Джоан Харис
Руническа светлина (8)

4

— И дума да не става! — веднага отсече Хеймдал. — Няма да изпратя спасителна група за някого, който дори може и да не е изчезнал. Искам да кажа — кой в Световете би отвлякъл Локи и защо? Вероятно се е уплашил и е изчезнал. Ще видиш. След няколко дни ще допълзи обратно с някакво неубедително извинение как му се е наложило да замине спешно, докато си се справяла с врага.

Не се случваше често Мади да бъде викана на среща на боговете. Като се изключеше времето, което обичайно беше нужно за това — поне един час, за да долетят до Спящите под формата на птици, и още един час, за да се върнат — тя знаеше, че Аезир и Ванир са принудени от обстоятелствата да са съюзници и нищо повече от това. Но почувства, че изчезването на Локи навярно ще бъде сметнато за спешен случай. Сигурно можеха да постигнат съгласие поне този път и заедно да посрещнат кризата.

— Той не е тичал — опита се да обясни тя. — Вече ти го казах, Хеймдал. Онова нещо беше мъртво. Обърнах се за една-две секунди и когато погледнах отново, Локи беше изчезнал. — Тя хвърли пронизващ поглед на ванира. — Знаем, че някои от вас имат разправии с Локи…

— Разправии — избухна Браги, Поетът.

— Благословена да си — любезно каза Идун.

Лечителната беше известна с дразнещата склонност да вижда хубавото във всеки, включително и в Локи — дори когато мнозинството смяташе, че в неговия случай няма нищо такова.

— Мисля, че това е малко несправедливо, Мади. Знам, че Локи може да бъде малко, ъъъ, див, но всички ние наистина сме загрижени за него…

— Не мога да понасям малкото копеле — прекъсна я Ньорд.

Старецът на морето така и не беше простил на Локи, задето бе довел Скади в Асгард. Скади беше войнствената бивша съпруга на Ньорд, която се беше оказала съвсем различна от свенливата, кротка жена, която Локи го бе подвел да очаква.

Идун го погледна укорително.

— Е, не би искал той да пострада…

— Бих искал да го видя мъртъв — процеди през златните си зъби Хеймдал.

Стражът също имаше пререкания с Локи — не на последно място заради факта, че по време на Рагнарьок двамата се бяха сражавали на различни страни.

— Е, щом държите да сте отрицателно настроени… — Идун се обърна към четиримата аезири. — Сигурна съм, че останалите не мислят по този начин…

— Не гледай мен — каза Светлокосата Сив. — До гуша ми дойдоха глупавите му шеги. Да ти налея ли чаша с вино, Сив? Толкова приятно е да те гледам как душиш и грухтиш. Да идем да хапнем свинско в парка? Честно казано, това е детинско.

Откъм богинята на милосърдието и изобилието долетя слабо прокашляне. От всички тях на Захар-в-Чувал му беше най-трудно да свикне с новата си самоличност на бог. Дори и в своя Облик на Тир Смелото сърце, бога на войната, пак беше запазил далеч повече гоблински черти, отколкото е уместно.

— Съжалявам. Малко кашлям — извини се той.

Сив му хвърли продължителен и суров поглед.

— Напълно съм съгласна — додаде Фрейя, докато си лакираше ноктите. — Ако нещо може да направи живота в това отвратително селце поне малко по-поносим, то това е да знаем, че Локи е някъде другаде.

— Но вие не можете просто да го изоставите — настоя Мади. — Дължите му нещо за това, че спаси Световете…

— Живи да са боговете! — избухна Тор. — Ако чуя още веднъж цялата история как Локи е спасил Световете, кълна се, че ще извия нечий врат…

— Престанете всички — намеси се Етел. — Виковете няма да ни помогнат.

Боговете се бяха събрали в къщата на енорийския свещеник — единственото място, което можеше да осигури необходимите за целите им пространство и уединение — и ако Нат Парсън можеше да види десетимата в пълния им Облик, как седят около масичката му за кафе, пият чай от най-хубавия му порцеланов сервиз и обсъждат делата на демоните, при това не с някой друг, а със собствената му съпруга, той вероятно щеше да падне мъртъв начаса. Не че един случаен наблюдател би открил много неща, които да напомнят за Етелбърта Парсън в спокойната и замислена жена, изказала се с такъв авторитет. И все пак те бяха повече, отколкото човек би предположил. Търпението на Етел, нейната вярност, доброта и здрав разум служеха добре на Фриг Пророчицата в сегашния й Облик и боговете инстинктивно се обърнаха към нея, когато тя остави чашата си и се обърна към групата.

— Приятели — тихо подхвана тя, — много неща се промениха от Свършека на света. Преди три години времената бяха смутни. Сега имаме шанс да строим наново. И точно както Локи помогна да построим Небесната цитадела, твърде е вероятно той да ни е нужен, за да я изградим наново.

— Да я изградим наново? — повтори Хеймдал и сините му очи бяха като два ледени къса. — Откога съществува такава възможност?

Пророчицата му се усмихна. Руническият знак Етел върху ръката й — една от руните на Новото писмо, загадъчна и изпълнена със сила — блестеше с мъждива синьо-бяла светлина.

— Скоро картите ще бъдат раздадени отново — рече тя. — Казвам онова, което трябва, и не мога да мълча.

— Защо говори така? — попита Захар.

— Шът — смъмри го Мади, която беше разбрала, че това е пророчество.

Етел продължи със студен глас:

Виждам могъщ Ясен, който стои до могъщ Дъб,

но Предателство и Клане, ведно с Лудост, по небето яздят.

И когато Дъгата се счупи, Люлката ще падне.

Тогава ще рухнат Дъбът и Ясенът, и всичко друго.

Тя замълча, сякаш чакаше да я озари вдъхновение. Боговете също стояха в очакване — Хеймдал с извърнати встрани очи, Ньорд, изпълнен с надежда, Тор с все по-намръщено лице, Фрейр Жътварят с усмивка, а Идун с широко отворените очи на дете, което слуша приказка.

— Мразя, когато се изразява така неразбираемо — най-сетне се обади Тор, като си почеса брадата. — И наричате това пророчество? Повече прилича на наръчник на лесничей.

Но Етел заговори отново, нареждайки с ясен и отмерен тон:

Люлката падна преди векове, но Огънят и Хората ще я

вдигнат отново,

с една целувка, само за дванайсет дни, на Края на света, дар от гроба.

Но ключът към вратата е дете на омразата, дете от

двете и от нито едно.

И нищо сънувано никога не ще бъде загубено, и нищо

няма да е загубено завинаги.

Мади си помисли, че това звучи като някое от детските стихчета на Нан Фей. Мади не знаеше много такива. По времето на Ордена се говореше, че дори и привидно най-безобидните стихчета крият знания от Древните времена, но всички знаеха приспивната песничка за бебето високо в клоните на дървото, както, разбира се, и всички знаеха, че Небесната цитадела някога е била известна като Люлката на Огнения народ.

— Има ли още? — попита тя.

Но Пророчицата не каза нищо повече. Вместо това примигва и ги погледна, Обликът избледня и тя отново се превърна в обикновената жена на енорийския свещеник, на чието лице беше изписано объркано изражение.

— Нещо всички много сте се умълчали — отбеляза тя, оглеждайки кръга от богове около нея. — Аз ли казах нещо? Какво бях започнала да правя?

Те я погледнаха.

— А, да, чай. — Тя се усмихна и протегна ръка към порцелановия чайник. — Няма нищо по-полезно от чаша хубав чай, за да видиш нещата отново такива, каквито са. Хайде всички, да не съм ви майка?