Джоан Харис
Руническа светлина (63)

2

— Ще се жени? — Мади го изрече почти на глас.

Фактът, че вижда Адам тук, беше достатъчно изненадващ за нея, но да чуе, че той ще се жени… Адам, който като дванайсетгодишно момче обичаше да хвърля фишеци по уличните котки и камъни по просяците (дори и по боговете), щеше да се жени — тази мисъл й се стори абсурдна. Кой би искал да се омъжи за него? И въобще какво правеше той тук?

Перт я наблюдаваше с любопитство и в очите му проблесна интерес.

— Стара тръпка? — предположи той веднага, щом Адам се отдалечи.

— Ни най-малко — отговори Мади, като продължаваше да следи Адам с поглед.

Тя се поколеба, намръщи се и бързо взе решение.

— Тръгваме след него — заяви. — Искам да разбера какво е намислил.

— Но какво ще стане с нашите дела? — попита Перт.

— Остават за по-късно — отвърна Мади. — Първо ти тръгни след него. И се опитай да бъдеш незабележим.

— Наистина ли мислиш, че това е важно? — попита Перт.

Мади кимна.

— Може и да е — добави. — Той е богат. Можеш да го ограбиш, ако искаш.

— Добре — сви рамене Перт.

Всъщност кражбата не беше точно неговата специалност, но той винаги беше отворен за предложения.

Не беше трудно Адам да бъде проследен през тълпата, шатрите и сергиите на пазара. Далеч по-трудно бе, когато той вървеше по улиците, алеите и пътеките. Вселенският град беше огромен и бе строен с размах. Главните улици бяха широки и просторни, с дълги павирани пространства и само един ред липи, осигуряващи някаква сянка. Мади беше грабнала розова берга, докато минаваше покрай един дюкян, и сега я беше увила около главата си, както го правеха някои от жителите на Края на света. Не отиваше много на туниката и ботушите й, които издаваха, че е севернячка, но тя реши, че поне скрива лицето й, и внимаваше да застава зад увития в синята си роба Перт, докато вървяха към сърцето на града през площада „Свети гроб“ с неговия мраморен фонтан и огромна катедрала и след това по Алеята на Екзаминаторите.

Това беше най-голямата (и най-скъпата) търговска улица в целия Край на света и Мади усети, че бие твърде много на очи, когато двамата с Перт последваха Адам покрай редиците дюкяни с цветни навеси — бижутерии, магазини за платове, галантерии, кафенета, часовникарски ателиета и магазини за кристал и порцелан. Досега Мади беше прекарвала времето си по доковете и във „Водните плъхове“, както и в пренаселените бедняшки квартали, и това ново лице на Края на света беше изненада за нея.

Тук паважът беше широк дванайсет крачки и с месингова украса. Имаше карети, теглени от конски впрягове, малки файтони за богатите вдовици и типичните високи коли за младежите от висшето общество. Имаше дами с бонета, направени от перата на екзотични птици, перчещи се млади хора, облечени в кожи, както и богати чужденци от Външността с техните многобройни жени, забулени от главите до петите в черно и с благопристойно сведени тъмни очи.

Тук имаше слуги от всички раси — някои изпълняваха поръчки, други бяха сами, а трети вървяха по петите на господарите си и носеха пакетите им. Мади забеляза, че много от тях имат клеймо на ръката си, което не беше точно руна, а символ, наподобяващ два насочени един срещу друг върха на стрели:

— Какво означава този знак? — попита тя Перт.

Той сви рамене.

— Робско клеймо — отвърна. — Хора — предимно престъпници или такива, които не могат или не искат да си платят дълговете, или затворници, пленени от жителите на Външността и докарани тук. Преди падането на Ордена престъпниците просто отиваха в затвора, биеха ги с пръчки, бяха подлагани на Очистване или оковавани във вериги. Но в наши дни на площада „Свети гроб“ на всеки три седмици има пазар на роби и повечето престъпници свършват там. Някои изпращат да строят пътища, да добиват камък в кариерите или да работят като общи работници във фермите. Други, ако са късметлии или могат да четат, стават домашни роби на противни богати хора.

Мади погледна Перт с любопитство. Той беше станал особено предпазлив, откакто бяха влезли в тази част на града, и сега, когато бяха стигнали до средата на Алеята на Екзаминаторите, той изглеждаше неспокоен. Тя се беше питала, защото се облича в дългите роби на човек от Външността, след като очевидно е жител на Края на света (дори акцентът му го издаваше). Сега тя си спомни формата на руническия знак, за който Перт се беше заклел, че е татуировка…

… и си даде сметка колко лесно той би могъл да бъде променен с желязо и сажди или с мастило за татуировки и превърнат от клеймо на затворник в знак на свободата.

— Перт, ти бил ли си роб? — попита тя, почти забравила в изненадата си, че трябва да следят Адам.

Перт трепна и вдигна шарфа още по-високо пред носа и устата си.

— Точно така. Давай, разкажи на всички. Бях роб на галерите. Имаш ли представа какво ще ми сторят, ако някога ме хванат отново?

— Съжалявам — каза Мади. — Не знаех…

— Приятелят ти ще ни избяга — отбеляза Перт и кимна по посока на Адам.

— О! — възкликна Мади и ускори крачка.

Тълпата на пазара се раздели, за да ги пропусне.