Джоан Харис
Руническа светлина (20)

4

Разкритието на дребосъка с квадратна глава предизвика суматоха сред боговете. Като че ли само Локи беше склонен да се засмее, макар мъдро да стоеше настрана, докато Аезир и Ванир се споглеждаха едни други с възмутени и невярващи изражения, а Веселко просто си пиеше чая с широка усмивка на сплесканото си лице.

— Тор, в името на Хел, какво става? — обади се Хеймдал, когато най-сетне намери сили да проговори. — Как може това… това… да е Чукът?

Веселко се усмихна злобно и самодоволно.

— И аз научих някои неща, докато бех в Горната земя — заяви той надменно. — Не мо’ех просто да се излежавам и да чекам целата ви компания да се събуди, нали?

— И ти се опитваш да ни убедиш, че не си знаел за това? — Хеймдал хвърли кръвнишки поглед на Локи.

— Не гледайте мен — отвърна Хитрецът. — Не аз съм направил Мьолнир. Всички ние знаехме, че притежава сили…

— Сили, да. Но ръце? Крака?

Веселко се почеса под мишницата и се прозя.

— Виках си, че ш’ сте по-доволни да ме видите — отбеляза той. — Кат’ се има предвид, че скоро ш’ имате нужда от мен.

— Да не би и ти да си станал Оракул? — Хитрецът го изгледа с присвити очи.

Веселко поклати глава.

— Благодаря на боговете.

— Обаче — рече Веселко жизнерадостно и си сипа още чай — от онова, дет’ чувам, се задават неприятности и вие се нуждаете от всяка помощ, дет’ мож’ получите. Щот’ ако ви нападнат през Сън…

— Проклети пророчества — изръмжа Тор. — Защо никога не са смислени? Всички тези неща за врати и сънища. Всички тия приказки за нови руни. Защо войната не е в истинския свят? — Той оголи зъби към Веселко, който на свой ред също оголи зъби. — С Мьолнир и Тир Смелото сърце на наша страна ще ги напердашим дяволски добре.

— Наистина ли войната е отговорът? — немощно се усмихна Тир Смелото сърце.

Веселко му се ухили многозначително.

— Май те фана шубето, а? — попита той.

— Разбира се, че не — възмути се Захар. — Но не трябва ли тая работа с „Бога на войната“ да се върши от някой… по-войнствен?

Веселко сви рамене.

— Веч’ не е ли малко късно за това? — Той изтегна крака върху дивана. — Хубав чай между другото. Имате ли още от тия бисквити?

— И така… ъъъ… Веселко — започна Тор, чието объркано лице постепенно бе започнало да потъмнява като на някого, който вече губи търпение. — Искам да кажа, радвам се, че си се потрудил и всичко останало, но кога ще си получа Чука обратно?

— Какво? — изгледа го Веселко.

— Ами, разбира се, радвам се да се запозная с теб, но… кога ще си получа Чука обратно?

Изражението на лицето на Веселко стана много подобно на това на самия Тор.

— И това е всичко, което ще получа, тъй ли? — рече той. — Няма „Хей, Веселко, толкоз се радвам, че си тук!“ или „Как беше да те глътне Световната змия?“, или дори „Как беше животът сред хората?“ Не. Само „Къде ми е проклетият Чук?“, дори без „моля“…

— Ами, ти наистина ми принадлежиш — отвърна Тор.

— Да ти принадлежа? — сопна се Веселко. — Ш’ ти кажа, че нещата малко се промениха, откакто бях нечия собственост. Не съм тука само за да удрям разни неща. И ако очакваш да се сгъна и да стоя в джоба ти като едно време, то много грешиш, защото си имам свои дела…

— Но ти си Чук — възрази Тор.

— Вече не — отвърна Веселко и спокойно си довърши чая.

Лицето на Тор потъмня още повече.

— Локи… — каза той с опасен глас.

Но тъй като Хитрецът мъдро беше избрал този момент да си намери работа другаде, на Тор не му остана нищо друго, освен да си каже, че в крайна сметка може би наистина има някой, който да го дразни повече от Локи.

Тази мисъл с нищо не подобри настроението му и в целия онзи следобед над Хълма Червен кон имаше буреносни облаци, докато от един друг планински връх пронизващи очи бяха насочени към долината на Стронд и две черни птици полетяха към бурята, заобиколиха светкавиците, раздиращи небето, направиха два кръга над Спящите и след това бързо изчезнаха от погледа.