Джоан Харис
Руническа светлина (43)

1

— О, моля те! — нетърпеливо извика Локи. — Ако чуя още една детска или народна песничка или някой забавен анекдот от ежедневието на наскоро преродените, кълна се, че ще се самоубия.

Сигин остави лютнята и сви рамене.

— Е, мисля, че си страшно неблагодарен — укори го тя. — Ако ни гледа някой отстрани, би си помислил, че не искаш да съм тук.

Локи сведе поглед към лявата си китка, където под формата на фина златна верига безобидно проблясваше и искреше руната Ех. В началото той напразно се опитваше да я скъса — така само си направи червени следи по китката. Приемането на птича форма не беше помогнало. Дори когато беше в Огнения си облик, руната на съпружеството продължаваше да го държи здраво и часове по-късно той трябваше да се примири, че бягството е невъзможно.

Още по-неприятен беше фактът, че Сигин беше щастлива. Явно нищо от онова, което Локи можеше да каже или да стори, нямаше траен ефект върху нея. Тя остана неумолимо весела при сблъсъка с първоначалната му ярост, последвана от настойчивата му грубост и накрая от мълчаливото му негодуване, като го обсипваше с храна и напитки и се опитваше да го забавлява с истории и песни от своята родина.

Сигин имаше доста хубав глас и освен на лютня свиреше и на арфа и мандолина. С помощта на сиянието си тя беше успяла да превърне пещерата в просторен будоар с копринени драперии, вази с цветя и пръснати навсякъде блюда със захаросани плодове, но засега усилията й не бяха дали никакви плодове и Локи изглеждаше все така отегчен и неотзивчив както винаги.

— Не те искам тук — заяви й той. — Върви си и ме остави сам.

— Знаеш, че това не е истина — несигурно се усмихна Сигин. — Просто си уморен и раздразнителен. Нека ти приготвя нещо за ядене и след това ще ти изпея приспивна песен…

— Не искам приспивна песен — отсече той. — И не — съм — раздразнителен!

Сигин сви рамене и се извърна настрани.

— Не разбирам защо трябва да си толкова лош — каза тя се треперещ глас. — Щях да ти направя легло от пух, с възглавнички и сатенени чаршафи. Мислех да ти донеса греяно вино, захаросани розови цветове и сладкиш с мед. Щях да ти изпея най-нежните си песни и дори да спя на пода, ако така искаш… — Сега очите й бяха пълни със сълзи, а устните й бяха упорито стиснати. — А ти се държиш с мен така, като че ли съм отровна змия. Е, щом така искаш…

Тя оформи с ръка малък знак и внезапно веригата на Съпружеството се превърна в окови, които бяха толкова тежки, че Локи падна на колене. В същия миг във въздуха над него се появи блещукащият силует на нещо дълго и гъвкаво, сякаш скрито зад параван от коприна. Едновременно с това се чу далечен звук, наподобяващ разкъсване.

Локи и преди беше чувал този звук при портите на Задгробния свят и след това още веднъж на Хълма Червен кон. Тъканта на Световете сякаш се бе разтегнала и сцепила и той внезапно осъзна, че мощта на Ех е далеч по-голяма от създаването на романтична обстановка.

— Ъъъ… почакай малко — примоли й се Локи, прикован към земята от тежестта на веригата.

Сигин се престори, че не го чува. Тя направи нов знак с ръката си и сега Локи забеляза нещо наподобяващо змийска глава да се притиска към трептящия въздух като детска ръка към балонче. Тя проблясваше леко като лъскав сапунен балон и придобиваше материален вид, докато той я наблюдаваше.

— Сигин, скъпа…

— Да? — погледна го тя.

— Не ме разбра правилно — каза Локи. — Разбира се, оценявам всичко, което правиш… — Той скръцна със зъби. — Може би наистина съм малко раздразнителен.

Изражението на Сигин отново се смекчи. Оковите паднаха от китките на Локи и отново се превърнаха в златна верига. Балонът (със змията в него като червей в окото на мъртвец) се разтопи в небитието.

Хитрецът си пое дълбоко дъх.

— Къде се научи да правиш това? — попита той.

— Какво да правя? — попита Сигин.

— Нали се сещаш… да…

Сигин не му обърна внимание.

— Захаросани розови листа? — подаде му чинията.

Беше направена от розов порцелан и се беше появила точно толкова бързо и без усилие, колкото змията беше изчезнала.

— А, да. С удоволствие ще си взема. — Локи си взе захаросана роза и предпазливо я сложи в устата си, като се опитваше да не мисли за това, че в сегашното си настроение Сигин би могла да я превърне в хлебарка или камък, или бръснач…

— Вкусно е — рече той и се насили да се усмихне.

— Знам, че са ти любими — каза Сигин. — А сега… — продължи тя и запя:

Имало старица толкоз луда,

че в небето тя с кошница летяла до полуда.

Към Земята на говеждото летяла

и бренди в бутилка си наляла…