Джоан Харис
Руническа светлина (90)

3

Пред катедралата Мади и Перт се затичаха да потърсят укритие, докато наоколо валяха парчета стъкло като градушка. Над тях се извисяваше Мостът дъга — единствената останала преграда между Реда и Пандемониума. Мади хвърли поглед през рамо и видя облака сянка — стената от мрак зад гърба й — който неумолимо се придвижваше към катедралата.

Десетгодишна, Мади беше видяла слънчево затъмнение. Другите си бяха останали по домовете ужасени или се бяха събрали в църквата, където Нат Парсън им разказваше скалъпени истории за демоните вълци, които тичат през небето. Но Едноокият й беше обяснил за движенията на слънцето и луната и за танца, който изпълняват заедно. Тя се беше учудила колко бързо се бе случило всичко. Колко бързо сянката на луната беше препуснала през долината. Спомняше си и колко студено беше станало и колко странно светлината на слънцето беше станала червена като кръв посред бял ден.

Облакът сянка не беше толкова бърз. И все пак тя виждаше приближаването му — движеше се към разрушената катедрала със скоростта на пешеходец. Знаеше, че двамата с Перт могат да го надбягат — Перт беше върху Слейпнир, а Мади яздеше Йормунганд. Помисли си, че е в по-неизгодно положение, защото макар Слейпнир да изглеждаше просто ужасяващ, Йормунганд вонеше ужасно.

Но Маги беше все още в сградата, макар Мади да не знаеше дали тя е жива, или мъртва, а Камъкът на целувките продължаваше да блести и излъчваше колона от ослепителна светлина към сърцето на дъгата, където Слънчевият щит улавяше лъчите му и ги отразяваше като искряща люлка в небето.

Перт запрати нагоре руната Ир като щит срещу ослепителната светлина. Мади стори същото с Ак руната, която беше научила от сестра си.

Те спряха на известно разстояние в една от страничните улички, тръгващи от Катедралния площад, откъдето можеха да наблюдават сгромолясването на купола на „Свети гроб“ и всичко, което последва. Навсякъде жителите на Края на света се хващаха за кървящите си носове и падаха на колене, докато сътресението от случилото се при Камъка на целувките отекваше из целия Вселенски град и оставяше касапница след себе си.

Някои, които бяха най-близо до центъра, умряха. Повечето оцеляха след първоначалната атака, но бяха обхванати от паника и когато видяха небето, хукнаха към домовете си или полудяха, или започнаха да беснеят в търсене на кого да хвърлят вината. Едни обвиняваха Феерията, други — старите богове, а трети — чужденците. Някои паднаха на колене и започнаха да се молят, спомнили си разказите за Блаженството. Магазини бяха подложени на плячкосване, хора бяха ограбвани, под прикритието на Хаоса се уреждаха стари сметки.

Нещастието винаги заздравява вярата и в града старите вярвания, които толкова бързо бяха заместени от алчността, сега се събуждаха за нов живот. Госпожа Блекмор, старата съдържателка, за която преди работеше Маги, набързо преоткри молитвата, сложи си черна берга и побягна по улиците, като крещеше, че това са Последните дни и че всеки трябва да се покае или да бъде Очистен. Приставът, арестувал Перт, си спомни момичето върху Червения кон и вдигна останалите си колеги на оръжие. Пришълците от Външността и търговците, които се бяха настанили толкова удобно в стария Университет, се оказаха нападнати от всички страни от жители на Края на света, които подобно на повечето хора при криза се нуждаеха от изкупителна жертва и бяха решили да накажат чужденците за идващия Апокалипсис.

И по средата на всичко това Перт просто седеше върху своя кон и се усмихваше като комарджия, залагащ последната си монета.

Този му вид беше познат на Мади — за последен път беше виждала Один да изглежда така преди три години на бреговете на Хел и тя знаеше много добре какво означава това.

Мади хвърли поглед към разрушената катедрала, закривайки очи пред колоната от светлина.

— Какво се случи? — попита тя. — Сестра ми мъртва ли е?

Изглеждаше повече от вероятно да е така — сградата беше в развалини, куполът й се беше натрошил като черупката на развалено яйце. От руините не се долавяше никакво движение и когато погледна към сцената през руната Бяркан, Мади не успя да види никакви следи, никакъв знак, че нещо е останало живо — имаше само зловещ показалец от светлина, сочещ към бурното небе…

— Не го прави предупреди я Перт.

— Защо не?

— Просто не го прави. — Той приличаше на Один повече от всякога. — Веднъж вече не ми се подчини и всички Светове ще платят цената за това. Но ако и сега не изпълниш дълга си, всичко, за което сме работили, ще бъде изгубено. Сестра ти е жива. Радвай се, че е така. Ако искаш да остане жива, трябва да изпълним пророчеството.

— Но аз мислех, че сестра ми е предопределена да бъде Ездачът, чието име е Клане. Пророчицата на практика каза точно това!

— Никога не вярвай на Оракул. — Сега и гласът му беше като на Один и Мади почувства, че очите й започват да парят. — Сестра ти изигра своята роля. За добро или лошо, детето на омразата отвори портата към Асгард. Сега нашата задача е да го защитим.

— Откъде знаеш?

— Защото бях мъртъв — отвърна Перт, — а това е доста уникален поглед към нещата. Сега, ако нямаш повече въпроси…

— Не разбирам. — Мади вдигна поглед към небето. — Как може сестра ми да е направила всичко това? Тя беше тук само за да се омъжи…

Перт сви рамене.

— Така ли мислиш? — попита той и посочи катедралата. — Люлката падна преди векове, но Огънят и Хората ще я вдигнат отново с една целувка, само за дванайсет дни, на Края на света, дар от гроба. Катедралата е люлка на вярата. Да не мислиш, че това е просто съвпадение? Ами архитектът? Откъде според теб Джонатан Гифт е намерил средствата, за да построи това място? И кой мислиш го е инструктирал как да го направи?

Очите на Мади се разшириха.

— Шепнещият?

Перт кимна.

— Точно така — потвърди той. — Вселенският град не просто е построен върху развалините на Асгард. Той е построен от развалините на Асгард. И онова, което вие, хората, наричате Камъка на целувките — целия гравиран с руни на силата — беше Първият камък на Асгард, Крайъгълният камък на Небесната цитадела, свързан чрез Бифрост, Моста дъга, с всеки един от Деветте свята. — Той се намръщи нетърпеливо към Мади. — Този камък лежи тук от петстотин години в очакване някой да го събуди. Джонатан Гифт е знаел какво притежава. Той се е погрижил Камъкът да е на безопасно място, дълбоко в сърцето на града. Орденът го е пазил петстотин години, без да е наясно какво е това. Но Безименният е бил наясно. Той е знаел през цялото време, наблюдавал го е и е чакал подходящия момент, чакал е някой да се появи — някой, притежаващ достатъчно сияние, за да изрече Словото и да освободи силата.

Мади зяпна.

— Сестра ми — промълви тя. — Но защо Безименният — Шепнещият — би искал да построи отново Асгард?

— За да го притежава само той, разбира се — отвърна Перт с крива усмивка. — Въпреки цялата си сила в Края на света Мимир е просто затворник. Без тяло и лишен от сиянието си, той никога не би могъл да се надява да избяга. Един възможен изход за него е Свършекът на Световете, но далеч по-добре би било, ако успее да открадне Облика на някой от нас и да го използва, за да се вмъкне в Асгард.

— На някой от нас?

— Точно така — кимна той. — За предпочитане някой като теб, чиято руна е непокътната и изпълнена със сила. Опитал е с теб в Хел и се е провалил. Но сега…

— Той притежава сестра ми? — довърши вместо него тя.

Перт сложи ръка върху нейната.

— Вече нищо не можеш да сториш. Маги доброволно му се е предала. Тя е изрекла думите при Камъка на целувките, думите, издълбани с тази цел преди повече от петстотин години. И след това е запечатала клетвата с целувка… — Той нарисува набързо рунически знак във въздуха…

— Която също така е руната Габе, означаваща дар на езика на Древните времена. Макар че е доста вероятно нейният дар да се окаже нашата смърт.

— Това пророчество ли е? — попита Мади.

— Не, предположение. Така че какво ще кажеш да вземем да си свършим работата? Имаме да строим цитадела и Маги не може да участва в това.

Мади упорито поклати глава.

— Това нещо е взело сестра ми — каза тя. — Няма начин да я оставя така.

Перт издаде звук на нетърпение. Сега той приличаше на Едноокия от едно време, когато изпадаше в най-мрачните си и противни настроения.

— Толкова ли си глупава? — сопна се той. — Нищо не можеш да направиш за нея. Сега тя е загубена за нас. Станалото — станало. А ние двамата имаме работа за вършене. Това сияние е дар за Аезир… — Той посочи колоната от светлина, която излизаше от Камъка на целувките. — Можем да го използваме, за да се борим с врага. Да се въоръжим и да построим крепостта си или да наблюдаваме как то ще бъде похабено, докато ти губиш време заради чувствата си…

Но Мади почти не го слушаше.

— И преди съм се изправяла срещу Шепнещия. Мога да го сторя отново — увери го тя. — Заедно можем да го накараме да я напусне. — Сърцето й биеше лудо. — Заслужава си да опитаме!

Перт я погледна разгневено.

— Проклета да си! — възкликна той. — Нима ще ме предадеш отново?

Мади издържа на погледа му.

— Не мога да изоставя сестра си. Щом Мимир я притежава…

— Не я притежава — прекъсна я той.

— Но ти току-що ми каза…

— Казах, че тя доброволно му се е предала. Но тя никога не е била основната цел. Шепнещият вече се е опитвал да я контролира веднъж. Той знае, че тя или ти ще го изхвърлите много преди да е стигнал до Асгард.

— Тогава какъв е проблемът? — попита Мади объркана. — Ако в крайна сметка той не притежава Маги, защо тя да е изгубена за нас?

Но Перт така и не получи възможност да отговори на въпроса й, защото точно тогава откъм разрушения купол се разнесе шум, последван от раздвижване. Мина известно време, докато Мади успее да разпознае в приближаващата се фигура Маги Риди. Жълтият й воал беше почернял от праха. Лицето й беше безизразно и омазано със сълзи и сажди. Тя излезе от развалините, с очи, втренчени в каменистата земя, като пристъпваше толкова бавно и внимателно, сякаш беше на сто години. Следата й беше белязана от зловещите зелени и червени оттенъци на скръбта и яростта.

— Мади, довери ми се — увещаваше я Перт. — Наистина не би искала да участваш в това.

Но Мади не го слушаше. Тя слезе от Змията и тихо изрече името на сестра си.

Маги бавно вдигна глава. Очите й срещнаха две други златисто сиви очи. За момент Дъбът и Ясенът стояха изправени лице в лице под Бифрост.

Тогава очите на Маги изгубиха отнесения вид и се фокусираха смъртоносно. Върху изкривеното й от скръб лице се появи странно мила усмивка.

— Бягай! Сега! — извика Перт и заби пети в хълбоците на Слейпнир.

Но вече беше твърде късно. Очите на Маги забелязаха Генерала. Руната на врата й внезапно ярко засвети.

— Ти уби Адам, демоне — каза тя и руната Ак, преплетена с Ур и Хагал, изсвистя през прашния въздух.

Рефлексите на Перт бяха бързи, а когато се комбинираха с уменията, придобити по време на дългия живот на Один, резултатът беше впечатляващ.

Перт, комбинирана с Раедо и Ур, отрази мисловната мълния към стената и на Мади й остана достатъчно време, за да се възхити на сръчността, с която старият й приятел оформи руните, преди да премине в нападение и с удивителна скорост и сила да разстели шепа руни по посока на източника на атаката.

„Такъв е бил значи, преди руната му да бъде обърната“ — помисли си Мади точно когато мисловната мълния удари и обсипа Маги с късчета сияние. С тази мисъл дойде и увереността, че Перт ще се опита да убие Маги — точно както и тя щеше да се опита да убие него, ако Мади не се намесеше.

— Ти уби Адам — повтори Маги и запрати шепа руни. Те не бяха особено умели, но бяха ефективни и всяка от тях се разпадна на малки остри парчета, които се разпръснаха като миниатюрни мощни снаряди. Едно заблудено парче удари Перт в лицето и той се свлече върху седлото.

Слейпнир веднага се издигна във въздуха и дългите му крака обкрачиха небето, така че Мади нямаше време да види къде е уцелен Перт и колко е пострадал. Тя вдигна щит, за да се защити — Аеск и Ир разпръснаха сиянието. Знаеше, че трябва да се измъкне, защото Перт беше ранен и се нуждаеше от помощ. Но въпреки това не можеше да изостави Маги.

— Маги, моля те. Позволи ми да ти обясня…

— Ти уби Адам — потрети Маги.

Гласът й беше монотонен и безстрастен. Звучеше така, сякаш болката от загубата е прегорила сърцето й.

— Не съм го убила! — извика Мади. — Исках да го направя, но не можах. Ти видя…

— Защо? — попита Маги. — Защо ни мразиш толкова много?

— Не! — отчаяно запротестира Мади. — Исках да те спася, да спра всичко това. Никой не е искал Адам да умре…

— О, да. Те го искаха — упорито поклати глава Маги. — Искаха го мъртъв, защото беше от хората. Защото беше влюбен в мен. И защото нося детето му…

Детето му? О, богове! Детето на сестра ми?

Внезапна Мади остана без дъх. Сега тя разбра какво имаше предвид Перт, когато каза, че Маги е изгубена за тях. Маги Риди никога не е била основната цел на Шепнещия. Момичето вече беше твърде силно и опасно, за да му послужи като гостоприемник. Но нероденото й дете — Огнено дете, със сияние, наследено по майчина линия, би било податливо и лесно за оформяне. Все още неоформеният му характер щеше да се превърне в този на Шепнещия. И Маги, разбира се, щеше да защитава детето си от всеки, който го заплашва — което означаваше, че Обликът на Шепнещия щеше да е в безопасност, докато силите му не нараснат достатъчно.

— Маги, трябва да ме послушаш. — Гласът на Мади стана настоятелен. — Шепнещият е обсебил детето ти. Това означава, че го използва — и теб също — за да се върне в Асгард.

Но Маги не я слушаше. Две шепи мисловни руни полетяха като остриета на бръсначи и обсипаха стената около щита на Мади.

— Лъжеш! — с дрезгав глас извика тя. — Първо Адам, а сега и бебето ми! Иска ми се да те бях убила, когато имах тази възможност! Иска ми се да бях убила всички от Пророческото племе!

Мади отново се опита да вразуми сестра си, но в сърцето си тя знаеше, че вече е загубила. Маги готвеше руна, която да прореже мисловния й щит. Между пръстите й се оформи комбинация от Ур и Хагал.

Зад нея облакът сянка беше стигнал до стените на катедралата. Той се извисяваше огромен зад гърба на Маги и съскаше с разрушителната си енергия.

— Отдръпни се от сянката! — извика Мади. — Маги, независимо дали ми вярваш, или не, не се приближавай до облака сянка!

Маги запрати оръжието си по нея. То се разби в мисловния щит. С трескав поглед тя започна отначало, призовавайки най-силното си сияние.

Мади се опита да прецени разстоянието до Йормунганд. Реши, че може да го измине за трийсет секунди, стига мисловният щит да удържи толкова дълго. Тя оформи вариант на Аеск и запрати шепа назъбени малки руни, които се въртяха като кленови семена. Целта им не беше да наранят, а да объркат сестра й, за да й спечелят малко време. Една от тях поряза дланта на Маги и тя трепна и извърна поглед. В същата секунда Мади скочи върху гърба на Йорги и го пришпори. Над тях се извисяваше арката на Моста дъга. Под тях градът беше потънал в хаос.

И в центъра на всичко това светлината от Камъка на целувките все още блестеше, отразена в Слънчевия щит, сякаш приковала Края на света като огромно насекомо, а Маги Риди запращаше руни към небето с клетви, че ще си отмъсти на Аезир, докато в корема й нещо толкова малко, че почти нямаше сърце, което да тупти, се усмихваше, шепнеше на себе си и сънуваше Световете, които ще завладее.