Джоан Харис
Руническа светлина (57)

5

Перт живееше в малка, тясна къща лодка край доковете в квартал, известен като „Водните плъхове“ — място, където рибарите търгуваха стоките си. Мади имаше късмет, че е така, защото тя скоро разбра, че дори в Облика си на Кон Йормунганд се нуждае от много повече от сено, за да се нахрани.

В първия си ден в Края на света Морският кон небрежно беше сдъвкал половин дузина омари, едно ведро със скариди, едно буре е осолена херинга и цяла прясна треска, преди Мади да успее да го спре. Сега му беше наредено да стои под дървения кей, за предпочитане в змийския си Облик, и да се храни само през нощта, далеч от любопитните погледи.

Мади отхвърли предположението на Перт, че ядящ риба кон би предизвикал интереса на комарджиите. Първоначалната й преценка за нейния водач само се затвърди, когато го видя в действие. Перт можеше да продаде всичко — от парчета скала до чували с картофи и ако бяха крадени, то още по-добре. Освен това той нямаше никакви скрупули да пребърква джобовете на клиентите, когато те си тръгваха, и Мади, която се опитваше да направи така, че да не привличат нежелано внимание, откри, че й е все по-трудно да се справи с тази задача.

След петте дни, прекарани в Края на света, тя вече се чувстваше отчаяна. Според Пророчицата Свършекът на Света щеше да настъпи след четири дни и въпреки това досега тя не беше открила никаква следа от Стареца, от Маги или дори от гарваните на Один, които навярно можеха да я насочат в правилната посока. Йорги беше напълно безполезен и само висеше под кея през деня и ловеше тюлени и омари през нощта. Той не показваше никакви признаци на ясновидство, нито желание да помогне и отчаянието на Мади нарастваше все повече и повече, докато накрая тя почти спря да яде и да спи, за да не пропусне някаква важна следа, която би й помогнала да си реши проблемите.

През нощта тя крачеше напред-назад. Хапеше юмруците си. Пишеше пророчеството на Етел и го изучваше отново и отново. Дори вадеше руните си за гадаене и се опитваше да прочете по тях съдбата си, но руническите камъни упорито падаха все с лицевата страна надолу, така че накрая се отказа. Зачуди се дали всичко това — Перт, Маги, полетът й до Края на света, Йормунганд, събитията през последните три години — не е просто някакъв ужасен сън, от който може да се събуди всеки момент, за да открие, че Один не е мъртъв, че Маги не е нейна сестра и че Апокалипсисът, предсказан от Пророчицата, е просто глава от все още ненаписана приказка, която да разказва около лагерен огън на все още неродените си внуци.

За съжаление не беше сън и Мади почти бе готова да спре да се надява и да се върне при приятелите си, когато се случи нещо, което я накара да размисли.

Беше в деня на рибния пазар във „Водните плъхове“. Всяка седмица имаше по четири пазарни дни — един за риба, един за платове, един за цветя и един за плодове и зеленчуци. Перт помагаше на сергия, на която се продаваше маринована херинга (и от време на време задигаше по някоя кесия, колкото да поддържа форма). Както обикновено Йорги беше под кея и захапваше всичко, което се доближи до него. С лице, увито в шал (в опит да потисне миризмата на риба), Мади седеше и наблюдаваше хората, минаващи покрай нея, и почти се беше унесла от жуженето на тълпата в пазарния ден.

Внезапно забеляза една закръглена дребна жена, която я гледаше. Носеше черна берга и в кошницата си имаше малко треска. Жената внезапно спря, върна се и се втренчи в Мади с такава яростна настойчивост, че я извади от унеса й.

— И така, мадам! — подхвана жената. — Дотук стигна значи! Мотаеш се във „Водните плъхове“. Трябваше да се досетя, че ще стане така. Ха!

Тя изсумтя презрително и направи знак срещу лоши очи.

— Съжалявам… Познаваме ли се? — попита Мади.

— Дали ме познаваш? — озадачи се жената. — Мисля, че добре ме познаваш, ти, нахално създание. Да не мислиш, че няма да те позная, Маги Риди?

Умората на Мади се стопи на мига.

— Как ме нарече?

— Нарекох те по име, Маги Риди — рязко отвърна пълната дребна жена. — Можеш да си омотаваш главата, с какъвто искаш шал, но аз знам какво криеш.

Мади свали шала си и нарочно показа лицето си. Дългата й коса се разпиля на вълни върху раменете й.

Очите на дребната жена се разшириха.

— Какво? Косата ти… — Тя заекна. — Тя беше… Как успя…? — След това млъкна, разтърка очи и с усилие изрече: — Моля за извинение. Грешката е моя.

— За друг ли ме взехте? — попита Мади, като се опитваше да скрие вълнението си.

Очевидно тази жена познаваше Маги Риди. Може би дори знаеше къде е тя.

Тя призова обикновена руническа магия и прелестната руна на сладкодумието Логр се оформи между пръстите й.

— Съжалявам, госпожо… ъъъ?

— Блекмор — отговори жената, все още смутена. — Госпожа Блекмор, ако така ви харесва, госпожице, и моля за извинение, но с нея си приличате като две капки вода…

— Тази Маги Риди. Коя е тя? И какво точно е сторила?

И под успокояващия чар на Логр госпожа Блекмор й разказа историята. Как тя приела злочестото момиче при себе си, осигурила му приличен дом, хранела го, обличала го и се опитвала да го възпита както трябва, но в замяна получила само разюзданост, неблагодарност и измама. Накрая тя сподели на Мади как една сутрин момичето се прибрало у дома, след като прекарало цялата нощ навън, с коса, остригана като на дивак, и с онова ужасно клеймо на врата й. Домъкнала със себе си един млад мъж с очи като на демон.