Джоан Харис
Руническа светлина (34)

6

Адам Скатъргуд беше зяпнал Коня, който Маги беше довела със себе си от Сън. Заради общуването й с неговия спътник той бе останал за пръв път от три години насам без присъствието в съзнанието му и въпреки че раздялата им трая само няколко минути, тя го беше накарала да се почувства ужасно уязвим, сякаш цялото познание, което бе придобил, внезапно и жестоко му бе отнето и той бе беззащитен, без посока, невеж и…

Свободен?

Тази мисъл беше истинско откровение. Идеята, че можеше да е свободен — истински свободен — никога не му беше хрумвала. Усещането започна като трепет в гръбначния му стълб, разпростря се до стомаха му и след това обхвана мозъка му като горски пожар, изпълвайки го с равни дози ужас и вълнение.

Главата му се замая, гърлото му пресъхна. За момент се почувства така, сякаш ще получи припадък. За трите дълги години на робство, прекарани в съобразяване с всяка прищявка на неговия спътник и в страх какво би станало, ако направи нещо, което не е по вкуса му, мисълта просто да си тръгне никога не му беше минавала през ума.

„Мога да бъда свободен“ — помисли си Адам и изведнъж се видя да оставя багажа си и меча, забравил мечтите си за предопределена съдба, които той знаеше, че не са неговите мечти, а принадлежат на присъствието, обитаващо съзнанието му толкова дълго, че той вече не можеше да определи къде свършват неговите мисли и къде започват тези на спътника му. „Мога да си тръгна“ — каза си Адам и ужасният трепет се засили. „Мога да го направя още сега!“

Може само да се предполага дали би се осмелил да го направи, или не. Би ли могъл наистина просто да се прибере у дома, да зареже съдбата си и да се върне към Адам Скатъргуд? Да върти странноприемницата „Седемте спящи“, да поддържа добри взаимоотношения със съседите си и да се ожени млад като баща си? Да надебелее като майка си, да ходи на църква всяка неделя и да се мъчи да забрави, че е могъл да достигне до величие?

Във всеки случай не му остана време да помисли над това. Трепетът едва беше успял да пусне пипалата си към съзнанието му, когато спътникът му се завърна с такъв трясък и сила, че събори Адам на пода и го прикова там наранен, треперещ и ужасен, докато нещото, което някога се бе наричало Мимир Мъдрият, се върна на мястото си в неговото съзнание като капризен гост, който се тръшва на любимото си кресло.

Когато се сети за своето предателство, Адам захленчи. Безименният можеше да е жесток и знаеше как да наказва опитите за бунт. Но сега беше потънал в грижи. Адам усети необуздана и дива възбуда, придружена от ярост, която беше по-силна от всичко, с което се беше сблъсквал от онзи ден на брега на Сън, когато двамата се бяха превърнали в едно.

„Как се осмелява тя? Как се ОСМЕЛЯВА да ми откаже?“ — крещеше то.

Адам хвърли поглед към Маги, която го наблюдаваше с известна загриженост.

— Адам? Добре ли си? — попита тя.

Помисли си, че той не изглежда никак добре. Тя го виждаше как трепери.

— Адам? Моля те? Какво стана?

— Нищо ми няма — отвърна Адам. — Вече всичко е наред. — Той седна. — Кажи ми какво се случи.

Маги седна до него на леглото и му разказа за пътуването си през Сън — от Хълма Червен кон до полета й през облаците и шепнещия Глас, който я направляваше и който тя беше изгонила, когато се беше опитал да я контролира.

— Направи ли го наистина? — Очите на Адам се разшириха.

— В съня си — кимна Маги. — Но всъщност това не е било сън, нали? — попита тя и хвърли поглед към дорестия Кон.

— Сън е река, която тече през Деветте свята — каза Адам, без да чака да го питат отново. — Това е опасно място и е също толкова реално като всяко друго. Може би дори по-реално, защото в Сън можеш да видиш нещата такива, каквито са наистина под цялата маскировка, която ги прикрива.

— Маскировка? — попита Маги.

Той погледна към Коня.

— Е, предполагам, че изглежда по-различно от онова, което си видяла, докато си била в Сън.

— Но защо е тук? — попита Маги. — И чий беше онзи Глас? И кое беше онова момиче? И защо изглеждаше точно като мен?

Спътникът на Адам проговори в мислите му: „Кажи й, че сега не можеш да обсъждаш това. Кажи й, че има нещо, което искаш тя да направи. Кажи й, че то е много важно. И, в името на боговете, й кажи да спре да задава въпроси!“.

Но Маги наблюдаваше Адам през кръга, образуван от палеца и показалеца й. Тя си помисли, че приятелят й изглеждаше трескав, болен и разтревожен и всеки път, когато му заговореше, той се накланяше на една страна, сякаш очакваше инструкции, преди да й отговори, или сякаш слушаше глас, който само той може да чуе.

Тя си спомни какво й беше казало момичето от Севера за Гласа в главата й. Как го беше нарекло? Шепнещия? Възможно ли беше и Адам да го чува?

Тя фокусира руната Бяркан и започна да разглежда цветовете на Адам. И тогава я видя — чужда нишка руническа светлина в следата му. Адам трепна, цветовете му блеснаха по-силно и Маги разбра със сигурност — някой друг я наблюдаваше, някой тих и призрачен зрител…

Тя пропъди руната.

— Магистре? — повика го Маги. — Няма нужда да се криеш. Знам, че си там.

В съзнанието на Адам спътникът му се сгърчи и започна да съска като гнездо със змии.

С огромно усилие на волята Адам успя да запази спокойствие.

— Нямам представа за какво говориш…

— Не ме лъжи, Магистре. Ти се опита да контролираш мислите ми. Опита се да ме накараш да ти се подчинявам. Онова момиче на Хълма — тя ми каза, че ще го направиш. Каза, че ти си врагът.

— Не — възрази Адам. — Това не е вярно.

— Тогава какво си ти? — попита Маги. — И защо не ми кажеш какво става?

— Ще го сторя — отговори то с гласа на Адам. — Но първо трябва да ми се подчиниш.

Докато изричаше думите на спътника си, Адам почувства силата на неговия гняв. Той усети, че съществото е на прага на някакъв колосален изблик.

„Как се осмелява тя да МЕ разпитва?“

Той потрепери. Маги се почувства странно трогната. Когато Адам беше дошъл при нея в лабиринта под Вселенския град, тя го беше сметнала за доста арогантен. Оттогава изпитваше известно страхопочитание към този млад мъж, който знаеше толкова много. Но сега, когато най-сетне видя истинските му цветове, тя изпита към него особена нежност. Помисли си, че той е просто човек, а нещото, което нарича себе си Магистъра, го държи под своя власт.

— Искам да пуснеш приятеля ми да си върви — заяви тя.

— Маги, не го прави — примоли й се Адам.

— Пусни го да си върви — повтори тя. — Тогава ще можем да говорим.

Адам вече се потеше.

— Моля те — умоляваше я той. — Не знаеш с какво си имаш работа. Той спаси живота ми в Задгробния свят. Сега ми казва какво да правя. Знае какво мисля. Милост, моля… — Той заскимтя и падна на колене.

— Какво не е наред? — попита Маги.

Магистърът каза с гласа на Адам:

— Ти си виновна за това, Маги Риди. Аз не обичам да причинявам болка.

Адам заразмахва ръце и закрещя, драскайки с нокти по пода.

— Моля те! Маги! Накарай го да спре!

— Остави приятеля ми на мира! — извика тя.

— Не и преди да се съгласиш с моите условия.

— Какви условия?

— С всички.

Маги покри устата си с ръка. Осъзна, че трепери.

— Не го прави! — извика тя. — Ще сторя каквото искаш. Кълна се!

— Заклеваш ли се в истинското си име?

— Да! Да!

Присъствието в ума на Адам веднага разхлаби хватката си над него. Младият мъж запълзя на колене и повърна. Гърлото на Маги се стегна. Тя никога преди това не беше изпитвала такъв ужас. И не искаше да го изпита никога повече.

„Какво ми става? — помисли си тя. — Каква е тази коварна слабост?“

— Не исках да правя това — рече Магистърът с гласа на Адам. — Но и двамата се нуждаете от урок, а нямаме много време.

Адам погледна Маги.

— Благодаря ти — прошепна той и хвана ръката й.

Маги я задържа за момент, несигурна какво трябва да изпитва.

Сама и необичана от толкова много години, при този прост човешки допир тя изпита странно, чуждо и вълнуващо усещане. Зачуди се какво ли би почувствала, ако целуне Адам, и откри, че силно се изчервява.

— Отиде ли си? — най-сетне попита тя.

— Той никога не си отива — отвърна Адам. — Но мисля, че можем да разговаряме.

Това не беше точно лъжа — той знаеше, че ако я излъже, тя ще го разбере по цветовете му — но не беше и цялата истина. Всъщност продължаваше да чува спътника си, неговият тих, лукав Глас беше вътре в мислите му и той знаеше, че ако допусне грешка, ще последва наказание.

— Маги, ти искаше отговори — каза той. — Сигурна ли си, че си готова за тях?

Тя кимна.

— Добре. Ще ти разкажа всичко. След това, ако не ми вярваш…

— На теб вярвам — натърти Маги. — Твоят Магистър е този, на когото не вярвам.

Адам, изглежда, се почувства неудобно.

— Надявам се да успея да променя мнението ти за това. Имам нужда от теб. Маги…

Тя се усмихна. Чувстваше се много странно да се усмихва по този начин, сякаш пробваше дреха, която не й бе по мярка. Спомни си чувството на отвращение, когато Адам беше открил сиянието върху врата й. Спомни си неохотата, с която свали бергата си пред мъж, който не беше от семейството й. Сега тези чувства й се струваха детински и абсурдни. От какво се беше страхувала?

Като дете тя беше видяла родителите си да умират и нейния Свят да се разпада в Хаоса. Ако тогава беше знаела онова, което знаеше сега, може би щеше да успее да ги спаси — да им помогне — или поне да отвърне на удара. Но сега нещата бяха различни. Сега тя имаше сияние — онзи странен огън, който превръщаше обикновените хора в богове. Дори повече от това — имаше приятел. Някой, когото го беше грижа за нея.

Маги беше сънувала за излекуването на Края на света, за Очистването на потъналия в анархия град. Сега сънят й беше станал някак по-малък — по-малък, но въпреки това по-значим. Изгубените библиотеки, циничните търговци, разпадането на закона и Реда — дори желанието й за отмъщение срещу представителите на Хаоса — всичко това внезапно беше отстъпило пред по-дълбоко и по-силно желание.

Маги не знаеше как да го нарече. Тя едва осъзнаваше, че то съществува. Знаеше само, че нещо се е променило, сякаш някаква ръчка е била дръпната или натисната и е задвижила механизъм, който никога преди не е бил използван. И докато още една част от сложния капан бавно се плъзваше на мястото си, Адам Гудуин се усмихна вътрешно, а Червеният кон от Последните дни задъвка копринените пискюли на кувертюрата на леглото, за пръв път от петстотин години Мимир Мъдрият беше доволен.