Джоан Харис
Руническа светлина (48)

6

Междувременно Нан и Въздушният кон се носеха над света на Хел. Нан не за пръв път виждаше Хел — световете около Сън й бяха добре познати и тя беше прекарала голяма част от живота си там. Още от дете, независимо дали беше будна, или спеше, тя се чувстваше по-спокойна в Сън, отколкото където и да е другаде. Именно затова останалите хора винаги я бяха наричали смахната и бяха избягвали компанията й.

Някои (сред тях и Нат Парсън) дори вярваха, че пътуванията й през Сън са я лишили едновременно от душата й и от здравия й разум. Те призоваваха да бъде подложена на разпит, но въпреки клеймото на челото й — разкривена форма на руната Фе, която едва се разпознаваше…

… Нан не показваше други признаци на обсебване, така че мерките срещу нея бяха зарязани. В края на краищата тя беше полезна за някои неща. Беше превъзходна акушерка, познаваше лековитите билки и за малцината като Мади Смит, които слушаха разказите й, беше източник на стари истории, стихове и полузабравени знания.

Сега Нан се носеше над Хел и се питаше как е най-добре да постъпи. Не беше успяла да вземе Стария, което беше проблем, но не непреодолим. Едноокият Один умееше да се справя с проблемите. Освен това, където и да се намираше, беше по-добре от това да се носи по Сън като коркова тапа по бира и да чака Хаосът да го погълне.

Тя реши да се върне в Малбри. Вече беше стояла твърде дълго в Сън, където времето работеше по малко по-различен начин, отколкото в другите Светове, а у дома имаше по-неотложни грижи от терзанията за Стария. Птиците му щяха да й кажат каква да бъде следващата й стъпка. Но след като боговете бяха тръгнали за Края на света, положението при Хълма Червен кон наближаваше онази критична точка, в която нямаше никой друг, който да се заеме с него, освен самата Нан и, разбира се, Епона. Но Нан още не беше сигурна как точно една старица и кош за пране могат да затворят пролуката в Сън, която нито Аезир, нито Ванир бяха успели да затворят през изминалите три години или да се справят с облака от сънища, който и в този миг продължаваше да се разширява към Малбри, превръщайки всичко, до което се докоснеше, в късове блестяща пепел. Но Ездачът, чието име беше Лудост, беше надарен с оптимизма на побъркания и вярваше, че винаги може да се намери изход, така че тя бързо пришпори Въздушния кон обратно към събуждащите се Светове.

Малко по-късно вече беше будна и седеше в своя кош за пране точно в същия вид, в който се бе отправила на необикновеното си пътешествие, и ако не беше фактът, че беше посред нощ и огънят в кухнята беше изгаснал, както и че старите й нозе бяха сковани, а стомахът я болеше, тя можеше да си помисли, че не е изминало никакво време, откакто двамата с Въздушния кон бяха изчезнали над Малбри.

И като стана дума за Въздушния кон…

Нан излезе от коша и погледна през прозореца. В градината Епона пасеше замръзналата трева до вратата, макар че сега Обликът й се беше променил и тя изглеждаше като доста стара бяла кобила с едно млечно и едно тъмно око, проблясващо заядливо към Нан на лунната светлина, сякаш Конят не искаше нищо друго, освен да предизвиква неприятности под някаква форма.

Нан излезе навън. Имаше сняг, но беше ясно. Тя нежно погали гривата на бялата кобила и извади бучка захар от джоба на престилката си. Епона прие захарта с лакомо пръхтене и разтръска глава за още.

— Добро, старо момиче — похвали я Нан. — Чудесно се справи. Сега си почини, докато аз нахраня котките.

Котките на Нан бяха почти диви, макар някои от тях да се осмеляваха да влизат в къщата. Отглеждането на котки, с каквато и да е друга цел, различна от ловенето на мишки, не беше честа практика в Малбри и много от хората от селото смятаха тази слабост на Нан за поредното доказателство за нейната чудатост. Но тя обичаше котките си и ги хранеше в пет и половина всеки следобед и тогава те се събираха навън пред къщата и започваха жално да мяукат в хор.

Днес Нан беше закъсняла доста. Луната беше изгряла преди часове и хорът от мяукалия се беше превърнал във вой. Тя побърза да излезе с кофата с остатъци и беше посрещната от повече от две дузини котки. Някои бяха на петна, други на ивици или черно-бели. Завираха се между краката й и мъркаха силно в очакване. Шумът беше толкова оглушителен, че Нан за малко щеше да пропусне звука от пролуката между Световете, който сега вече наподобяваше бученето на водопад по време на пролетното топене на снеговете, и когато най-сетне го чу, тя се стресна колко се беше усилил за няколкото часа, в които бе отсъствала.

Остави на котките паница с хляб и мляко и забърза по пътя към Малбри. Селото беше на няколко мили разстояние — толкова далеч, че когато времето беше тихо, Нан едва успяваше да различи звъна на църковните камбани. Но тази нощ звукът от пролуката в Сън се чуваше съвсем ясно. Нан реши, че това означава, че в нейно отсъствие облакът сънища е допълзял забележимо по-близо до селото. С тази скорост след по-малко от седмица щеше да стигне до праговете на къщите. Ако си напрегнеше зрението, дори можеше да го види как се вие на фона на звездното небе като змия, захапала опашката си и готова да се самопогълне.

— О, небеса! — възкликна Лудата Нан.

— Гра — разнесе се глас зад нея.

Тя се обърна и видя гарван, кацнал върху кола на оградата. Разпозна една от птиците на Стария — по-малката, с бялата глава — и бръкна в джоба на престилката си за бучка захар. Подхвърли я на гарвана. Манди я улови с човката си и след това веднага я хвана с нокти и сръчно започна да я върти между тях, сякаш беше някаква загадка, която се опитваше да разреши.

— Заповядай — усмихна се Нан. — Мислех си, че скоро ще те видя. Предполагам, че вече знаеш новината за Стария?

— Ак. — Гарванът клъвна бучката захар. — Ак. Ак.

— Атака — преведе Нан.

— Гра. — Гарванът дояде захарта. — Каш.

— Нямам каша — отвърна Нан. — Миналия път наистина изяде всичко.

— Каш. Каш — повтори гарванът.

— А, да чакам — разбра Нан. — Искаш да чакам.

— Яр — каза птицата.

Нан се намръщи. Не беше лесно да се общува с птиците на Стария. Голямата, Хюи, можеше да говори добре, но рядко изричаше нещо полезно. По-малката се справяше по-добре с доставянето и запомнянето на съобщенията, но не я биваше много в говоренето. Сега тя скочи от кола и закълва енергично замръзналата земя.

— Да чакам — повтори Нан. — Колко дълго?

Гарванът изграка отново. Пак клъвна студената земя. Но този път клюнът му остави следа в снега — следа, която се виждаше ясно на лунната светлина.

— Какво е това? Сияние ли? — попита Нан.

— Яр. Яр. Яр.

Изглежда, това беше всичко, което птицата имаше да каже. След като няколко пъти клъвна земята, грачи, ходи напред-назад и подскача на кола и обратно на земята, явно Манди се отчая и с едно последно обвинително „Гра!“ разпери криле и изчезна в небето.

Нан разгледа следата в снега. Със сигурност приличаше на сияние. При това от Новото писмо, колкото и да беше невероятно. Макар че само боговете знаеха как би трябвало да го използва.

Въпреки това Старият щеше да намери решение. Тя си каза, че той винаги успява. Не беше невъзможно, където и да се намираше той, да е просто на мястото, на което е искал да бъде. И щом като неговите птици й казваха да чака, то тя трябваше да го направи.

И така, третият Ездач се върна обратно в дома си и си направи чай, докато Епона хрупаше трева на двора, а по пътя от Хълма Червен кон змията от мъгла се приближаваше все повече, като разтваряше всичко по пътя си и го превръщаше в онова, от което са направени сънищата.