Джоан Харис
Руническа светлина (61)

9

Докато това се случваше, Горският пожар разсъждаваше усилено. Въпреки онова, което беше казал на капитан Хаос, той нямаше намерение да положи клетва за вярност пред поредния артефакт отстъпник.

Но Слънчевият щит беше могъщо сияние, което (ако можеше да го контролира) щеше да му осигури свободата, за която винаги беше мечтал — независимост от Асгард, физическа сигурност, защита от враговете, били те от Реда или от Хаоса. Това беше изкушаваща възможност, а Локи винаги беше готов да рискува, за да спечели.

Но капитан Хаос се беше оказал по-опасен, отколкото очакваше дори Хитрецът. И сега, докато висеше с главата надолу от една ръждясала греда на триста крачки над река Вимур под моста, който беше готов да се сгромоляса всеки миг, Локи започна да осъзнава, че планът му е по-рискован, отколкото е предполагал.

Слънчевият щит беше разположен между първите два пилона на Ридианския мост под ъгъл към земята. Беше изпъкнал, което означаваше, че отразява голяма част от града, както и брега, и реката, и макар да беше потъмнял от годините, руните върху него бяха достатъчно ясни: Бяркан, Сол, Турис, Фе, Раедо, Ур, Каен, Ар — могъщи руни за защита и светлина, които да пазят слънчевата колесница.

По време на Рагнарьок слънцето беше изчезнало благодарение на Гълтачите Скьол и Големия К и на техния неутолим апетит. Но щитът беше неразрушим и както Мьолнир беше стигнал до Задгробния свят през Сън и Средните земи.

Поне такава беше теорията на Локи. Капитанът беше твърде зает, за да говори, и Локи реши, че е по-благоразумно да запази разсъжденията си за себе си. Сега, след дълго и мъчително спускане, той висеше с главата надолу пред слънчевото огледало, докато отражението му наблюдаваше от брега и го насочваше в това, което бързо се превръщаше в много трудна операция.

Между пилоните беше разпъната голяма рибарска мрежа, готова да улови щита, когато той падне. Планът беше Локи да го освободи, като използва сиянието си, ако се налага, да го пусне в очакващата го мрежа, след това да се превърне в ястреб и да отлети от моста, за да се присъедини към своя другар.

— Да беше ми помогнал… — каза онзи. — Да не би да те е страх от високо?

Локи не се страхуваше от височини — поне не и при нормални обстоятелства. Но да се спусне под метален мост, който беше на почти петстотин години, и след това да увисне с главата надолу пред огледално сияние с руническата магия на Тир в едната ръка, да отчупи металната рамка, която държеше древния артефакт на мястото му, докато в очите му се сипят ръжда и сажди, а мостът става все по-нестабилен — след всичко това Локи май наистина започваше да се чувства леко изнервен.

— Приключвай с тази работа — подкани го капитан Хаос. — И запомни — без номера.

— Без номера. — Локи беше неприятно наясно колко уязвим е в сегашното си положение.

С Каен, насочена към него от брега, той едва ли би могъл да опита какъвто и да е номер (или поне се надяваше, че така ще си помисли капитанът), не и докато не станеше твърде късно. Каза си, че капитанът постъпва хитро, като запазва контрола върху ситуацията по този начин. Като използваше Локи, за да освободи щита, той самият можеше да наблюдава от безопасно място и веднага щом Локи пуснеше щита, капитанът можеше да го вземе и да го използва толкова бързо, колкото му позволяваше заетото сияние.

Но планът на Локи беше друг. Той нямаше намерение да пуска щита. Двойникът му беше достатъчно предпазлив и умен, за да очаква някаква измама, но Хитрецът също беше предпазлив и умен и подозираше, че щом като се сдобие с щита, капитанът ще има повече от достатъчно сияние, за да се освободи веднъж завинаги от Локи.

В края на краищата така би постъпил той самият, ако беше на негово място, и сърцето на Локи се сви — не, не от угризения, а от накърнено честолюбие, че е толкова предсказуем.

Защото, ако Хитрецът беше уязвим, то и капитан Хаос далеч не беше в безопасност. Докато отражението на Локи се появяваше върху полираната повърхност на щита, неговият двойник щеше да контролира положението, но ако той успееше да се промъкне зад щита и да го използва преди капитана, то тогава с капитан Хаос щеше да е свършено и Локи щеше да е свободен…

Такива бяха опасните идеи, които преминаваха през ума на Хитреца, докато се мъчеше да откърти Слънчевия щит. Беше доста голям за щит — с диаметър около четири стъпки, съвършено кръгъл и надписан с руни по ръба. Останалата му част беше гладка като стъкло, макар че времето беше покрило повърхността му с нещо подобно на тъмносива патина. Щеше ли да се съживи градът, ако махне огледалото? Дали хилядите души, пленени в отражението му под моста, щяха да бъдат освободени, или щяха просто да изчезнат? И какво щеше да се случи със самия мост? Щеше ли да го има, след като Слънчевият щит изчезне? И — което беше по-важно — щеше ли Локи да има време да го използва?

— Този мост се разпада — отбеляза той. — Не мисля, че ще издържи още дълго.

Мостът сякаш усещаше, че щитът е подложен на атака. Подпорните греди стенеха, нитовете изскачаха. Насъбиралата се със столетия ръжда започна да пада от метала. Тя се сипеше по дрехите и косата на Локи и изпълваше устата му с вкуса на кръв.

— Побързай — подкани го капитан Хаос.

Локи въздъхна дълбоко. Чувстваше се все по-неспокоен. Слънчевият щит беше нещо повече от артефакт — вече беше видял доказателство за това. Капитан Хаос също се беше оказал далеч повече от отражение. Какво щеше да стане, когато освободи Слънчевия щит? Щеше ли най-сетне капитан Хаос да се сдобие със собствен живот? И какво щеше да се случи с Локи, когато вече нямаше да има нужда от него?

Внезапно през падащата ръжда му се стори, че съзира нещо под моста. Върху една от подпорите стоеше тъмна форма — може би птица. Макар да не беше в положение да призове Бяркан, Локи разпозна една от птиците на Один — онези досадни гарвани, които Етел сякаш беше осиновила.

Той се надяваше, че не се опитват да му помогнат. В момента последното нещо, което искаше, беше някой да се намеси. Той заопипва около Слънчевия щит за нещо, за което да се хване. Жълъдът, който висеше на китката му, сега беше скрит в дланта му. Той го плъзна зад Слънчевия щит и започна да шепне заклинание…

Гарванът изграка пронизително и долетя по-близо, като посипа с ръжда обърнатия с главата надолу Хитрец. Локи видя, че главата на птицата е бяла, което означаваше, че това е Манди.

— Пусни го в — грак! — каза тя.

— Какво?

— Пусни го. В реката. Хни се. Ак-ак! — Гласът на Манди беше настоятелен и дрезгав.

Въпреки ограниченията на гласа на тялото на гостоприемника й съобщението беше ясно — „Хвърли Слънчевия щит в реката. Махни се оттам възможно най-бързо“.

Локи не се осмели да повиши глас, за да не го чуе капитан Хаос. Вместо това зашепна, като едва помръдваше покритите си с белези устни.

— Моля те! Просто ме остави на мира! — рече той.

Манди клъвна подпорната греда. „Грак!“ В очите на Хитреца се посипа още ръжда на прах.

— Ох!

Той махна прашинките от очите си и прехвърли Тир в дясната си ръка Сега Слънчевият щит беше почти свободен. Той помръдна леко под натиска му и Локи усети как едновременно с това и мостът потрепери.

— Побързай! — настоя капитан Хаос.

— Мисля, че е готово — успокои го Хитрецът.

Той хвърли бърз поглед към гарвана и видя, че другарят му се е присъединил към него. Два чифта очи със златисти пръстени се втренчиха в него в мрака.

— Чуйте ме, не се нуждая от помощта ви — все така предпазливо прошепна Локи.

Той знаеше, че слухът на капитан Хаос е поне толкова остър, колкото и неговият, и вече беше видял с какво подозрение се отнася към него огледалното му изображение. Отново изсъска на гарваните:

— Махайте се! Мога и сам да се справя с това!

Хюи прие човешката си форма и седна с кръстосани крака върху подпората. Стаен между сенките, той почти не се виждаше от земята — сребърните му бижута бяха скрити под наметалото му от пера.

— Знаем какво си мислиш — рече той.

— Не, не знаете — изсъска Локи. — Моля ви. Да ме убият ли искате?

— Планираш да откраднеш Слънчевия щит и да го запазиш за себе си — продължи Хюи.

— И какво от това? — Локи стисна белязаните си устни.

— Това е много опасно. И какво стана с обещанието ти, а? Какво ще стане със Свършека на Световете?

— Световете могат да свършат и без мен — заяви Локи и хвърли поглед на празното пространство под себе си. — Виждал съм това представление и преди и повярвайте ми, не горя от желание да го видя отново.

— Но ти си необходим — настоя Хюи. — Ти си част от пророчеството. Просто хвърли щита в реката и се махни от тук възможно най-бързо. Ако постъпиш другояче, ще съжаляваш.

— Кой го казва? — промърмори Хитрецът.

Хюи изграка обезсърчено.

— Нито веднъж ли няма да направиш това, което ги се казва? Оцеляването на боговете зависи от това как ще постъпиш!

Локи сви рамене (това не е лесно, когато висиш с главата надолу от мост). Предположи, че до мрежата има около триста крачки. Може би щеше да пада три или четири секунди. Три-четири секунди незащитен във въздуха, през които трябваше да обърне щита и да го използва, преди капитан Хаос да успее да се намеси. Три-четири секунди ужасен риск и дори той да не опиташе да поеме контрол над Слънчевия щит, какво щеше да попречи на капитана да простреля Локи в небето в мига, в който артефактът стане негов?

— Щом като боговете толкова ги е грижа за оцеляването ми… — изсъска той.

— Какво шепнеш там? — разнесе се острият глас на капитан Хаос.

— Готово е — извика Локи. — Освобождавам го…

Наистина Слънчевият щит най-сетне започна да се отделя от мястото, където беше закрепен. С пропукване на руническа светлина дискът се отдели от пилона и в същия миг мостът започна да хлътва като каруца със счупена ос.

— Хвърли ми щита! — извика капитанът.

— Хвърли го в реката — подкани го Хюи. — Това ще отвлече вниманието му и когато го направиш, ние ще ти помогнем да избягаш. Иначе той ще те погуби…

Но Хитрецът имаше друг план. Без да обръща внимание на Хюи и Манди, той прошепна кратко заклинание. Зад щита амулетът жълъд прие Облика на Сигин. Почувствала се натясно, объркана и дезориентирана, тя отвори уста да закрещи…

— Шшш, Сигин, моля те… — прошепна той.

Очите на Сигин се разшириха от изумление.

— Какво правим тук? — попита тя. — Къде са останалите? Какво си направил?

— Аз ли? Нищо — изсъска Локи. — Само спасих живота на всички, като рискувах собствената си кожа. Сега прави какаото ти казвам и всичко ще бъде нар…

Една пурпурна огнена топка удари моста само на три крачки над главата на Локи. Няколко железни опорни греди се отделиха като сламки от разпадащата се конструкция.

— Това беше предупредителен изстрел, Хитрецо — извика капитан Хаос от брега. — Искам този щит, и то веднага!

— Почакай малко! — отвърна Локи.

Над него по моста се появиха пукнатини. В реката падаха парчета камък.

— Сигин, сега! Завърти щита…

— Ак-ак! — изгракаха гарваните и разпериха криле, когато мястото, на което бяха кацнали, започна да се срутва.

— Да завъртя какв-оооо? — извика Сигин, докато подпората, на която висеше Локи, започна да се откъсва на свой ред.

След още няколко секунди и те щяха да паднат във Вимур.

Втората мисловна мълния не беше предупредителна. Тя попадна само на няколко сантиметра от главата на Локи, отскочи от Слънчевия щит и изчезна във въздуха над Ридиан. Облак от виолетови искри, всяка от които беше толкова смъртоносна, колкото и стрела от арбалет, се плъзна по повредения мост и след това падна във водата.

Локи имаше време да грабне щита, преди двамата със Сигин да започнат да падат. Свързани от Съпружеството, те се премятаха и въртяха във въздуха. Локи се опитваше да обърне щита, а Сигин се държеше здраво за него с руническата светлина, струяща от ръцете й. Въздухът около тях беше пълен с парчета зидария и изкривен метал. Хугин и Мунин пляскаха с криле и грачеха, опитвайки се да отвлекат вниманието на капитана, докато на брега двойникът на Локи беснееше и яростно крещеше.

Третата му мисловна мълния удари Локи точно между раменете и ако Сигин не предпазваше и двама им (не със Слънчевия щит, а с Ир), за него нещата щяха да се окажат много по-лоши. Обхванат от пламъци и крещейки, той премина през мрежата и падна в реката.

Водата беше бърза и много студена. За момент Хитрецът загуби съзнание. Повлечен от Слънчевия щит и от тежестта на Съпружеството, той усети ужасяващата сила на реката, която го смазваше и дърпаше надолу. Отвори уста и водата нахлу в нея, изпълни дробовете му и го погълна…

При други обстоятелства за него нямаше да представлява трудност да приеме някакъв друг Облик — може би на риба или водна змия — и да доплува безопасно до брега. Но мисловната мълния го беше зашеметила и той беше почти в безсъзнание, а сиянието му беше кажи-речи изчерпано. Освен това златната верига все още беше около китката му и Сигин, която сега беше непосилен товар, го дърпаше все по-надълбоко във водата.

Слънчевият щит! Дори и в този момент това беше първата мисъл, която му мина през ума. Сигурно беше преминал през мрежата и подводното течение го беше отнесло. Той отвори очи, но тъмнината беше толкова непрогледна, че все едно беше ослепял. Освен това се движеше бързо, повлечен от подводното течение, беше се нагълтал с вода и виждаше звезди, които се разбиваха със страхотна сила в купчина плавеи…

Още звезди.

Звезди? Ох!

Една ръка, хванала косата му, го издърпа нагоре. Усети още ръце върху тялото си. Осъзна, че го носят и след това беше хвърлен по гръб върху речния бряг. Нечия уста се прилепи към неговата и той почувства въздух в дробовете си като студен огън. Косата му беше опърлена, ризата му се бе превърнала в обгорени парцали, гърбът му пареше, сякаш го бяха жигосали.

Той чу гласове — гласове, които сякаш идваха от много далеч и които му бяха познати…

— Локи, говори ми…

— Жив ли е?

— Жив е, за съжаление. Бързо, оставете ме да го ударя, преди да се е съвзел…

Хитрецът побърза да отвори очи. На звездната светлина успя да различи, макар и в началото размазано, кръг от надвесени над него лица — Хеймдал, Фрейя, Етел, Тор. Идун, чийто глас беше разпознал в началото, държеше резен ябълка. Както винаги тя изглеждаше мила и добродушна. Коленичила до нея, Пророчицата също го наблюдаваше със загрижен вид.

След това тя го зашлеви силно през лицето.

— Ох! — извика той. — В съзнание съм.

— Просто проверявам, скъпи — отвърна Етел.

Локи седна.

— Слънчевият шит… — подхвана.

Етел му хвърли един от нейните погледи.

— Сигин е добре — високо каза тя. — Просто е малко разтърсена, това е всичко. Все пак ще й кажа, че си питал за нея. Дължиш й живота си, надявам се, че разбираш това. Тя беше тази, която те извлече на брега. Тя беше тази, която…

— Какво стана със Слънчевия щит? — настоятелно повтори Локи.

— Отиде за храна на рибите. Нямаше време да го извадим. Вече може да е на средата на пътя до Хел. — Етел отново сниши глас. — Моите гарвани ми разказаха всичко.

— О — рече Локи. — Мога да обясня.

— Не си прави труда да обясняваш — отсече Етел и отиде да чака при фургоните.

След около час отново се отправиха на път и Хитрецът, който очакваше, че Етел ще разкаже на всички за неуспешния му опит да ги предаде, реши, че тя ще му прости. Каза си, че може би с преценила, че наказанието му е било достатъчно — в края на краищата беше загубил щита. Макар че когато погледна безстрастното й лице, докато яздеше край него, Локи не видя никакво съчувствие, нито привързаност.

Забеляза, че тя разговаря с него само по необходимост, останалата част от времето прекарваше в четене на книга или си шепнеше с гарваните си. Хитрецът откри, че нееднократно се пита разтревожено защо, след като изглежда, че го мрази толкова много, едновременно с това тя го и защитава.

И есе пак кой може да каже как наистина разсъждава един Оракул? — запита се Хитрецът, докато яздеха. Скоро мислите му се насочиха към други неща, докато Джобният цирк пандемониум на Лъки остави разрушения мост зад себе си и започна последния етап от пътуването си по пътя към Края на света.