Джоан Харис
Руническа светлина (91)

4

Перт стигна до Бифрост точно навреме, за да присъства на нападението на Хаоса. Не че в началото успя да види кой знае какво — мълнията, която Маги хвърли, го удари право в лицето и през по-голямата част от пътя трябваше да разчита на Слейпнир, за да го отведе у дома. Очите го боляха, но когато се приближи, разбра, че не е ослепял, макар да му беше нужно известно време, за да осъзнае какво вижда.

Мастиленочерният облак се беше превърнал в стена, извисяваща се над Моста дъга. На фона на тъмната му маса Краят на света изглеждаше нищожен. В единия край на Моста имаше светлина, а в другия — само сенки, чиито бурни дълбини бяха изпълнени с въртопи и гъмжаха от ефимери. Беше впечатляващо. Дори и Генералът, който и преди беше виждал Облиците на Хаоса, не беше ставал свидетел на такава концентрация на толкова огромна площ. Десет хиляди пъти по-могъщ от облака сънища, който беше изригнал от Хълма Червен кон, той съдържаше първичните неща, от които са изградени всички Светове, и беше източникът на Разрушението и Сътворението, който започва в Хаоса и намира своето място, понякога след милиони години, като естествена част от Реда на нещата.

Боговете бяха започнали да устройват защитата си върху парапета на Моста — Аезир отдясно, а Ванир от другата страна. И двете групи работеха трескаво, за да задържат приближаването на облака. Браги пееше бойна песен, която разпръскваше музикални шрапнели. Ньорд издигаше стена от морска вода. Тир огъваше пръстите на новата си ръка. Зоркият като ястреб Хеймдал проследяваше с далекогледа си придвижването на врага. Тор с Мьолнир в дясната си ръка очертаваше във въздуха смъртоносна дъга. Идун стоеше в готовност с лечебните си средства. Скади беше вдигнала леден щит. В центъра стоеше Анджи с вълците от двете страни — Скьол Гълтача отляво, а Хаити и Фенрис отдясно. Самата Съблазнителка беше в Облика си на Вещица, древна, кльощава като скелет и студена.

Облакът сянка вече беше много близо — на трийсет крачки, може би по-малко. Мисловна мълния, запратена срещу него, забавяше напредъка му за една-две секунди, след което той започваше да се приближава отново и протягаше ефимерните си пипала към малката група от богове. Перт знаеше, че тези пипала могат да бъдат отрязани — мисловните мечове и нотите от руни биха свършили работа — но облакът сянка беше способен да създаде още толкова много, а защитниците на Световете (с него включително) бяха само двайсет и един.

Полузаслепен от мисловната мълния на Маги, Перт дръпна поводите на Слейпнир и го спря върху светлата страна на Моста. Хугин и Мунин, приели формата на гарвани, кръжаха около него и грачеха. Перт докосна с ръка очите си. Когато я отдръпна, пръстите му бяха обагрени в червено и той усети чистото, плитко порязване, минаващо между лявата му вежда и скулата. Окото му беше подуто и затворено. Болеше го, но все пак той знаеше, че може да е и по-лошо. Откъсна парче от ризата си и направи от нея марля и превръзка, която да държи на мястото. Етел дойде да му помогне. Сега не беше време да празнуват, но погледът й му каза всичко, което трябваше да знае.

— Мина много време — усмихна се той.

— За нас беше още повече.

Междувременно Локи, чийто принос към защитата на Бифрост беше от по-безопасната страна на моста, дойде да провери какво става. Всеки друг на негово място би се чувствал малко по-смирен след скорошните събития, но Хитрецът беше в добро настроение, очите му проблеснаха злобно, а белязаните му устни се разтегнаха в широка усмивка.

— Добре дошъл на празненството — поздрави той Перт. — Надявам се да си донесъл някоя бутилка.

Перт неохотно се усмихна. Той си помисли, че Локи може и да е досаден, но въпреки това се радва да го види отново.

— И така, как беше в Хел?

— Би трябвало да знаеш — мрачно го погледна Хитрецът. — Добър Облик между другото. — Той кимна по посока на стената от облаци. — И така, казаха ми, че имаш план?

— Нещо такова — отвърна Перт.

— Нещо такова? Какво означава това, в името на Хел?

— Ами, все още не е изпробван — сви рамене Перт. — Но както знаеш, умея да проявявам творчество.

— Чудесно — рече Локи. — И така, кога ще започваме?

Настъпи неловко мълчание. Накрая Перт се обади:

— Ами, точно там е работата.

— Работата? — не разбра Хитрецът.

— Очаквам развитието на още едно събитие — небрежно подхвърли Перт. — Почти всичко вече е на мястото си — Мостът, строителните елементи от Сън, Слънчевият щит, руните от Първия камък на Асгард. Сега се нуждаем само от Клане, Лудост и Предателство и ще разполагаме със строителна бригада. — Той се усмихна с най-широката си и блестяща усмивка.

Локи познаваше тази усмивка от много отдавна. Беше я виждал твърде много пъти преди (и при твърде много неприятни ситуации), за да повярва, че тя вещае нещо хубаво.

— Почакай — каза той, — ако това е така, значи вече разполагаме със Слейпнир и Епона. Къде тогава е Йорги? И Мади, разбира се…

— Всеки миг ще са тук.

— Така ли? — учуди се Хитрецът и надникна надолу през парапета на Моста. — Защото не знам дали си забелязал, но нещата там, долу, не изглеждат никак добре.

Локи беше прав. Свършекът на Световете най-сетне беше стигнал до Края на света. Половината град все още беше осветен, останалото беше потънало в сянка. Боговете бяха виждали тази сянка преди три години в Задгробния свят и знаеха, че е само въпрос на време Хаосът да пусне на свобода най-смъртоносния си Облик — този на Сурт, Разрушителя — същество, което беше по-скоро отсъствие, отколкото присъствие, и чиято сянка беше на черна птица, след която не остава нищо.

Смърт и Сън бяха част от световете, дори и Хаосът имаше своето място. Но под сянката на тази птица не оставаше нищо, нито дори Смъртта, а само една вечна празнота, простираща се отвъд въображението и изкуплението.

Локи не желаеше да си го представя. Въображението му се чувстваше много по-щастливо да броди сред островите отвъд Единното море, може би да изпие един-два коктейла и да наблюдава красивите момичета, които минават покрай него. Но Хаосът вече беше затъмнил повече от половината срутена катедрала и доколкото Хитрецът можеше да прецени, им оставаха броени минути, преди да настъпи краят.

— Не искам да се бъркам в плановете ти… — започна той.

— Заеми поста си — нареди му Генералът.

— Но…

— Капитане, заеми поста си! — повтори Перт и в този момент облакът сянка започна да се сгромолясва върху Моста като приливна вълна от мрак.