Джоан Харис
Руническа светлина (12)

8

Локи запази мълчание дълго време. Когато най-сетне заговори, в гласа му нямаше никаква веселост.

— Знаеш, че те никога няма да се съгласят с тези условия. Сделка с Вещицата от Желязната гора? Няма да повярват, че това не е клопка. В момента, в който им кажа, че съм говорил с теб, ще ме смачкат като хлебарка. А ако си мислиш, че ще ти е от полза да ме държиш като заложник… Е, ще имаш по-голям шанс, ако им занесеш главата ми — която, между другото, те тутакси ще отрежат, щом ме чуят да произнасям името ти…

Анджи повдигна вежда и пиърсингите проблеснаха на светлината.

— Винаги си толкова драматичен — отбеляза тя. — Твоите хора не могат да си позволят да откажат предложението ми. Искам да кажа, какво друго ви е останало, освен мен? Съсипани минали величия като Хеймдал и Фрейр. Наивни деца като Идун и Браги. Недисциплинирани новобранци като Тир. Освен това още не си чул най-хубавата част. Ако Аезир се съгласят с условията ми, ето какво мога да им предложа. Първо, съюз с моите хора. Разбира се, не мога да говоря от името на всички от Хаоса, но що се касае до малката ни група, по-добре е боговете да са ни съюзници, а и ние искаме те да са на наша страна. И за да демонстрираме добрата си воля, както и моята руна, сме готови да ви дадем Чука на Тор в мига, в който сключим договора.

— Чука на Тор? Мьолнир?

— Точно той — отвърна Анджи самодоволно.

— Как? Той беше изгубен по време на Рагнарьок. Погълнат от… А, разбирам — усмихна се той.

— Точно така, от Йормунганд — сви рамене Анджи. — Очевидно… храносмилането му е по-бавно, отколкото предполагахме.

— Ъъъ — погнуси се Локи.

Братята вълци се ухилиха.

— Той не може да се сдържи — обясни Фенрис. — Поглъщането на разни неща е семейна черта.

— И така, ние го намерихме — продължи Анджи. — И сме готови да го върнем на притежателя му — като жест на добра воля, ако щеш — веднага щом боговете ни дадат дума.

След тези думи Ангрбода се извърна встрани и заоглежда ноктите си, които бяха лакирани в пурпурно, докато Локи мислеше усилено и се опитваше да схване плана й.

Прецени, че като цяло разбира случващото се. В Хаоса често имаше бунтове. Такава беше природата на неговите жители. Когато му беше изгодно, той самият се беше сражавал с техните врагове, което далеч не му беше помогнало да си спечели приятели сред своите хора. Сега, изглежда, Анджи правеше същото. Но тя и нейните изпаднали типове не искаха да рискуват с открит сблъсък. Далеч по-добре бе да маршируват под знамето на другиго и след това, когато Небесната цитадела бъдеше построена наново и Редът бъдеше възстановен, те щяха да използват съюза си с боговете, за да ги защити от отмъщението на Хаоса, докато вършат онова, което им харесва, като виновни деца, търсещи свободата си, но въпреки това доволни да бъдат подслонени и хранени от родителите си, твърде меки, за да се решат да ги изгонят от дома.

Локи си помисли, че в това има смисъл. И въпреки това имаше някои неща, които го притесняваха. Първото беше, че те изглеждаха прекалено добре организирани. Хаосът е, ами, хаотичен. В Пандемониума няма генерали. И Ангрбода не беше изключение — тя се беше оказала точно толкова непостоянна, колкото беше и самият Локи. Но ето че беше тук и говореше за договори, клетви и стратегии за възстановяването на Реда и Асгард. Това изобщо не беше Анджи, която той познаваше. Ето защо Хитрецът заключи, че най-вероятно зад всичко това стои някой друг.

Той обаче знаеше много добре, че не бива да го споменава. Ако Чукът на Тор наистина беше в тях, трябваше да се държи внимателно. Чукът, Мьолнир, Дясната ръка на Тор, беше едно от най-големите съкровища на Древните времена, загубен завинаги (или поне така си мислеха) по време на големия катаклизъм, който Хората наричаха Бедствието, а Аезир — Рагнарьок.

Оттогава насам боговете едва оцеляваха. Дори опитът за спасителна акция на Мади беше довел само до частичен успех. Сега наброяваха тринайсет, в това число гоблин и охранена свиня, което според него едва ли можеше да се нарече армия. Макар и груба, оценката на Ангрбода не беше напълно несправедлива. Аезир бяха изтощени, а Ванир едва ли бяха в по-добро състояние. А след като Скади си беше тръгнала и Мади беше единствената, чиито сили не бяха отслабнали драматично, не изглеждаше много вероятно боговете някога да възвърнат мощта си.

Но с Мьолнир може би имаха шанс. Могъщият чук, гравиран с руни, които го правеха неразрушим, беше достатъчно тежък, за да издълбае огромни пропасти в планинските склонове, но въпреки това можеше да се смали дотолкова, че да го пъхнеш под ризата си.

Такова оръжие не беше изковавано от Древните дни насам. Дори Народът от тунелите беше изгубил тези умения и Локи се разкъсвате между подозрението си към Ангрбода и нейните мотиви и осъзнаването на простата истина, че с Мьолнир всичко е възможно — разбиването на Хаоса и възстановяването на Асгард. А със създаването на новата Небесна цитадела щяха да успеят да си възвърнат и първоначалния си Облик, а оттам и силата да властват над Снеговете…

— Добре, Анджи — каза той накрая и вдигна поглед към мястото над него, където Ангрбода седеше на един скален ръб и люлееше краката си, — ще опитам. Ще предам предложението ти на боговете, но нищо не обещавам.

Тя го погледна и присви подчертаните си с черно очи.

— Постарай се да бъдеш убедителен — предупреди го тя. — Искам да имам своя зала в Асгард. — Обърна се и се усмихна на Фенрис, който по време на целия разговор наблюдаваше Локи с открито недоверие. — И по-добре да няма предателства, защото иначе Фени и момчетата пак ще те посетят.

— Повярвай й, мой човек — смигна му Големият К.

— И за да си осигуря пълната ти подкрепа, изпращам Веселко да следи да не сбъркаш. — Анджи се усмихна на джуджето, което наблюдаваше Локи с неприязън, и добави: — Веселко ще ти хареса. Всъщност двамата ще станете неразделни. Той ще те чака, ще те следва, когато се прибираш у дома, ще бъде твой постоянен придружител. И ако се опиташ да направиш нещо — някакъв номер, измама или двойна игра — ще си навлечеш големи неприятности.

— Големи неприятности? — подигравателно повтори Локи. — И какво ще ми направи? Ще ме ухапе по коляното?

— Какво искаш да кажеш? — озъби се Веселко. — Да не искаш да кажеш, че съм нисък?

— Кой, аз ли? — попита Локи.

Веселко дръпна нагоре ръкавите на жакета си и се показаха мускулести ръце, върху които беше изрисуван символът:

Юмруците на джуджето също бяха необичайно големи за толкова дребен човек и Локи едва успя да прочете думите „Фадир“ и „Модир“, татуирани върху кокалчетата му, преди джуджето да наведе глава и да го удари право в слънчевия сплит, да му изкара въздуха и да го събори на земята.

Веселко наведе уродливата си глава над лицето на Локи.

— Не ме наричай „нисък“ — предупреди го той. — Не обичам, когато някой ми казва така.

— Ясно — отвърна Локи.

— Сега се изправи.

Локи го направи с мъка. Този ден май прекарваше доста време на земята и започна да се чувства като жертва. Погледна джуджето с предпазливо уважение. Помисли си, че то можеше и да е ниско, но в това малко приятелче има доста сияние. Двойният рунически знак върху ръцете на Веселко светеше с опасен червеникав блясък.

От мястото, където седеше, Ангрбода се усмихна.

— Наричаме го Даег, Гръмотевицата. Доста силен удар има, а?

Локи трябваше да признае, че наистина е така.

Освен това фактът, че сега Анджи има достъп до цели две руни от Новото писмо, го впечатли още повече. Откъде беше успяла да открие сиянието, което би трябвало да принадлежи на новите богове? Обстоятелството, че Анджи разполагаше с такива неща, го караше да се чувства много неспокоен. И какво щяха да си помислят другите богове за това? Беше сигурно, че няма да е нищо хубаво. Всъщност вероятно щяха да предположат, че по някакъв начин той самият е виновен за това…

— Давам ти двайсет и четири часа — заяви Ангрбода. — Трябва да са достатъчни, за да убедиш боговете, че имат нужда от моите хора на своя страна.

— А ако откажат? — попита той.

— Сигурна съм, че ще можеш да ги убедиш.

— А ако не успея?

Анджи се засмя и залюля крака над скалния ръб. До нея братята вълци се захилиха, а Фенрис весело изръмжа.

— Локи — каза тя, — ти ме разсмиваш.

— Благодаря — тъжно отговори Хитрецът.

— Не, наистина — продължи Ангрбода. — Това положително отношение ще ти е нужно, когато започнеш да строиш отново Асгард.

— Да, обикновено съм изключително положително настроен, когато приятелите ми се готвят да ме изкормят.

— Ще те върна обратно в Горната земя — снизходително го погледна тя. — Черепът и Големият К ще се грижат за теб. А ако трябва да се свържеш с мен, просто кажи на Веселко. Той знае какво да прави.

Малкият човек отново оголи зъби. Локи си помисли, че той със сигурност е месояден. Може би дори канибал.

— Добре — въздъхна Хитрецът. — Да тръгваме.

— Това вече е моето момче — отбеляза Анджи.