Джоан Харис
Руническа светлина (35)

7

Когато Мади се приближи към останките от Хълма, за своя изненада тя откри, че всичко е спокойно. От битката нямаше много следи, тъй като по-голямата част от жертвите бяха ефимери, които бяха избягали в Задгробния свят или бяха изчезнали в небитието. Малкото и предимно безобидни същества, които бяха останали, се бяха разпръснали из зимните поля — еднорог, някой и друг гоблин, група дракони бебета, които се носеха във въздуха като семена на глухарчета.

И навсякъде около съборения Хълм се простираше одеяло от светла, блестяща мъгла, която не приличаше на обичайните облаци, а на нещо излязло от Долната земя и разляло се върху равнините наоколо по начин, който беше познат на Мади…

„Реката Сън“ — помисли си тя. Голямата част от мощта й вече беше изчерпана. Силата на изригването й се беше разсеяла и изпаренията й бяха разпръснати. Въпреки това тя се приближи към нея предпазливо, защото знаеше каква е мощта на Сън и не беше сигурна какво още може да се крие под булото на бялата мъгла.

— Йормунганд? — най-сетне извика тя.

Световната змия, преяла с онова, което беше излязло от Сън, изглежда, нямаше желание да й отвърне.

Тя повиши глас и опита отново, тъй като не искаше да влиза в мъглата. Но изпаренията задушаваха всичко и формите от сънищата, които беше видяла в началото — онази менажерия от чудати същества — се бяха стопили и от тях не беше останало почти нищо. Само призрачната мъгла си стоеше, може би като напомняне за битката. На земята имаше и нещо като пепел, осеяна с буци шлака като сгурията от огнището на ковач.

Сега облакът беше точно пред нея. Мади виждаше променливото му очертание като линията на прибоя по плажа, отбелязваща границата на Сън.

— Йормунганд? — повтори тя.

Откъм облака сънища се разнесе грохот. Мади оформи руната Ир и пристъпи една крачка напред към Сън. Нищо не се случи. Тя направи още една крачка. Мъглата беше студена и обезпокоителна по начин, който не можеше да обясни напълно. Тя, която беше виждала Задгробния свят в цялото му смущаващо многообразие, която беше гледала в очите Наполовина родената Хел и беше крачила по пътя към Задгробния свят, обградена от душите на мъртвите, откри, че трепери от страх при вида на някакъв си облак.

Но когато се придвижи по-навътре в Сън, започна да разбира какво се случва. Онова, което беше приела просто за облак, се оказа нещо далеч по-зловещо. На Мади й се струваше, че въздухът, дърветата, скалите и земята — цялата тъкан на реалността — бавно се разпадат около нея и се превръщат в облак сънища като плетиво, което се разплита до нишките, от които е направено.

Докато наблюдаваше, един кафяв плъх изпълзя изпод скала, забави ход, очертанията му се размазаха и той просто прекрати съществуването си, като след него остана само петно, показващо мястото, където е бил. Самата скала скоро го последва и Мади осъзна, че пепелта в краката й е остатъкът от този процес, от това постепенно разпадане на всичко вътре в облака. За колко време щеше да се случи това с човешко същество? И какво щеше да стане с долината?

Тя отново повика Йормунганд. Този път Змията я чу. От взривения Хълм се разнесе ужасяващ грохот и слузестата глава на Световната змия се появи от разцепената земя като могъщ дъждовен червей, надушил дъжда. Звярът насочи погледа си към Мади.

— Чуй ме — каза тя. — Чудех се дали случайно не можеш да ми помогнеш.

Йормунганд просто я зяпаше, без какъвто и да е интерес.

Мади опита по-твърд подход.

— Трябва да стигна до Вселенския град — рече тя. — Искам да кажа, че ти трябва да ме отведеш там.

Змията й отвърна с огромна прозявка. Маги си помисли, че дъхът й е достатъчно отвратителен, за да спре всяка ефимера. За момент тя се зачуди дали да не се откаже и наистина да тръгне пеша към Вселенския град. Но ако искаше да открие Маги Риди, преди Хеймдал и останалите богове да са научили за съществуването й (което означаваше да пътува през Сън, а, разбира се, Слейпнир го нямаше, за да й помогне), й се налагаше да се задоволи с Йормунганд.

— И така — ще ме отнесеш ли дотам?

Настъпи продължително мълчание, по време на което Змията я гледаше все така тъпо, както обикновено.

— Ще ми се да знаех дали си ме разбрал — нетърпеливо въздъхна Мади. — Нямаш ли човешка форма?

— Има — обади се един глас зад гърба й, — но този му Облик е далеч по-привлекателен.

— Локи — каза Мади, без да се обръща.

— О, значи ме помниш — небрежно рече Локи. — Наречи ме параноичен, ако искаш, но след поразително преданата ти защита се зачудих дали не съм сбъркал с нещо.

— И така ли е? — попита Мади.

— Не. А ти?

Мади се обърна и го погледна. Той беше приел истинския си Облик (нещо, което, естествено, му беше лесно да направи в Сън) и я наблюдаваше от безопасно разстояние, а в зелените му очи блестеше злоба. Тя забеляза, че в Сън, както и в Задгробния свят, руната му вече не е обърната, а цветовете му искрят по-силно от когато и да е било в Горната земя.

— Чуй ме — съжалявам за това — каза тя.

— Тогава всичко е наред. — Покритите с белези устни на Локи се изкривиха в опасна усмивка. — Защото аз пък си мислех, че по някаква причина ти си тази, която е отворила Хълма, взела е Червения кон на Один и междувременно е позволила на половината Задгробен свят да се измъкне, и дори сега се готвиш да заминеш тайно с Йорги и без никакво обяснение да оставиш моя милост да опере пешкира — и тук не става дума просто за някой и друг удар, а за далеч по-трайни увреждания.

Мади оформи руната Бяркан и хвърли бърз поглед към Локи. Тя знаеше, че този небрежен тон просто цели да отвлече вниманието й и веднага щом съзре възможност, той ще се опита да я нападне. Тя видя това в цветовете му — отровнозелената нишка злоба, преплетена с червеното на гнева му, в този случай напълно оправдан.

— Щом мислиш така — подхвана тя, — защо не го каза на останалите?

— Смяташ ли, че щяха да ми повярват? — сви рамене той. — Точно сега не съм особено популярен в Средните земи. — Той присви очи към Мади и се усмихна. — Както и да е, просто бях любопитен. Каквато и причина да си имала да освободиш Червения кон от Хълма, трябва да става дума за нещо наистина важно.

— Мислиш, че съм знаела, че Конят е там? — остро го изгледа Мади.

— О, моля те — нетърпеливо отвърна Локи. — Не ми се прави на невинна. Спомни си, че аз познавам Хълма Червен кон. Познавам всяка пукнатина и цепнатина. Смяташ ли, че никога не съм заподозрял, че нещо голямо е погребано там?

— Шепнещият… — започна Мади.

— И аз първо това си помислих — призна Локи с обезоръжаващата си усмивка. — Но не съм бил прав, нали? Мимир никога не е бил главната награда. Один е възнамерявал да го използва, за да върне боговете на своя страна, преди да им разкрие основния си план.

— Какъв план? — попита Мади.

— Война с Хаоса — отговори Локи. — Свършекът на Света. Възстановяването на Асгард. Всичко е там, в Добрата книга — с Кон, чийто Ездач е Клане. Клане, Грим, на езика на Древните времена. А знаеш ли, че по някакво странно съвпадение това е едно от имената на Один?

Мади мълчаливо поклати глава.

— Но Шепнещият го предаде — неумолимо продължи Локи. — Ти отиде в Задгробния свят, боговете се обърнаха срещу него. Один трябваше да обмисли отново плана си. Дори и така той за малко щеше да проработи, но без Коня всичко беше безполезно. Один падна. Всички решихме, че вече го няма. След това внезапно вече не бях толкова сигурен в това. Започнаха да се случват странни неща. Като например Анджи да направи сделка с боговете и да върне Чука на Тор. А после и тази история с Хълма. И ако онова там не бяха гарваните на Один, вероятно ще трябва да се откажа от поста си на най-умния изгнаник от Асгард…

— Накъде биеш? — попита Мади.

— Генералът е оцелял, нали? — Зелените очи на Локи пламтяха. — Той някак си е успял да се измъкне и не иска останалите да знаят. Добре. Нямам нищо против това. Искам да кажа, че той може да има своите причини. И ако сега работи заедно с Хаоса, аз напълно разбирам това. Няма да е за пръв път.

— Один никога не би направил това! — избухна Мади.

— Съжалявам — рече Локи. — Грешката е моя.

— Наистина е така — гневно продължи Мади. — Один никога не би направил това. Точно сега не мога да ти обясня неговия план, но да предаде боговете не е част от него.

— Добре. Съжалявам. Забрави, че съм го казал. Значи той наистина има план?

Мади го изгледа подозрително.

— Какво искаш, Локи? — попита тя.

— Същото както винаги — сви рамене Локи. — Позволи ми да дойда с теб до Края на света. Там ще започне, нали? Войната между Реда и Хаоса? Не знам защо пазиш такава тайна, нито какво си мислиш, че можеш да сториш сама, но ако Генералът наистина е оцелял, той би искал да ти помогна.

„Да ми помогнеш? По-скоро да помогнеш на себе си.“ Мади си помисли, че разбира какво прави Локи — опитваше се да се застрахова. След като беше загубил благоразположението на боговете, той беше решил да спечели покровителството на Один или поне да се разграничи от касапницата при Хълма Червен кон. Ако не беше мисълта за Маги Риди, може би дори щеше да се поддаде на чара му, както беше самотна и несигурна. Тя знаеше, че Локи няма никакви скрупули и че ако разбере за Маги, няма да се поколебаела да използва информацията, за да си възвърне положението сред боговете или още по-лошо — да се спазари с Хаоса.

Мади не искаше да го изоставя, но просто не можеше да поеме риска да изложи сестра си на допълнителна заплаха. Затова тя се обърна към Локи и му се усмихна с надеждата, че ще я разбере.

— Виж, наистина съжалявам — подхвана тя. — Обещавам да ти разкажа всичко. Но първо трябва да направя това…

И след тези думи тя призова голямото си сияние и го запрати с всичка сила. Просто за да го забави, докато тя се измъкне — в своя Облик Локи не беше лесен противник дори и за нея. Но сиянието, което тя избра инстинктивно от всички онези, с които разполагаше, се оказа новата руна, която беше успяла да докопа тази сутрин от призрачния си посетител.

За секунда руната Ак проблесна в сребристобяло във върховете на пръстите й, сетне, без да се налага да я подканя, бързо се смеси със собствената й руна, Аеск. Тя по-скоро почувства, отколкото чу щракването, с което двете руни се преплетоха една в друга, след това от отворената й ръка се изстреля мисловна светкавица, която събори Локи и го запрати с все сила на земята на петдесет метра от нея.

В началото Мади се уплаши, че той може да е мъртъв. Но когато присви очи, забеляза, че следата му си е там, макар че силата й е намаляла.

Тя се замисли за сиянието, което беше запратила срещу него. То приличаше на обикновена комбинация от руни — Ак, Гръмотевичния дъб:

… пресечена с Аеск, Светкавичния ясен:

… но в този случай очевидно Ак и Аеск се бяха събрали, за да създадат нещо далеч по-могъщо:

… сияние, което беше проснало Хитреца в безсъзнание (и то когато беше в най-могъщия си Облик) с такава лекота, сякаш бе размазало някаква досадна муха.

Когато Мади разбра, че Локи не се преструва и че наистина е в безсъзнание, тя се изправи пред трудния избор дали да го остави на милостта на Сън, или да го извлече на открито, където следата му веднага щеше да издаде местонахождението му на Хеймдал и другарите му.

Тя избра второто, като се надяваше, че Локи ще я разбере. Боговете щяха да са бесни заради бягството му и вероятно нямаше да му е лесно с тях, но той се беше измъквал и от по-лоши неща и Мади беше сигурна, че ще се справи и този път. Що се касае до предположението му, че Один е сменил лагера и е сключил сделка с врага, тя пропъди тази мисъл с тръсване на глава. Один може и да беше нечестен — понякога дори и непочтен — но никога не би предал боговете. Тя нямаше друг избор, освен да следва сърцето си и да се отправи в търсене на сестра си с надеждата, че Маги ще я отведе до Стареца.

Остави загубилия съзнание Хитрец малко встрани от облака сънища и се затича обратно към Окото на Коня, където Йормунганд, развълнуван от поражението на баща си, мяташе гривата си, съскаше и създаваше общото впечатление на Змия, готова на всичко.

Мади му хвърли предпазлив поглед.

— На една и съща страна сме, нали? — попита тя.

Йормунганд издаде отвратителен звук, далечно наподобяващ скимтенето на кутре.

— И знаеш къде трябва да отида, нали?

Йормунганд стана почти палав.

— И когато стигнем там, ще се държиш прилично? Обещаваш ми, че няма да изядеш никого? Говоря ти съвсем сериозно. Това ще е много лошо — предупреди тя.

Йормунганд направи движение, което приличаше на свиване на рамене, и започна да развива спиралата, на която се беше навил. Мади се хвана с две ръце за гривата на Световната змия и се издърпа върху нея. „Надявам се, че знаеш какво правиш“ — помисли си тя.

И те се втурнаха към сърцето на Сън.