Джоан Харис
Руническа светлина (42)

14

Междувременно в Малбри боговете и техните съюзници от Хаоса водеха напрегнат спор. Изчезването на Мади, както и на Световната змия беше достатъчен повод за загриженост, но следите, които тя беше оставила — използваните магии, борбата с Локи, цветната диря от бягството й в Сън, която не можеше да бъде сбъркана, — всичко това бе предизвикало още по-голямо разделение между Аезир и Ванир.

Една група (начело с Тор) беше убедена, че тя е била отвлечена, макар следите да бяха объркващи. От една страна, следата на Локи навеждаше на мисълта за някаква засада. От друга страна, беше ясно, че тя беше победила Локи — което предполагаше, че Мади е влязла доброволно в Сън, каквато и да беше причината за това. Как беше влязла там, дали Локи беше с нея и дали присъствието на Световната змия означаваше, че някой от двамата е Ездачът, чието име е Предателство — по тези въпроси можеше да се поспори.

Групата на Хеймдал настояваше да намерят Локи и да го накарат да проговори. Но за Аезир пролуката в Сън — която видимо нарастваше — беше причина за по-сериозно безпокойство.

— Трябва да я затворим — спореше Фрейр, чийто рунически знак Мадр показваше, че е приятел на хората. — Ако не го направим, хората от долината няма да имат никакъв шанс.

Светлокосата Сив презрително изгрухтя.

— Да я затворим? Ти и кой друг? — попита тя.

Всъщност Тор беше прекарал по-голямата част от следобеда около пролуката в Сън, като пробиваше земята, взривяваше я с руни и накрая използваше Мьолнир, могъщия си Чук, за да удря мястото, откъдето се бе измъкнал Конят. Единственият видим резултат от това бе редицата от огромни дупки във формата на чук, които сега заобикаляха Хълма Червен кон.

Оттогава насетне Веселко отказваше да смени Облика си на джудже, като се оплакваше от главоболие, а Сив непрекъснато мърмореше колко е некадърен Тор.

Гръмовержецът изглеждаше засегнат.

— Това не е като да запушиш някоя дупка, скъпа — каза той с намръщено изражение, което някога беше сравнявало със земята гиганти. — Говорим за сериозно разкъсване в тъканта на Световете, а не за счупена тръба.

Сив изгрухтя точно като прасе.

— Още сладкиш, скъпа? — предложи й Тор.

По това време Ловджийката вече се беше присъединила към боговете в предната стая на къщата на енорийския свещеник. С кожите и руническия си камшик тя изглеждаше много не на място върху дивана на Етел със синя копринена дамаска. Гарваните на Один (в човешката си форма) мълчаливо седяха до нея.

— Знам, че имахме своите различия — подхвана Скади, като погледна Ньорд, — но тази пролука в Сън заплашва всички ни. Тя трябва да бъде затворена. Каквото и да ни коства това.

— Мислиш ли, че не сме опитвали? — попита я Тор.

— Знам, че сте опитвали — увери го Скади. — Но пролуката се разраства непрекъснато. Сякаш нещо стопява дупка в леда и скоро всички ние ще пропаднем в нея.

Това описание, макар и грубо, се оказа достатъчно силно. Боговете се спогледаха уплашено. Само Веселко изглеждаше равнодушен — очевидно нехаещ за предстоящия втори Рагнарьок, той обираше глазурата от купчината тарталети, които Етел беше приготвила за следобедния чай.

Не че толкова обичаше чай. Но по времето, когато беше жена на свещеника, Етел беше свикнала да прави определени неща. Ето защо както обикновено на масата бяха подредени малки сандвичи, кифли и сладкиши. Скьол подуши с надежда сладкишите, но Веселко нямаше намерение да дели с никого. Той оголи зъби към демона вълк и изръмжа продължително и дрезгаво. За момент Скьол се поколеба дали да не приеме предизвикателството, но като видя свирепото изражение на Веселко, мъдро реши да се откаже. Освен това вълк да се бие с чук? Човече, това си беше твърде странно.

— Не разбирам — най-сетне рече Хеймдал. — В началото пророчеството изглеждаше ясно — Асгард, построен отново от мощта на Сън. Но засега тази пролука в Сън не ни донесе нищо друго, освен Хаос.

Той погледна през прозореца на дома на свещеника към мястото, където пролуката ясно се виждаше на късното следобедно слънце. Над онова, което беше останало от Хълма Червен кон, се издигаше колона от облаци. Хеймдал прецени, че диаметърът й е около четвърт миля — не беше много, но непрекъснато нарастваше, разширяваше се и поглъщаше храсти, скали, трева и дървета със скорост от около три крачки на час. Всички богове вече чуваха звука, подобен на цвъртене на щурци. Той създаваше стена от шум, която заглушаваше всички останали звуци.

Браги засвири на китарата си. Тя все още не беше настроена след битката и издрънча печално.

— О, моля ви! — възкликна Фрейя. — Ако чуя още някоя от погребалните песни на Браги, ще се самоубия.

Брата изглеждаше обиден.

— От струните е — обясни той. — Нали знаете какво е да не си в Облика си. Де да можехме да си върнем Асгард…

Фрейя подсмръкна.

— Да, знам. В Асгард всичко ще е красиво. В Асгард Сив ще си върне фигурата, Тир ще си играе с големите момчета, Тор ще може да удря с Чука, когото си пожелае, аз ще се изкъпя и ще се преоблека, а ти ще можеш да свириш на лютнята си отново, без ушите на всички да прокървят. — Тя отметна назад кичур от червеникавозлатистата си коса. — Разбира се, единственият проблем е, че Асгард падна преди цяла вечност и заедно с него заминаха и Облиците ни, а единственият шанс да си го върнем, е да разгадаем някакво неубедително пророчество, в което дори няма рима.

— Новаци — самодоволно се усмихна Фени. — Нямаш и представа за какво става дума, нали, скъпа?

— Кого наричаш „скъпа“? — сопна се Фрейя и Обликът й на мършояд започна да взема връх.

Хеймдал трябваше да се намеси, преди нещата да загрубеят.

— Но ключът към вратата е дете на омразата, дете от двете и от нито едно. Мислите ли, че това може да се отнася за Мади? В края на краищата тя е дете на Тор и демона Ярнсакса. Макар че защо тя би била дете на омразата…

— Локи — убедено отвърна Фрейр. — Той е дете на демони и всички го мразят. А и да не забравяме, че той беше този, който отвори портала към Задгробния свят. Кой друг би могъл да бъде?

— Не съм сигурна, че ми харесва думата „демон“ — намеси се Анджи. — Някои хора могат да я сметнат за обидна.

— Тогава коя дума би предпочела да използваме? — попита Хеймдал.

— Личности с хаотичен произход?

— Богове! — избухна Хеймдал. — Мади изчезна. Локи избяга. Всеки момент ще настъпи краят на проклетите Светове, а ти ми изнасяш лекции за политическата коректност? — В този момент Етел застина съвсем неподвижно и той попита: — Сега пък какво има?

— Мади не е изчезнала — отвърна тя. — Как можах да не се сетя. Та това е очевидно.

— Кое? — попита отново Хеймдал.

— „Виждам могъщ Ясен, който стои до могъщ Дъб.“ Всички мислехме, че Ясенът е Игдразил, но…

— Знакът на Мади е Ясенът — довърши вместо нея Фрейр. — Искаш да кажеш, че Мади е замесена? Ако това е вярно, то кой тогава е Дъбът? И кои са Предателство, Клане и Лудост?

— Трите коня на Последните дни. — Етел остави плетивото си (шапка) и за пръв път доби разтревожено изражение. — Огненият кон е Слейпнир, разбира се. Морският кон е Йормунганд. Въздушният кон пък вероятно е вече на път. А ако Мади наистина е ключът към всичко това, то тя се е отправила към Края на света. Защото в края на краищата там падна Асгард. И точно там трябва да сме и ние в момента.

— Защо? За какво е това бързане? — попита Захар-в-Чувал.

Етел го погледна укорително.

— „Само за дванайсет дни, на Края на света, дар от гроба.“ Всички си спомняте пророчеството, което изрекох онзи ден. Това означава, че след девет дни в Края на света, където Асгард падна през войната, ще настъпи последният сблъсък.

Възцари се мълчание, докато боговете обмисляха думите й.

— Ами хората? — попита Фрейр. — Ако си тръгнем сега, с тях е свършено.

— Ако си тръгнем твърде късно и с нас ще е свършено!

Фрейр въздъхна.

— Тя е права — призна той.

— А Локи? — попита Анджи и погледна с любопитство Етел. — Неслучайно го наричат Хитреца — не мислите ли, че може да ни е нужен?

— Да ни е нужен? — не повярва Тор. — Ще му счупя врата.

— Не и ако аз го сторя преди теб — закани се Фрейр.

— Оставете го на мира — заяви Скади. — Сега нямаме време да го преследваме. Когато всичко приключи в Края на света, ще можем да се разправим с него на спокойствие. — Тя погледна останалите богове. — Съгласни ли сте?

— Към Края на света тогава — сви рамене Тор.

— Съгласни сме — отвърна с усмивка Етел.

И така, по залез-слънце всеки, който наблюдаваше пътя през Хайндарфел (през кръга, образуван от палеца и показалеца си), може би щеше да види една доста разнородна група да приближава тясната цепнатина в скалите, за да напусне долината — някои яздеха коне, някои вървяха пеша, някои тичаха, а други се носеха в небето.

Наблюдател, притежаващ дарбата на магическото зрение, вероятно би забелязал техните заплашителни като наближаваща гръмотевична буря следи да се простират в полумрака като дъга, докато навлизаха в сянката на планините.

Може би те не бяха забелязали, че има такъв наблюдател, който стоеше на верандата си край пътя за Малбри. И може би онази, която ги наблюдаваше, беше въздъхнала, бе поклатила глава и бе промърморила — „Хлапаци, какво ли ще е следващото, което ще направят?“, преди да повдигне полите си до коленете и да заиграе радостен танц. Със сигурност гледката на подутите й старчески крака и дългите чорапи на райета не можеше да се нарече красива, но Лудата Нан Фей можеше да танцува по-весело от всеки друг, когато случаят го изискваше, а тя отдавна чакаше такава възможност. Старият й беше обещал да получи свое собствено сияние и място до него във Феерия, ако стореше онова, което той беше поискал от нея, следващия път, когато отидеше при него в Сън.

Лудата Нан Фей вярваше в сънищата. Винаги бе вярвала, дори когато се бяха опитвали да й кажат, че те ще откраднат душата й. Това така и не се беше случило — може би душата на Нан беше твърде стара и съсухрена, за да се интересуват от нея демоните на сънищата, но през последните три години всеки път, когато затвореше очи, виждаше повече, отколкото когато ги отвореше. Гоблини и дребния народ, следи и сияния. А сега тя беше видяла Стария в Сън, а също и черните му птици и те я бяха научили на една детска песничка като онези, на които тя танцуваше като дете:

Люлката падна преди векове,

но Огънят и Хората ще я вдигнат отново…

Което, поне според Нан Фей, означаваше, че всичко трябва да си дойде на мястото като Змията, захапала опашката си и обикаляща Деветте свята. Тя се усмихна и кимна, защото познаваше Добрата книга, включително и Книгата Откровение, в която беше обявен свършекът на един Свят и началото на нов.

За Нан знаците бяха съвсем ясни. Свършекът на света наближаваше. Първият знак беше появата на руните на По-новите времена, последвана от освобождаването на старите богове от Черната крепост на Задгробния свят. После идваше редът на Безименния и побеждаването му с цената на живота на Генерала. Сетне се бе появила пролуката в Сън, която се бе отворила в Средните земи. След това се бе завърнал Конят на Один и Световната змия бе избягала.

Както всички бяха наясно, онова, което следваше, не беше нищо друго, освен Последните дни. Беше казано, че когато боговете се съберат в Края на света, трима Ездачи ще се появят в Световете, трима Ездачи върху три Коня — червен за огньовете на Долната земя, черен за дълбините на Единното море и бял за облаците на Небесния свод. И те щяха да завладеят Деветте свята и Асгард щеше да им принадлежи:

И тогава ще дойде Огнен кон,

и името на неговия Ездач е Клане.

И тогава ще дойде Морски кон;

и името на неговия Ездач е Предателство.

И тогава ще дойде Въздушен кон,

и името на неговия Ездач е Лудост…

В този момент Нан Фей се засмя силно. Защото години наред хората се присмиваха на виденията й, наричаха я луда и побъркана и казваха, че главата й витае някъде в облаците. Е, много скоро тя щеше да им даде да разберат. Щяха да видят кой е лудият. Нан Фей щеше да язди Въздушния кон по Моста през Небесния свод и знакът, с който тя беше родена — счупената, обърната форма на руната Фе — щеше да се превърне в завършено и изпълнено със сила сияние от Новото писмо.

Старият й беше казал, че единственото, което трябва да прави през това време, е да сънува. Затова тя се върна в къщичката си, седна на тясното си легло (същия онзи креват, на който спеше като момиче, когато беше Нанси Уикерман, дъщерята на майстора на кошници), скръсти ръце на гърдите си като повехнали венчелистчета на цвете и зачака Сън да я отнесе в облаците, над луната и през Морето към Асгард.