Джоан Харис
Руническа светлина (15)

11

— Откъде знаеш името ми? — попита тя. — Какво си ти — сън, демон или пък дух?

В тези катакомби наистина имаше духове, макар че досега Маги никога не беше срещала такъв. Но красивият млад мъж с пронизващи сини очи изобщо не приличаше на дух.

Всъщност Маги Риди никога не беше виждала някой толкова жизнен като него. Той пращеше от здраве. Косата му блестеше, движеше се с лекотата и грациозността на човек, който е наясно с всеки мускул и нерв в тялото си. Беше непознат и въпреки това в него имаше нещо, което й беше странно познато. Дали не го беше виждала на някой пазар? Или пък в кръчмата?

— Сън? — повтори Адам. — Далеч съм от това. Всъщност, ако изобщо някой е сън, то това си ти. Сънят, който съм преследвал през целия си живот.

Помисли си, че го каза добре. Гласът му подсказваше много подходящи реплики и той беше станал доста умел в изричането им. Освен това познаваше момичетата и предположи, че и това момиче не е по-различно от останалите. Няколко подходящи думи, една-две целувки и тя щеше да е негова.

Но Маги не изглеждаше впечатлена. Всъщност той си помисли, че по-скоро е вбесена. За момент тя сякаш изгуби дар слово, след това извърна поглед от него и придърпа шарфа си по-близо, все едно искаше той да я защити от него.

— Който и да си, мястото ти не е тук. Спях и ти ме събуди.

— Знам. Съжалявам, че ти се натрапих — кротко рече Адам. — Но сега, когато съм тук, не си ли поне малко любопитна какво имам да ти кажа?

— Не — отвърна Маги. — Мястото ти не е тук. Не е… редно да си тук.

Адам Скатъргуд стисна юмруци. Момичето нямаше да е лесно. Разбира се, трябваше да го очаква, имайки предвид кое е момичето.

Той преглътна нетърпението си.

— Какво не е наред? — попита я той.

— Двамата да сме по този начин. Тук. Сами. Заедно.

Адам извърна лице, защото не искаше тя да види изражението му. Очевидно момичето се правеше на прекалено морално. Трябваше да предположи, че ще е така. Бергата, която то носеше, му подсказа това, а и, разбира се, нито една порядъчна дъщеря на Ордена не би искала да остане насаме с мъж през нощта на място като това.

— Довери ми се. Не се интересувам от това. Само искам да поговоря с теб.

Стори му се, че тя се поуспокои при тези думи, и това го накара да се усмихне вътрешно. Нищо друго не може да привлече вниманието на едно момиче така, както проявата на безразличие. С крайчеца на окото си той наблюдаваше как Маги се опитва да се пребори с любопитството си, докато си играеше с малкия златен ключ, висящ на връв около врата й.

Изглежда, че най-сетне тя се поотпусна.

— За какво искаш да разговаряме? И откъде знаеше, че ще ме намериш тук, долу?

— Знам много неща — сви рамене Адам. — Например за онези сънища, които сънуваш.

— Не сънувам — поклати глава тя.

— Разбира се, че го правиш — възрази Адам.

— А ти правиш ли го? — присви очи Маги.

— О, да — отвърна Адам. — Сънувах теб. Сънувам те всяка нощ от години. И ти също ме сънуваш. Знаеш, че е така. Наистина ли мислеше, че можеш да ме излъжеш?

Маги внезапно усети, че не й достига въздух, сякаш някой я беше ударил в корема. След това тя за пръв път погледна Адам право в лицето и разбра защо той й се бе сторил толкова познат.

Това беше лицето, което тя виждаше в сънищата си — сънищата за Бедствието. Сините му очи. Линията на челюстта му. Тя усети пристъп на паника. Как този мъж се бе появил от сънищата й? Как познаваше лицето му?

— Ти си демон — заяви Маги.

— Точно обратното — усмихна се Адам. — Аз съм ловец на демони. Знам всичко за теб, Маги Рида, дъщеря на Донал, племенница на Илайъс, известен в Ордена като Екзаминатор номер 4421974.

Очите на Маги се разшириха още повече.

— Никой не знае тайните имена — каза тя с леко треперещ глас.

— Знам повече от това — увери я Адам. — Знам какво правиш тук, Маги, как се ровиш в забранените книги. Знам за сънищата, които те са ти дарили.

Маги гузно вдигна ръка към златния ключ, който висеше около врата й.

— Всичко е наред — успокои я Адам. — Няма да се опитам да ти го взема. Но знам как си загубила семейството си — първо братята си, когато Орденът падна, и после родителите си от чумата. Знам дори как е умрял чичо ти.

Маги пребледня.

— Блаженството… — започна тя.

— Няма Блаженство. Тази история беше измислена, за да се скрие истината.

— Истината?

— Знам, че е трудно — въздъхна Адам, — но Блаженството беше просто приказна история, измислена от врага. Тези хора — Орденът, семейството ти — не са се преродили в небесното Блаженство. Няма Безименен, който да ги очаква на бреговете на Първия свят. Първият свят е паднал отдавна, по времето на Зимната война. Орденът се опитваше да го построи отново, когато всичко това се случи… Масовото клане, което народът ти нарича Блаженството.

Маги го погледна втренчено.

— Не — отсече тя. — Не знам защо ми разказваш това. Орденът се бореше с Хаоса. Искаше да донесе съвършенство на Световете. И когато накрая задачата им беше приключена, Безименният ги призова да се върнат у дома…

— Маги — подхвана Адам, — отвори си очите. Този свят изглежда ли ти съвършен? — Той направи пауза, за да придаде тежест на думите си, и после продължи: — Погледни го! Хиляди хора, изтребени от чумата. Вселенският град, превърнат в гнездо на покварата и порока. На всеки площад е пълно с чуждестранни търговци, които усмърдяват мястото със своята храна, животни и езически обичаи. Там, където имаше библиотеки, сега се продават роби. На стълбите на самата катедрала има пушални за опиум и търговци на алкохол — Хаосът е там, където преди беше Редът. За това ли се е борил Орденът? Това ли наричаш съвършенство?

Маги бавно поклати глава. Сега, когато се замисли за това, в историите наистина нямаше смисъл. Душите, въздигнати в небесното Блаженство, докато телата бяха оставени да гният на земята. И чумата — тя със сигурност не е била част от плана…

— Но ако си прав — най-сетне отвърна тя, — тогава какво се е случило с Ордена? Как могат десет хиляди души да умрат наведнъж, за един миг?

Сега Адам се усмихна сякаш на себе си.

— Точно това дойдох да ти кажа — рече той. — Затова мисията ми ме доведе тук. Родителите ти, братята ти, чичо ти Илайъс — всички останали Магистри, професори и Екзаминатори на Ордена, всички онези добри хора, които дадоха живота си, за да запазят Световете от покварата и Хаоса… — Сега сините очи на младия мъж блестяха, а лицето му беше озарено от пламъка на страстта.

Той отново се обърна към Маги и й отправи най-искрения си поглед.

След това сложи ръката си върху нейната и Маги усети как през тялото й преминава някакъв трепет, внезапен изблик на загадъчна топлина, когато той я погледна и прошепна:

— Те изобщо не са умрели от Блаженството, Маги. Били са избити.