Джоан Харис
Руническа светлина (65)

4

Адам забеляза двойката, която го следеше, веднага, щом като излязоха от пазара. Можеше още тогава да им се изплъзне. Единственото, което трябваше да стори, бе да се качи в карета под наем или да влезе в някой от онези елегантни магазини, или пък да извика „Помощ“ и да се престори, че е бил ограбен. Но присъствието на Шепнещия, което винаги дебнеше в съзнанието на Адам, го предупреди да е предпазлив и да позволи на двамата, които го следят, да вървят по стъпките му през града.

— Внимавай, момче — заръча му Шепнещият. — Не им позволявай да разберат, че знаеш за тях.

— Защо? — попита Адам. — Кои са те?

В съзнанието му Шепнещият избухна:

— Кои си мислиш, че са, идиот? Сега ни върни у дома, и то по-бързо! Нямаме повече време за губене!

И така, Адам бързаше по улиците на Края на света с Мади и Перт по петите. Когато пристигна, завари Маги да го чака с невинно изражение до отворения прозорец. Може би беше твърде невинно, но Адам не го забеляза — беше прекалено погълнат от собствените си грижи.

— Старецът проговори ли? — попита той.

— Старецът — само за това ли те е грижа? — въздъхна Маги.

— Не, но… — неуверено отвърна Адам.

— Чакам те тук цял ден. Никога не ме питаш как съм прекарала времето си. Изчезваш за часове и след това единственото, за което се сещаш, е това нещо… — Тя ядосано махна към пиедестала, където каменната Глава си стоеше невъзмутимо.

Внезапно изпита гняв — не към Адам, а към Главата, към Стареца, който отказваше да говори и чиято упоритост заставаше на пътя на Адам към свободата.

В съзнанието на Адам Шепнещият се опита да обуздае нетърпението си.

В името на боговете, момче! Целуни я! В момента последното нещо, от което имам нужда, е тя да не ни съдейства.

Адам се усмихна на Маги с най-очарователната си усмивка.

— Донесох ти подарък. Избрах го специално за теб. — Той остави до нея пакета с коприната и я подкани: — Хайде, отвори го.

Маги усети как гневът й се уталожва. Сега се чувстваше единствено гузна. Отново се зачуди дали да не каже на Адам за гарваните. Но си помисли, че Шепнещият може да се ядоса и дори да накаже Адам.

Тя взе пакета и го отвори. Погледна рулото от светложълта коприна, мека като слънчева светлина, с пришити по нея перли.

„Това е сватбеният ми воал“ — помисли си и очите й внезапно се напълниха със сълзи.

— Много ми харесва! — възкликна тя. — И те обичам!

Този път беше по-лесно да се откъсне от събитията от следобеда. Такъв подарък лесно можеше да я накара да забрави пророчествата и детските песнички, дори слуховете за войната.

— Великолепен е! — възхити се тя, разгърна плата и го уви около раменете си. — Навярно ти е струвал Деветте свята…

— Сигурна ли си, че Старецът не е проговорил?

— Нито дума. Защо питаш?

— Мисля, че може да имаме проблем. Някой може да ни шпионира. Почти съм сигурен, че ме проследиха дотук.

— Шпиони? — усъмни се Маги, като си мислеше за гарваните.

— Да не смяташ, че искам да те държа тук, докато аз обикалям града сам? — сериозно я погледна Адам. — Не можем да допуснем да те видят. А и Аезир биха направили всичко по силите си, за да ни попречат да бъдем заедно.

— Защо биха го направили? — Очите на Маги се разшириха.

— Едно момче от Севера да се ожени за момиче от Огнения народ? Гордостта им никога не би го позволила — отвърна той. — Ако разберат, ще ме убият точно както убиха родителите и приятелите ти и всеки друг, който е бил важен за теб…

— Да те убият? — заекна Маги и сърцето й спря да бие.

Покрай всички страхове, които беше изпитала за отдавна изгубеното си семейство, досега никога не й беше минавала мисълта, че Аезир могат да поискат да наранят Адам. И защо биха го направили? Заради чудовищната си гордост, която им пречеше да приемат, че едно дете на Огъня би се научило да обича дете на хората?

— Какво искаш да кажеш? — попита тя.

— Искам да кажа, че ще пожелаят да те притежават — въздъхна Адам. — Всичко, което са направили досега, е било подчинено на тази цел. Те те откъснаха от света. Избиха приемното ти семейство. Искаха да са сигурни, че ще си съвсем сама, преди да се опитат да се свържат с теб. Единственото нещо, което не успяха да предвидят, е, че двамата с теб можем да се влюбим. Но когато разберат (а това неизбежно ще се случи), ние ще сме готови да се борим с тях. А ако Шпионите им са ме проследили дотук…

Маги отново се сети за гарваните. Възможно ли е те да са шпиони? Разбира се, че е възможно. Но те самите бяха предложили услугите си на нея, Маги, Ездача Клане. Бяха й показали как да хване в капан Огнения народ в Ридиан. Според Хюи обаче боговете се бяха измъкнали. А ако бяха узнали за Адам…

— Какво искаш да направя? — попита тя.

Разбира се, знаеше отговора на този въпрос. Гарваните го бяха предсказали. Знаеше, че не може да чака повече Старецът да заговори отново. Руните на Новото писмо бяха в тази Глава и чакаха да бъдат разкрити.

Адам я погледна с нежност.

— Знаеш, че моментът настъпи, нали? — попита той.

Маги изпусна дълга въздишка. Това беше нещото, от което се страхуваше. Откакто беше говорила със затворника в Главата, откакто той й бе казал за връзката помежду им, тя беше разбрала, че в някой от близките дни ще й се наложи да го пречупи. Ще й се наложи да направи избор между това да измъчва Стареца и да рискува живота на мъжа, когото обича. Не беше честно да искат от нея да прави такъв избор. Тя ненавиждаше мисълта, че ще й се наложи да го стори. Но Аезир бяха заплашили Адам. А с това бяха прекрачили границата. Ако това означаваше война, то така да бъде. Огненият народ я беше обявил.

Тя се обърна отново към Адам, очите й бяха като малки стоманени точки.

— Новите руни ще помогнат ли да си в безопасност?

Адам кимна.

Маги се усмихна.

— Тогава ти обещавам, че ще ги имаш — успокои го тя. — Този път той ще ми разкаже всичко.