Джоан Харис
Руническа светлина (54)

2

След последната й катастрофална среща със Стареца в камъка Маги на два пъти се беше пробвала да го разпитва. И двата пъти не беше успяла да събуди в пленника нищо повече от моментна искра. Тя обвиняваше себе си за това. Мисловната битка помежду им и силата на удара, който беше нанесла на Стареца, бяха оставили каменната Глава безжизнена и тъмна, без да е ясно кога — и дали — обитателят й ще се събуди.

Маги тайно изпита облекчение. Разговорът й с Один я беше накарал да се чувства ядосана и смутена, измъчвана от съмнения и несигурност и готова да постави под въпрос дори онези истини, в които винаги бе вярвала.

Опитите й да открие Огнения народ се бяха оказали също толкова обезсърчаващи. По искане на Шепнещия тя се беше опитала на няколко пъти да ги намери чрез Сън, но или те се бяха защитили, или завихрянето от пролуката между Световете временно ги беше скрило от погледа.

За нейно облекчение Шепнещият беше показал изненадващо търпение. Накрая Старецът щеше да заговори — беше само въпрос на време. Огненият народ не беше непосредствена заплаха, рано или късно щяха да ги открият. Междувременно Маги стоеше в таванския апартамент, играеше на дама с Адам, разговаряше с него или пък упражняваше руните си и времето отминаваше толкова спокойно, че понякога се изнизваха цели часове, без тя да се сети за войната, Свършека на Световете, Аезир или Стареца, или дори за Добрата книга.

Всеки ден Адам прекарваше един-два часа извън града и наблюдаваше околностите, купуваше провизии и наглеждаше Червения кон. Маги неизменно оставаше вътре — Адам казваше, че за нея не е безопасно да се показва навън. Когато се връщаше, той винаги носеше някакъв малък подарък — цветя, плодове, сладкиши или огърлица от мъниста в ярки цветове — който Маги посрещаше с благодарност и изненада. Беше минало толкова време, откакто някой й беше правил подарък. Искаше й се да му даде нещо в замяна, но като се изключеха новите руни или някаква карта, указваща местоположението на Огнения народ, Маги нямаше нищо, което да му предложи.

Сега, след три дни бездействие, тя се чувстваше все по-неспокойна. Денят беше хубав и приятен — пролетта най-сетне идваше и внезапно Маги почувства остра нужда да се разходи по Алеята на Екзаминаторите, да усети уханието на липите или може би да си купи някоя и друга паста…

Тя погледна прозореца с копнеж. Адам беше обещал, че ще се върне до обяд, но часовникът на катедралата беше ударил два часа и Маги започваше да огладнява.

Помисли си, че сигурно няма да навреди, ако отвори малко прозореца. Открехна го няколко сантиметра и мирисът на града нахлу вътре — богат мирис на подправки и бира, на парфюми, на дим и сол от океана, на смет, цветя и печено месо. Заедно с него дойдоха и познатите звуци на гласовете и тропота на копита по павираните улици, на амбулантните търговци, които продаваха стоките си, лаят на кучетата, крясъците на чайките и вятърът над покривите — цялото множество от градски звуци, което толкова много й липсваше.

С едната си ръка оформи Бяркан. Ако някъде имаше опасност, магическото зрение щеше да я разкрие. Но не се виждаше нищо необичайно, затова Маги отвори прозореца малко по-широко и излезе на балкона. Беше приятно да е отвън. Тя погледна през парапета и пое дълбока глътка от градския въздух. Всички евтини ресторанти и кафенета бяха отворили широко врати и над улиците се носеше аромат на готвено, от който устата на Маги се напълни със слюнка.

Точно под нея имаше уличен продавач и от вика му — „Сладки пасти! «Дебели момчета»! Марципан за вашата дама!“ — слюнките й потекоха още повече.

Тя си каза, че може да отскочи до долу и да се върне за нула време. Само колкото да купи няколко от пържените, захаросани, тестени топчета, които жителите на Края на света наричаха „Дебели момчета“. Това означаваше, че ще остави Стареца за не повече от пет минути. Със сигурност нямаше да му навреди.

Тя запрати Бяркан към Стареца. Той не показваше никакви признаци, че се е събудил.

Под нея, на оживената улица, продавачът на пасти продължаваше да хвали стоките си:

— Марципан! „Дебели момчета“!

Маги се обърна към вратата. Пет минути. Това е всичко. Какво толкова може да се случи за пет минути? И след като хвърли последен поглед към Стареца, тя излезе от стаята, заключи вратата и се затича надолу по стълбите към улицата.