемониум на Лъки се спусна от Хайндарфел, мина през Северен Райдингс и се оправи към Края на света. Хората от селата, в които спираха, им се дивяха и ги аплодираха.

Един цирк (дори и с джобен размер) обикновено привлича вниманието. И когато той се слави с такива атракции, като например Момчето вълк или Кралицата на свинете, Хелга и нейните хъскита или Най-красивата жена на света, общо взето, е трудно да остане незабелязан. Локи беше разбрал това от самото начало, но знаеше, че понякога да се скриеш на най-очевидното място е по-лесно, отколкото да се опиташ да минеш незабелязан.

Разбира се, Хитрецът се забавляваше изключително много. Имаше природна дарба за тази работа. Думите му хипнотизираха публиката и с помощта на изкусно осветление и някоя и друга магия правеше с нея каквото си пожелае. Щеше да е по-доволен, ако Сигин не беше с него, но въпреки усилията да се освободи тя бе останала свързана с него посредством фината златна верижка. Беше или в собствения си Облик, или във формата на малкия златен жълъд, която бе приела по време на полета от Малбри.

Въпреки всичко дори и това не можеше да помрачи удоволствието на Локи. В добавка към основните атракции Веселко и Захар бяха облечени в ярки костюми и се возеха в малка колесница, дърпана от две пуйки, там бяха и Братята вълци и Анджи в Облиците си; Най-силният мъж на света (Тор); Хеймдал във вида си на ястреб в общо представление с морския орел Ньорд, така че успехът на цирка изглеждаше гарантиран (или поне така твърдеше Хитрецът).

Боговете и техните съюзници хранеха доста смесени чувства по този въпрос. Разбира се, Фрейя в сегашната си роля на Най-красивата жена на света беше повече от доволна. Излежавайки се в пълния си Облик в златистобялата си палатка, тя изнасяше представление пред върволица от почитатели, които с помощта на една-две потайни магии бяха повече от готови да дарят провизии, пари, подаръци и каквото друго пожелаеше Фрейя (или по-често Локи). Браги, който сега беше обявен за Човешкия славей, беше на седмото небе от щастие, че прекарва дните си в пеене и свирене пред тълпа от обожателки. Дори и Скади, в ролята на Хелга с нейните хъскита, беше склонна да търпи тази глупост до известна степен, макар да беше убедена, че въпреки смяната на конете при всяко спиране и продължаващата поддръжка на хората Локи няма да успее да ги отведе навреме до Края на света. Мисълта, че Хитрецът ще се провали призори на седмия ден, ако не са стигнали до вратите на Вселенския град (а това беше неизбежно), й доставяше доста голямо удоволствие.

Сив обаче не беше толкова доволна. Петула, Кралицата на свинете, се бе оказала почти толкова популярна, колкото и Фрейя, особено сред децата, които неизменно носеха кошници с храна, защото Локи уверяваше благоговеещите тълпи, че Кралицата на свинете изяжда не по-малко от четиринайсет самуна хляб на ден, както и шест бутнела ябълки, един говежди бут, една агнешка плешка, една пушена пъстърва, един пилешки пай, един сладкиш със сусам, един сладкиш със сливи, пет дузини тарталети с конфитюр (Хитрецът много ги обичаше), една кварта мляко и дузина бутилки от най-хубавата бира. Локи им обясняваше, че на всичкото отгоре това количество е необходимо само за през зимата, когато Кралицата на свинете пости. Иначе тя щяла да е толкова тежка, че дори и впряг волове не би могъл да я вози.

Благодарение на тази удобна история Джобният цирк пандемониум на Лъки беше добре запасен с провизии, макар и да означаваше, че Сив прекара последните три дни в непрекъсната ярост и Тор благоразумно гледаше да не й се пречка (разбира се, става дума за времето, когато той не беше зает с повдигането на каруци със сено, борба с бикове, жонглиране с наковални или извършването на всички други подвизи, които се очакват от Най-силния мъж на света).

Пътуването им вървеше толкова добре. Повечето пътища бяха почистени от снега. След като бяха преминали Хайндарфел, бяха успели да изминат сто и деветдесет мили — чудесно постижение за северните пътища — и вечерта на третия ден наближаваха границата на Низините.

Тази граница беше белязана от реката Вимур, която можеше да бъде прекосена само в град, наречен Ридиан. Това беше търговски център с известна тежест — град, в който имаше пазар на промишлени стоки, пълен с пътешественици, фермери, тъкачи, каменоделци, щавачи и екипажите на баржите, прекарващи товарите си надолу по реката към Края на света. А в най-тясната част на реката двата бряга бяха свързани от великолепния Ридиански мост, известен в цялата Вътрешност като едно от настоящите чудеса.

Никой не помнеше колко стар е той. Някои твърдяха, че е дело на Джонатан Гифт, геният, проектирал катедралата „Свети гроб“. Беше дълъг почти четиристотин крачки, висеше на четири огромни каменни пилона, окачен на шестнайсет кабела от усукана стомана. Мостът се простираше над Вимур, откакто свят светува, почти недокоснат от времето. Легендата гласеше, че в основите му са вградени древни руни, което не позволяват на камъните да се срутят и на лъскавите стоманени въжета да се разхлабят. Дори и да беше така, уменията, необходими за проектирането и построяването на такова чудо, отдавна бяха изгубени в мъглите на времето и крайният резултат беше, че през вековете Ридиан се бе превърнал в най-големия град извън Края на света, в търговски и промишлен център, по-значим, от който бе единствено самият Вселенски град.

В средата на следобеда, през издигащата се мъгла, те вече можеха да видят Ридианския мост, извисяващ се на фона на притъмняващото небе. Дори можеха да помиришат дима от града и вонята от работилниците за щавене на кожа по бреговете на реката, която беше противна смрад на химикали. За Локи обаче, който се беше налегнал върху купчина кожи в задната част на фургона си, пиеше вино от бутилка и хапваше една от тарталетите на Сив, това беше миризмата на парите.

Той си помисли, че тук е подходящото място за цирк. Хората с пари и стоки, които да търгуват, винаги търсеха забавления. Това не беше някое село от Възвишенията, което търгува със самуни хляб и бали сено. Тук щеше да има коне, злато, кожи, изтънчени вина, може би дори и роби. Хората, макар и вероятно не толкова изтънчени като онези в Края на света, щяха да имат онзи скъп вкус, който върви с парите от Севера. С малко късмет и подходящото покровителство циркът можеше да изкара достатъчно печалба, за да изкарат поне следващите сто мили, преди да им се наложи отново да изнасят представления. Така щяха да стигнат на разстояние един гарванов полет от целта си.

Във всеки случай, пътниците нямаха друг избор, освен да пресекат Вимур по Ридианския мост. Отклоняването до следващото място за пресичане би означавало повече от един допълнителен ден път, и то по второстепенни пътища, а Локи не можеше да си позволи да загуби дори и половин ден от старателно планирания си график. Това беше вече третият ден от пътуването им до Края на света. Той тържествено беше обещал, че ще ги преведе през вратите на града до зазоряване на седмия ден, което означаваше, че трябва да се движат бързо, ако искат да стигнат навреме.

Не очакваше неприятности. През изминалите три дни боговете се бяха оказали напълно способни да преодолеят пречките, изникнали по пътя — няколко банди с разбойници, с които Тор се беше справил набързо, досаден граничен патрул, който не се бе оказал никакво препятствие за чара на Фрейя, и пътища, препречени от кални свлачища и сняг — накратко, нищо особено, и нещата вървяха толкова добре, че Хитрецът си позволи да изпита известно самодоволство.

Сега, когато Ридиан вече се виждаше, а след него бяха широките, лесни пътища на Низините, бдителността му намаля…

Това се оказа единствената му грешка…

В началото всичко изглеждаше толкова обещаващо. Първите впечатления са решаващи. С тази мисъл в главата Локи се беше постарал върху трите фургона, представляващи неговия кортеж и теглени от двойки коне, със златно върху ален фон да бъдат изписани следните думи:

ДЖОБНИЯТ ЦИРК ПАНДЕМОНИУМ НА ЛЪКИ!

ВЕЛИКОЛЕПНОТО ЧУДО!

ЗВЕРОВЕ И ЧУДЕСА!

ЛЕКАРСТВА НА НОВОТО ВРЕМЕ!

ЗАГАДКИ ОТ ДРЕВНИТЕ ДНИ!

ЕЛАТЕ, ЕЛАТЕ ВСИЧКИ!

Тези хвалебствия бяха свършили добра работа в другите градове и Хитрецът беше доволен от постигнатия ефект. Самите изпълнители вървяха край фургоните — Тор, съблечен до кръста, за да покаже мускулите си, Сив до него в Облика си на свиня с боне и рокля. Следваха ги Идун и Браги — Идун хвърляше цветя по тълпата (в допълнение към лечителските й умения, тя, изглежда, беше способна без усилие да създава всякакви цветя и плодове, независимо от сезона), а Браги свиреше на китарата си.

Отзад вървяха Ангрбода с Фенрис и Братята вълци. И тримата бяха в Облиците си, с намордници и вериги, и припкаха послушно по петите й. Начело на ескорта бяха Веселко и Захар (за тяхно огромно възмущение преименувани от Локи на Сръдльо и Пънчо), които се возеха в теглената си от пуйки колесница и хвърляха листовки и шепи бонбони по гъмжилото, с което беше изпълнена улицата…

Поне така беше преди да стигнат до Ридиан.

Но в Ридиан нямаше тълпи. Никой не излезе да види представлението. След конете не тичаха деца, никой не се смееше на джуджетата в тяхната колесница. Локи, който обикновено водеше процесията, в началото беше заинтригуван, после обезпокоен и накрая обиден.

Какво, в името на Световете, не им беше наред на тези хора? Не усърдното поддържане на Реда беше причината никой да не излезе да види представлението — в Ридиан нямаше закони срещу пътуващите циркове. Не можеше да е и липса на интерес. Освен ако тези хора не бяха от раса, различна от останалите, които Локи беше срещал, би трябвало да има предостатъчно заинтересувани от чудесата и вълшебните лекове.

Накрая, след като бяха прекарали повече от час в Ридиан и никой, освен няколко кучета, един уличен метач и една старица с черна берга не се бе обърнал, за да ги види, Локи зададе напиращия въпрос.

— Какво става с това място? — попита той, обръщайки се към старицата, която седеше на бордюра и пиеше бира от Райдингс. — Никой ли тук не цени изкуствата?

Старицата сви рамене и му се усмихна, като оголи чене с чудесни дървени зъби.

— Разбира се, че го ценят, момко — отвърна му тя. — Но ш’ трябва да изчакате до сутринта. Тогава градът оживява, сещаш ли се? Тогава хората излизат навън.

— О — рече Локи.

— Но не бързайте да се радвате. — Старицата се ухили отново. — Ние си имаме наш собствен цирк. Точно до моста Меридиан. (Тя използва старото име на моста, което я правеше един от малцината останали, които си спомняха истинското име на Ридиан.) Представлението му е страшно добро. Всеки ден по залез. Обзалагам се, че могат да ви научат някой и друг номер.

— Мислиш ли? — усъмни се Хитрецът.

— Ъхъ — отвърна старицата. — Май бая има да търсите, преди да намерите нещо по-добро от Карнавала на капитан Хаос. Но не ме слушайте мен, отидете да го видите със собствените си очи. Бъдете при моста по залез. Ще бъде страхотно представление, излязло сякаш от Хел…

След тези думи старицата му се усмихна така, че се видяха всичките й дървени зъби, и продължи да пие бирата си от Райдингс.