Джоан Харис
Руническа светлина (97)

10

Генералът наблюдаваше безпомощно от назъбената крепостна стена на Небесната цитадела. Хугин и Мунин кръжаха неспокойно над главата му. Слейпнир беше вързан наблизо. Генералът си помисли, че бяха много близо. Почти бяха спечелили войната. Но сега всичко беше свършено. Люлката щеше да падне. Вече нищо не можеше да ги спаси…

И тогава той видя нещо далеч ниско долу — блещукане в мрака. Сега почти целият Край на света беше в сянка, а кулите и шпиловете му бяха паднали. Но въпреки това тази точка светлина си стоеше там, толкова слаба, че може би той си въобразяваше — едно-единствено светло петънце като прашинка в мрака.

„Маги Риди“ — помисли си Генералът. Това сияние не можеше да принадлежи на другиго. Умът му, който винаги беше нащрек за всяко нещо, което може да се окаже полезно за него, започна да оценява потенциала на момичето. Над него неговото Съзнание и Дух изглеждаха все по-развълнувани и надаваха дрезгави, окуражаващи крясъци.

„И така, Маги е жива“ — помисли си той. Какво от това? Ами, тя все още притежаваше сияние. Но да я накара да го използва заради него — това със сигурност беше повече, отколкото можеше да очаква. „Освен ако…“

Здравото око на Перт се разшири.

Разбира се!

Той се обърна и погледна Слейпнир. Червеният кон стоеше върху назъбения парапет, а странно удължените му крака се простираха през по-голямата част от бурното небе.

Перт леко се усмихна и се обърна към гарваните си.

— Вървете — каза им той. — Знаете какво да правите…

И тогава със скоростта на Сън конят, чийто Ездач беше Клане, разтръска гривата си от руническа светлина и скочи право надолу към Края на света.