Джоан Харис
Руническа светлина (98)

11

Всичко това се случи много по-бързо от времето, необходимо, за да бъде разказано. Но времето невинаги е нещо обективно. Една секунда може да се проточи минути или часове в зависимост от обстоятелствата.

Времето на сънуването е такова, както и миговете на болка, а сега Гръмовержецът осъзна, че същото се отнася и за интервала между падането от голяма височина и неизбежния момент на удара, защото му се стори, че пада цяла вечност, а не близо шестте секунди, които в действителност бяха изминали след сгромолясваното на Бифрост.

Краят на света се приближаваше към него със скоростта, с която Йормунганд се движеше през Сън. Започна леко да му се гади, той затвори очи (които сълзяха от ледения вятър) и се опита да не брои секундите.

Едно. Две. Три. Четири…

Със сигурност земята не можеше да е далеч.

Пет. Шест. Седем. Осем…

Тор предпазливо отвори едното си очи. После другото. Веселко, който беше приел неодушевения си Облик веднага щом започнаха да падат, се върна към гоблинския си вид и озадачено се огледа.

— Ей, к’во става тука?

Тор примигна. Той летеше. Под него беше Йорги, сега в Облика на черен небесен дракон, който се стрелкаше във въздуха като някаква много мазна светкавица. Той вече беше качил останалите Аезир, които се бяха вкопчили в покрития му с шипове гръб с неспокойни изражения, защото макар сега Змията да бе на тяхна страна, мотивите й за това така и не им бяха станали ясни.

По-нагоре една птица в червено и пурпурно с чудат външен вид и пропорции го следваше, като пляскаше с криле и се премяташе. Полетът на Змията създаваше доста завихряния, но това не беше нищо в сравнение с облака сянка, който сега се спускаше над Асгард. Той изпълваше небето, простираше се чак до хоризонта, като оставяше само една съвсем тясна ивица светлина между себе си и крепостните стени на Небесната цитадела.

Докато бързо летеше през небето към Асгард, Гръмовержецът си помисли, че Хаосът все още се чувства несигурен. И имаше защо да е така — те можеше да са спечелили. Дори и сега, ако стъпеше с единия си крак върху завършените стени на Асгард, Обликът му (както и този на другарите му) незабавно щеше да се възстанови. Но Асгард все още не беше завършен и всички те бяха останали без сияние. Бяха загубили Тир в облака сянка. Вълкът Фенрис беше паднал. Слънчевият щит беше изчезнал, а Генералът беше изтощен. Даже сънищата на Нан бяха свършили. А що се отнася до Мади…

Той трескаво я затърси, но без успех. Следата й минаваше през притъмняващото небе и изчезваше в облака сянка.

Сърцето на Тор отчаяно се сви, когато осъзна какво бе сторила Мади. Сигурно беше разбрала, че Йормунганд се нуждае от време, за да се измъкне, затова го беше изпратила да събере всички Аезир, докато самата тя се бе опитала да задържи облака.

За момент Гръмовержецът беше разкъсван между мъката и задушаващото го чувство на гордост. Никога не беше искал дъщеря и дори не се беше опитал да скрие смущението си, когато Моди, отдавна изгубеният му син и наследник, се бе оказал Мади. И не беше изпитал нищо друго, освен отвращение, когато вторият му син от пророчеството, Магни, се беше оказал не само предател, но и втора дъщеря (което беше дори по-лошо).

Сега той се почувства дълбоко засрамен. Мади беше постъпила толкова смело и благородно, че той самият не можеше да го проумее и сега нямаше да има възможност да й обясни, че никакъв син не би го накарал да се чувства и наполовина толкова горд, колкото го бе накарала да се чувства тя.

— Иска ми се да й бях казал… — промълви той, без да осъзнава, че говори на глас, и без да усеща сълзите, които се стичаха по лицето и огнената му брада.

— Да кажеш на кого какво? — попита Веселко.

Тор въздъхна.

— О, нищо — отвърна той.

Те полетяха към Асгард.