Джоан Харис
Руническа светлина (52)

10

Бяха изминали цели четири дни, откакто Мади и Йорги пристигнаха в Края на света. За това време тя беше успяла да осъзнае, че задачата й далеч не е толкова проста. Вселенският град беше много по-голям от всеки град, който си бе представяла или сънувала. Той се простираше като юрган, съшит от площадите, улиците, алеите, арките, павираните дворове, минаретата, оградените градини и малките фонтани. Имаше магазини и пазари, търговци и крадци, улични артисти и представления с животни, както и моряци в отпуск с пари за харчене. Имаше колежи и катедрали, които, макар и да не бяха толкова големи, колкото твърдеше Нат Парсън, се издигаха двойно по-високо от най-високото дърво и докосваха небето с позлатените си шпилове. Имаше статуи на древни сановници, чиято позлата отдавна беше паднала и сега бяха изцапани със сажди и птичи изпражнения. Имаше канали с редици от къщи лодки, обкръжени от въжета, които ги придържаха към брега. Имаше мръсни колиби, издигащи се до изискани къщи, заобиколени от дървета. На един площад имаше мраморен постамент, върху който се извисяваше гигантски военачалник от морето, яхнал змия. И двамата бяха изкусно изваяни от камък и около тях имаше малки водни струи, които се издигаха и падаха през определени интервали. Когато се вгледа по-внимателно, Мади беше почти сигурна, че открива в мрамора чертите на Ньорд, макар че Перт я увери, че това е един от великите древни крале — крал от Древните времена, наречен Кнут, чиято сила била толкова голяма, че можел да задържи вълните на Единното море и да накара зверовете в него да му се подчиняват.

Перт беше пълен с истории. Мади нямаше как да разбере дали някоя от тях е истинска, но въпреки това беше наясно колко се нуждае от водачеството му в този град на опасни чудеса. Беше изминал едва час, откакто беше тук, когато разбра, че няма да й е толкова лесно да открие сестра си, колкото предполагаше. С помощта на магическото зрение скоро й стана ясно, че градът е пълен със следи — някои ярки, други слаби, и всички те се преплитаха без край като нишките на сложен гоблен. Можеха да минат седмици, преди да намери Маги Риди — ако изобщо успееше.

— Ох, защо трябва да я търсиш? — Перт задаваше едни и същи въпроси през изминалите четири дни. — Не може ли просто да печелим? С нашите умения можем да се издигнем чак до небето.

Дори за това кратко време Перт се бе оказал много схватлив ученик при използването на руните, като научаваше движенията на пръстите със същата лекота, с която пребъркваше джобове и задигаше монети. Сиянието му беше почти толкова ярко, колкото и това на Мади, което я навеждаше на мисълта, че руната, която той носи, е от Новото писмо. Тя я нарече просто Перт и се надяваше, че може би Етел ще я определи по-добре, ако изобщо успееше да направи така, че двамата да се срещнат.

Но да обучава Перт на руните отнемаше време. Както и да го пази да не се забърква в неприятности. Ако го оставеше сам, новите му умения вероятно щяха да го отведат в затвора за по-малко от седмица. И когато го хвана да мами на карти, като използваше руната Бяркан, за да гледа ръцете на противниците си, тя му обясни, че руните не са играчка.

Каза му, че сиянието е опасна дарба, която трябва да бъде използвана съвсем рядко и тайно. Дните на Ордена може и да бяха отминали, но в Края на света още бесеха.

Перт изслуша лекцията й с вид на искрено разкаяние и след това продължи да върши точно същото като преди — използваше руната Фе, за да прави злато за глупците, или Каем, за да мами на игра на ашици, така че по-голямата част от времето на Мади отиваше в опити да го държи под контрол.

„Все едно да се мъчиш да укротиш горски пожар“ — помисли си тя и с болка на сърцето осъзна колко много й липсва Локи. Останалите също й липсваха, всичките. Само се надяваше, че ще разберат — при положение че оцелееше, за да им обясни — защо ги е подвела и защо, вместо да отиде за помощ при тях, беше предпочела да действа сама.

Обучението на Перт беше една от причините напредъкът на Мади във Вселенския град да е толкова малък. Втората причина беше по-проста. За пръв път в живота си тя се страхуваше. О, не от опасностите на големия град или от онова, с което можеше да се сблъска при търсенето си, а от онова, което може да й се наложи да стори, когато най-накрая открие сестра си.

Отгледана от мъж, който я обвиняваше за смъртта на майка й при раждането й, по-малката и по-обикновена сестра на Мей — най-хубавото момиче в селото — Мади беше прекарала детството си в мечти да открие истинското си семейство, племето, което би я приело такава, каквато е. Беше намерила това в Аезир. Беше намерила баща в Тор, дядо — в Один. Но откакто Локи й беше казал истината, Мади копнееше за непознатата си близначка с тиха и отчаяна нежност. Мисълта, че някъде там може да има сестра, родена в погрешното семейство, сънуваща същите сънища и очакваща Мади да я намери, я беше поддържала през изминалите три години. Дори след нападението при Хълма Червен кон тя никога не беше губила надежда. Така че, вместо да предупреди Аезир за опасността, която заплашваше всички тях, тя беше оставила Хитреца да поеме вината и беше избягала сама в Края на света.

Сега най-големият страх на Мади беше, че инстинктът й я е подвел, че Маги е врагът и че с действията си тя може да стане причината за Свършека на Световете. Искаше й се гарваните на Один да дойдат и да й кажат какво да прави. Или самият Один да й проговори през Сън. Но единствените птици, които беше видяла досега, бяха скучните гълъби, които изобилстваха в града, а сънищата й бяха неспокойни и накъсани и когато се събудеше, не откриваше никакъв смисъл в тях.

И така, тя остана с единствения приятел, който беше успяла да открие в Края на света. Перт познаваше мястото като дланта си. Освен това покрай работата му по градските пазарища Мади имаше възможност да наблюдава множеството от минувачи. Каза си, че някой ден един от тях ще се окаже сестра й.