Джоан Харис
Руническа светлина (39)

11

„В началото било Словото. И Словото създало Деветте свята от Небесния свод до Отвъдното. И Безименният властвал над всичко, поддържал Реда и Хаоса по местата им и налагал законите на Вселената.

В онези дни от Огнения народ били постоянно във война с Ледения народ и искали да притежават Словото, за да сразят враговете си един път завинаги. Затова те изпратили един от тях да се пазари с Безименния. Това бил Один, син на Бор, и той предложил да бъде построена цитадела, която да брани Световете от Хаоса. Но Безименният не му вярвал и искал доказателство за добрата му воля. Тогава Один предложил да пожертва едното си око в замяна на Словото и обещанието да бъде поддържан Редът. Безименният се съгласил и Огненият народ построили Моста, свързващ Световете, и започнали да изграждат своята цитадела.“

Сега, когато Слейпнир беше преместен (не без известни затруднения) в конюшнята, Адам се чувстваше много по-спокоен. Някой и друг подкуп за слугите и те си затваряха очите за случайните изблици на сиянието на Маги, но внезапната поява на кон в луксозния тавански апартамент над Алеята на Екзаминаторите със сигурност би привлякла внимание, каквото те не желаеха.

Той най-сетне разказваше своята история, а Маги го слушаше с интерес. Беше история, която той беше научил добре, след като беше прочел много различни нейни версии. Въпреки това тя го слушаше нетърпеливо.

— Как са могли да построят нещо такова? — попита тя, когато Адам направи пауза, за да си поеме дъх. — Искам да кажа, то е било горе в небето, нали? Как са успели да го накарат да си остане там?

— Сложно е — отвърна Адам, защото самият той всъщност нямаше никаква представа.

— Е? — погледна го очаквателно Маги.

Вътре в съзнанието на Адам неговият спътник въздъхна.

— Нищо не се появява от нищото — каза той и Адам послушно повтори думите му като ехо. — Как постъпваш, когато строиш къща? Първо разчистваш дърветата. Съзиданието работи чрез разрушението. Е, Словото постъпва по същия начин. То разчупва блоковете на Сътворението и ги оформя за своите цели. Сънят става реалност. Реалността помага за оформянето на Съня. Ето защо Словото е толкова опасно. Точно това била първата грешка на Безименния.

Маги зяпна Адам с широко отворени очи. Никъде в Добрата книга тя не беше виждала да се споменава, че Безименният е допуснал грешка — дори нямаше и намек, че такова нещо е възможно. То звучеше почти като богохулство. Но тя вече вярваше на Адам доста повече, отколкото на Добрата книга, и сега просто отвори очи по-широко.

— Грешка? — попита тя.

— О, да — усмихна се Адам. — Дори Безименният прави грешки. Но Один бил правдоподобен отстъпник и изглеждало, че е на страната на Реда. Едва по-късно станало ясно, че има съюзници и от двете страни — включително и предател от самия Хаос, който той привлякъл заради хитростта му. Тогава Безименният започнал да съжалява за доверието, което му оказал, и взел да се отнася предпазливо към Огнения народ. И така, той им поставил капан, като се надявал да им подреже крилцата и да възвърне част от силата си. Затова призовал демон от Отвъдното — същество на име Свадилфари — поробил го със силата на Словото и му придал формата на огромен Кон. След това Безименният предложил да им помогне да завършат Цитаделата за по-малко от седмица — без чужда помощ, само с Коня — на цена, която предстояло да бъде определена. В началото това изглеждало твърде хубаво, за да е истина. Задачата, която би отнела на Огнения народ години, щяла да бъде приключена за по-малко от седем дни. Едноокият Один обаче бил предпазлив. Той вече бил платил висока цена за сделката си с Безименния. Щяло да е лудост да сключат договор, без дори да знаят каква е цената. Но Локи, неговият брат от Хаоса, го убедил да сключи сделката. Той казал, че така или иначе работата никога нямало да бъде свършена навреме и поради това рискът бил минимален. Те се съгласили и работата започнала. Но самата природа на Свадилфари била да строи замъци в небето и руна по руна, сияние след сияние Небесната цитадела започнала да се оформя. Пет дни след началото на договора Огненият народ започнали да се тревожат. Особено неспокоен бил Один, не на последно място, защото неговите хора си зашепнали, че от самото начало намерението му било да се съюзи с Безименния. Както обикновено, той обвинил за това Локи, който като усетил накъде вървят нещата, побързал да изкупи вината си, преди да са го изхвърлили от небето.

Маги не беше чувала тази част от историята. Дори в Затворените книга на Добрата книга споменаването на Огнения народ беше сведено до минимум и единственото, което знаеше, бе, че те по някакъв начин са превзели чрез измама Първия свят и след това са се превърнали в богове.

Тя се сети за Коня, който бяха оставили в конюшнята кротко да хрупа сено от една бала. Той толкова приличаше на всеки друг кон, че дори на нея й беше трудно да повярва в истинския му Облик на нещо, което наполовина е Кон, наполовина е паяк, излязъл от Хълма, следван по петите от орди от Сън…

— Червеният кон… — плахо предположи тя, — той ли е Свадилфари?

— Не съвсем — поклати глава Адам. — Локи знаел как да промени формата си — лесна задача в Първия свят — и се превърнал в малка бяла кобила — много красива бяла кобила. Той подмамил демона Кон обратно в света на Сън. Безименният се опитал да го повика отново, но Свадилфари бил оглупял от любов и двамата с бялата кобила изчезнали за цели два дни и две нощи. Седемдневният срок изтекъл и Цитаделата останала недовършена. И Безименният трябвало да признае поражението си и да остави Асгард на боговете.

— А Конят? — попита Маги.

Адам сви рамене.

— Никой повече не го видял — отвърна той. — Но когато Локи се върнал в естествения си вид, довел жребче с осем крака — дете на демона и бялата кобила. Нарекъл го Слейпнир и го дал на Один като подкуп в замяна на позволението да остане, когато другите искали да си върви.

Маги зяпна Адам очарована.

— Значи… Локи е неговата майка? — попита тя. — Как е успял да направи това?

— Не би повярвала какви отвратителни неща е успял да извърши Локи навремето — отговори Адам, хвана ръката на Маги и я погледна сериозно. — Но сега той е при нас. Конят на Один. Слейпнир. Най-великият Кон в Деветте свята.

— Но защо? — попита Маги. — Защо трябваше да го докараме тук? Той не е ли все още опасен? Освен това мислех, че работата ни е да унищожаваме демоните, а не да ги пускаме в Световете…

— Търпение — усмихна се Адам.

Всъщност той вече почти беше загубил търпение с Маги, но трите години, прекарани със съществото в съзнанието му, го бяха научили на самоконтрол.

— Повярвай ми, разбирам как се чувстваш. И аз самият някога бях такъв. Разбира се, и аз като теб мразя да си имам работа с демоните, но понякога целта оправдава средствата и този път по-малкото зло е да докараме тези същества в Световете, за да може една далеч по-голяма заплаха да бъде унищожена завинаги.

— Огненият народ — предположи Маги.

— Точно така — отвърна Адам.

— Но в Добрата книга се казва, че Ездачите ще…

— Възвестят Бедствието? — усмихна се Адам и добави: — Така е. Свършекът на Световете. Рагнарьок. Апокалипсиса. Зимната война. Но този път ние ще определяме правилата. Ние ще контролираме положението. Ние ще насрочим датата. — Той сложи ръце върху раменете на Маги, погледна в златисто сивите й очи и продължи: — Не разбираш ли какво означава това? То ни дава шанс да направим нещата както трябва. Да създадем Ред от Хаоса. Да спасим Световете от Огнения народ.

— Искаш да кажеш, че можем да спрем Бедствието?

— Разбира се, че можем — кимна Адам. — Ти притежаваш нужното, за да ги победиш. Вече имаш Червения кон. Сега се нуждаем само от още едно нещо — реликва от Древните времена, която ще ни помогне да ги унищожим веднъж завинаги.

— Реликва? — погледна го тя.

— Хората я наричат Стареца.

— Какво представлява?

— Знам само, че ни е нужен — сви рамене Адам.

— Ами… — Маги сниши глас. — Ами Магистърът, Адам? Кой — какво — е той? И не можем ли някак си да те освободим?

Адам пребледня и поклати глава.

— Не знаеш за какво говориш — каза той тихо, но настоятелно. — Господарят ми е тук, за да ни помогне. Знам, че не ти изглеждаше така, но трябва да ми повярваш. Той е на наша страна. Нещата са… сложни. Разбираш ли ме?

— Да, добре — отвърна Маги със съмнение. — Но кажи ми кое беше онова момиче на Хълма? Онази с клеймото, която изглеждаше точно като мен?

В съзнанието на Адам неговият спътник му отправи хладно предупреждение.

„Остави това на мен — каза му Адам. — Знам как да се справя с нея.“

„Дано наистина е така — отвърна спътникът му. — Или ще направя и двама ви на парчета.“

Адам се замисли за миг дали на този етап една молитва към Локи би била счетена за богохулство. От Гласа в съзнанието си знаеше, че някога Хитрецът е бил в подобно положение, страдал е от същото обсебване и накрая някак си е успял да се освободи…

— Довери ми се, Маги — рече той с усмивка. — Някога ти ме попита дали не съм сън. Е, точно там започва всичко. Там ще намериш своите отговори. В Сън. Ще ми се довериш ли?

— Да, ще го направя.

И така Адам започна да разказва своята история.