Джоан Харис
Руническа светлина (58)

6

Докато чакаше край Ридианския мост, Етел се чувстваше малко неспокойна. Нямаше видима причина за това. Бяркан не беше разкрила никакви изненади. Мостът, макар и древен, си беше просто мост. Пространството под пилоните беше просто удобно място за събиране на много хора.

Така че какво толкова, че хората от Ридиан бяха малко хладни? Какво като стълбите под моста бяха стари и зле поддържани? Нервите на Пророчицата бяха по-здрави и тя беше леко раздразнена от факта, че по-слабото й аз — жената, която някога беше Етелбърта Парсън — изглежда, съвсем неуместно бе изпаднало в паника.

Чакаше вече от половин час, когато Съзнанието и Духът на Один долетяха да се присъединят към нея край моста. През последните няколко дни Хюи и Манди от времена време посещаваха Джобния цирк пандемониум на Лъки, но Хитрецът отдавна беше престанал да се надява на някакъв по-ценен принос от тяхна страна. Понякога можеха да бъдат подмамени с плод, бисквити или бучки захар, но през по-голямата част от времето правеха каквото си пожелаят. Изчезваха за цял ден и след това се връщаха, все едно нищо не се е случило, като грачеха пронизително — Гра. Гра. Гра.

Етел харесваше гарваните. Те бяха всичко, което й бе останало от съпруга й. Пророчицата в нея си припомни, че беше време, когато птиците рядко се отдалечаваха от него и бяха част от Бащата на всички богове, така както синьото му наметало и широкополата му шапка. Разбира се, Рагнарьок беше променил това, тъй както беше променил и много други неща. Но докато Хугин и Мунин все още се носеха из небесата, тя чувстваше, че може би има надежда.

Етел бръкна в джоба си, извади шепа стафиди и ги хвърли на земята.

— Ак-ак!

— Ето ви и вас, дрипльовци мои — тя се обърна към тях с едно от обръщенията, които използваше Один, и почувства вълна на носталгия.

Гарваните закълваха стафидите и след това започнаха да се кълват злобно един друг.

Когато храната изчезна, те възвърнаха човешкия си облик и кацнаха върху двата огромни железни ананаса, красящи парапета на моста.

Етел ги наблюдаваше със смесица от развеселеност и раздразнение.

— Къде бяхте, вие двамата? — попита тя.

— А, тук и там — сви рамене Хюи. — В Края на света. В Сън. Обичайните места.

— Има ли някакви новини от него?

— Може би. Ще научим повече след известно време.

— А Ездачът Клане? — Етел се опита да скрие нетърпението в гласа си.

— Работим върху това. Дай ни време. — Хюи шумно се прозя. — Нали знаеш, че не е толкова лесно, девойче. Не е като в старите дни. Нещата се промениха.

— Знам — отвърна Пророчицата. — Но времето е малко. И трябва да се справим с такава дреболия като изпълняването на пророчеството.

— Ами, дали си се замисляла — подхвана Хюи, — че пророчеството може да се изпълни, независимо дали ще направим нещо, или не. Искам да кажа, зависи дали смяташ всичко за предопределено и по тази причина няма никакво значение какво ще направим ние, или вярваш, че всички наши действия се управляват от някаква свободна космическа воля?

Той млъкна, когато забеляза стафида, която двамата с Манди бяха пропуснали. Превърна се в гарван, скочи от мястото си и клъвна стафидата. След това отново възвърна Облика си и застана до Етел.

— Той ми липсва — призна тя.

— Знам, че е така.

— Пророчеството не е ясно. Дали правим каквото трябва?

Хюи сложи ръка върху нейната. Сребърните му пръстени проблясваха на светлината на лампите.

— Само времето ще покаже, девойче. Само времето ще покаже.

Внезапно Манди, която все още странно наподобяваше птица въпреки човешкия си Облик, изграка.

— Какво има, Манд?

— Ак-ак-ак. Грак.

Хюи, който като че ли винаги разбираше езика на Манди, наклони глава на една страна. Намръщи се от усилието да се съсредоточи.

Манди заговори отново.

— Грак. — Гласът й беше рязък и настоятелен.

— Грак. Ак-ак. Грак. Ак-ак.

Хюи погледна отново Етел.

— Манди казва, че е време — преведе той.

Етел кимна неохотно.

— Изглежда доста рисковано — отбеляза тя. — И пак може да загубим всичко…

— Когато си заложил всичко, рискуваш да загубиш всичко — сви рамене той.

— Сега вече дори звучиш като него — усмихна се тя. — Сигурен ли си в това? Поне той в безопасност ли е?

— Бъди сигурна в едно — където и да се намира Старият, той е там, където иска да бъде — отново сви рамене Хюи.

След тези думи възвърна вида си на гарван и пляскайки с криле, двете птици на Один се издигнаха в мъглата, която извираше изпод Ридианския мост.